Барбара Ууд
Прокълната любов (5)

Четвърта глава

Мириам Мизрахи разказваше една история:

„Един ден Фарид отишъл със сина си на пазара да купи овца. Както всички знаят, цената на овцата зависи от това, колко й е тлъста опашката. Затова Фарид опипал опашките на много овце, претеглял ги в ръката си и ги мачкал. Накрая синът му запитал: «Тате, защо правиш така?» Фарид отвърнал: «За да реша коя овца да купя.»

След няколко дена синът му изтичал да посрещне баща си, който се връщал от работа, и му извикал: «Тате! Шейх Гамал беше днес у нас. Мисля, че иска да купи мама!».“

Засмяха се и гостенките, и музикантите, които свиреха зад параван, защото не биваше да стоят при жените.

Нямаше официален повод за това празненство. Всички гостенки на Амира — над шейсет на брой — бяха от висшето общество, което личеше по бижутата и по екстравагантните вечерни рокли на дамите. Поради внезапно нарасналото търсене на памук за Далечния изток, на пшеница и царевица за изгладнялата Европа, Египет преживяваше времена на разцвет. Гостенките на Амира, чиито мъже трупаха на световния пазар нечувани печалби, даваха израз на благосъстоянието си, обличайки се като кралици.

Амира също носеше диамантите и златните накити, които й бе подарил Али. Много се радваше, че празникът се получи така добре, защото бе приготвила някои изненади. Тя преливаше от щастие, защото синът й най-сетне се бе обадил. Той бе вече от седем месеца в чужбина и много рядко пращаше по някоя вест. Пристигаха само безсъдържателни картички и безинтересни писма. Тя всяка нощ молеше Аллаха да освободи сина й от душевните мъки, за да се завърне отново у дома, в Египет, където му бе мястото. Не можеше да дочака деня на завръщането му, защото вече му бе намерила идеална невеста — едно осемнайсетгодишно момиче, също от рода Рашид. Тихо, кротко девойче, благовъзпитано и почтено. Поканила бе и майката, и дъщерята. Скоро Амира щеше да поднесе най-голямата изненада. Тук, в тази празнична обстановка, сред най-отбраното общество и в кръга на семейството тя смяташе окончателно да реши въпроса. Предварителните разговори вече бяха приключили и сега смяташе да обяви годежа и да определят датата на сватбата, защото Ибрахим бе известил, че се връща тази вечер. Бъдещата невеста трябваше да го посрещне в бащиния му дом. Всички ще му честитят и ще се радват, че се е върнал жив и здрав. Нека синът й усети колко е нужен на всички, как го уважават хората. Днес трябваше да започне нова страница от историята на Рашидовия род.

Една от жените изведнъж скочи, събу си обувките, застана в средата на салона и затанцува. Другите веднага взеха да ръкопляскат в ритъм с танца и да припяват. Бяха любовни песни, еротични и възбуждащи като цялата египетска музика. Те разказваха за страстни целувки и забранени ласки. Жените бяха пели тези песни още като невинни девойчета: в градините, на люлките, по време на игра, без да разбират смисъла на текста.

След няколко минути танцьорката седна на мястото си, но друга жена продължи. За всяка от тях танцът бе като изява на нейната личност и затова никога не одумваха танцьорките и не ги сравняваха една с друга. Те не се съревноваваха помежду си. Нито една не минаваше за по-добра или по-красива от останалите, независимо че не всички кършеха умело снагите си. Всяка жена бе окуражавана от останалите и й ръкопляскаха накрая.

Когато Амира най-сетне излезе спонтанно в кръга и събу обувките си, наоколо се понесоха радостни възгласи. Тя носеше дълга пола и изискано пристегната копринена блуза, но работата не бе в облеклото. Тя бе просто царствена. С меки, плъзгави движения заописва кръгове с ханша си и изви тяло в сладостни тръпки, без да помръдва от място. После затанцува все по-буйно и по-буйно, докато накрая жените наскачаха от възторг. Амира направи знак на Мириам да се присъедини към нея. Двете бяха свикнали да танцуват заедно още от времето, когато бяха млади невести. Затова стъпките и движенията им бяха в пълна хармония.

Мириам се почувства освободена от всички окови. Танцът свързваше душа и плът и я тласкаше към някаква еуфория, също както хашишът въздейства на мъжете. Наскоро бе навършила четиридесет и три години. Това стана само седмици след рождения ден на най-големия й син — голямата тайна на нейния живот, за която Сюлейман дори и не подозираше. Беше я споделила само с Амира.

Мириам се омъжи за пръв път на осемнайсет години. Но една епидемия отне и мъжа, и детето й. Останала сама, потънала в дълбок траур, тя срещна привлекателния Сюлейман и се влюби в него. Той бе търговец на едро, внасяше стоки от чужбина, а фамилията Мизрахи бе сред най-старите и уважавани еврейски родове в Египет. Когато Сюлейман въведе невестата си в дома на Райската улица, той помоли Бог да ги дари с много деца.

Мина година, втора, трета, но Мириам все не забременяваше. Тръгна по лекари, но всички твърдяха, че няма причина за безплодието й. И тогава тя разбра, че проблемът е в Сюлейман. Но да му каже такова нещо в лицето, означаваше да го смаже. Сподели грижата си със своята приятелка Амира, която я успокои с думите: „Господ ще ти покаже изход.“

И тогава на Мириам й се яви сън, който й подсказа изхода от проблема. Присъни й се лицето на Муса, брата на Сюлейман и тя установи, че двамата си приличат като близнаци. Трябваха й няколко седмици, докато събере кураж и отиде при него. Като я изслуша, той прояви невероятно разбиране. Беше напълно съгласен с нея: Сюлейман никога нямаше да се примири с мисълта, че е импотентен. И така двамата скроиха план.

Мириам посещаваше тайно Муса, докато зачена. Когато детето се роди, Сюлейман повярва, че е негов син. Две години по-късно тя отново отиде при Муса и дъщерите, които роди след това, приличаха поразително на Сюлейман. Така домът на Райската улица се напълни с пет деца и Сюлейман минаваше за щастлив, благословен от Бога баща. Когато Муса се премести да живее в Париж, Мириам каза на мъжа си, че лекарите са я посъветвали да не ражда вече деца. До този ден само Амира и Муса бяха посветени в тайната й.

Амира рязко прекъсна танца си. Чула бе звънеца. Ръкоплясканията и подвикванията замряха. Музикантите зад паравана престанаха да свирят. Мъжки глас извика от коридора: „Я Аллах!“ Това бе традиционното предупреждение, с което се известяваше, че мъж наближава към женските стаи.

Когато чу гласа, Амира изтича до вратата и извика:

— Ибрахим?

И наистина, в следващия момент той се появи на вратата. Тя нададе радостен вик, разтвори обятия и го притисна към себе си. Сълзи потекоха по лицето й.

— Толкова ми липсваше, мамо! — прошепна той. — Не знаеш колко ми липсваше!

Лелите, братовчедките, всички жени от рода Рашид ги наобиколиха с грейнали лица, докато гостите разговаряха развълнувано помежду си. Доктор Рашид се бе завърнал у дома! Изглеждаше здрав и щастлив.

— Мамо — каза Ибрахим със светнали очи, — искам да ти представя…

Той се отдръпва настрана и сред внезапно настъпилата тишина в салона влезе млада жена. Тя бе висока и стройна, усмихваше се очарователно и носеше елегантен спортен костюм. Дамската си чанта бе преметнала през рамо. Най-оригинална беше широкополата й шапка, дръзко изделие на европейската мода. Но повечето жени бяха втренчили поглед в падащите до раменете коси, подстригани като на паж. Жената беше платиненоруса като Джейн Харлоу!

— Ето, това е моето семейство — каза й той на английски. А към Амира се обърна на арабски: — Мамо, това е Алис, моята жена.

Нищо не наруши мълчанието. Едва когато Алис протегна ръка и каза на английски: „Добър ден, мисис Рашид. Радвам се да се запозная с вас“ — наоколо се понесоха въздишки и тих шепот: „Англичанка! Довел си е англичанка!“

Амира се взря в протегнатата длан, после разтвори ръце и каза на английски:

— Добре дошла в моя дом, дъще моя. Слава на Аллаха, че в безкрайната си милост те изпрати при нас.

След като се прегърнаха Амира забеляза това, което всички други жени отдавна бяха констатирали: Алис бе бременна.

— Алис е на двайсет години, като теб — каза Ибрахим на сестра си, която в този момент влезе в салона. — Веднага си помислих, че ще станете добри приятелки.

Нефиса прегърна снаха си, възхити се от бялата й кожа и от косите й и си помисли за своя лейтенант. Поне имаше вече роднина-англичанка.

Амира пристъпи към сина си и каза:

— Щастлив ли си, сине?

И когато той й отвърна: „Никога в живота си не съм бил по-щастлив, мамо“, тя отправи наум благодарствена молитва към Аллаха.

— Защо не ни писа поне два реда, Ибрахим! — каза Нефиса. — Щяхме да подготвим стаите за жена ти…

Ибрахим гальовно прегърна жена си през кръста и каза:

— Алис ще живее при мен, в другата част на къщата.

Усмивката на Амира се стопи за момент, но после тя се овладя и каза:

— Естествено, естествено. Ела, дъще, искам да те запозная с гостите…

 

 

Родилните болки на Сара започнаха, докато гледаше един дресиран павиан в пижама, премятащ се на гърба на магаре. Смешният номер бе привлякъл множество хора пред входа на елегантния хотел „Континентал Савой“, където идваше понякога да проси пари от богатите туристи. Тя се смееше на маймуната, забравила напълно, че още не бе събрала необходимата гума за деня. Властната Наджиба пак ще я хока. Болката я прониза — остра, разкъсваща — и Сара замръзна.

Когато пронизващата болка се повтори и този път достигна чак до краката й, Сара уплашена разбра, че детето е на път да се роди. Но то идваше прекалено рано!

— Кога го зачена? — запита Наджиба, като я прие сред другите просяци. Сара не знаеше какво да отговори, защото докато търсеше Абду, така и не усети колко дни и месеци бяха отлетели. Но си спомни, че когато се любеха, памуковите полета бяха покрити с жълтеникави цветове и тъкмо прибираха царевицата. Наджиба преброи месеците с мръсните си пръсти. Накрая каза:

— Ще се роди в края на февруари или в началото на март, като задуха пустинният вятър. Добре, можеш да останеш при нас. Сигурно си мислиш, че на бременните им дават повече милостиня. Ама не е така. Хората подозират, че е някакъв трик, че си пъхнала диня под роклята си. Но като тръгне едно младо момиче с бебе на ръце да проси, падат големи пари, особено както си изгладняла и измършавяла.

Сара не се сърдеше на Наджиба, че й дава да яде толкова малко, за да изглежда полуумряла от глад. Поне си намери подслон, спеше на един дюшек и беше сред приятели. Някои от просяците имаха далеч по-тежка съдба. Те бяха дошли напълно здрави при Наджиба и трябваше първо да ги „пооправят“, да ги осакатят, за да могат да получат по някоя пара. Жените бяха принудени да проституират. Наистина, този занаят не бе забранен, но бе позорен. След първите ужасни седмици в Кайро Сара бе започнала да се страхува, че ще умре на улицата от глад и хората безучастно ще я заобикалят. Така че закрилата, която й предлагаше дори една такава студена и алчна жена като Наджиба, бе истинско спасение.

След третата контракция Сара се отдръпна от множеството и вдигна глава, за да види къде е слънцето. На село винаги бе толкова лесно да се определи кое време е, но тук, в града, където толкова високи сгради, куполи и минарета се издигаха в небето, тя дълго въртеше глава, докато види слънцето. То бе обагрило небето на запад в червено. Скоро щеше да мръкне. Сара вече бе напълно сигурна, че детето й ще се роди в студената януарска нощ. Изведнъж изпита голяма радост. Най-сетне бе ударил часът! Сякаш цяла вечност бе чакала детето на Абду да се появи на бял свят. Сара сви бързо в една пресечка, за да не привлича хорското внимание, и се запъти към Нил. Улицата, на която живееше сега, се намираше всъщност точно в обратната посока, в старата част на Кайро, но тя трябваше първо да свърши нещо друго.

Сара не обичаше да си спомня за първите дни в този град. Тогава бе напълно уверена, че ще намери Абду. Но нямаше и представа, че градът е толкова голям и че е пълен с толкова хора, с толкова непознати, които не й обръщаха никакво внимание или ядосани натискаха клаксона, за да им се махне от пътя. Портиерите я пъдеха от входовете, където се гушеше нощем. Уличните търговци я гонеха, защото я мислеха за крадла. После се появи един полицай и каза, че я арестува. Вместо това обаче я отведе в дома си, където я принуждаваше да се любят в продължение на три дни и три нощи, докато тя най-после успя да избяга. Най-сетне откри моста, под който живееха сакатите и просяците. Сара се бе опитала да проси от минувачите. Но една жена с татуировка на брадичката я нахока и я прогони. Жената каза, че тя просела на този мост, а ако Сара искала да проси, трябвало първо да се разбере с Наджиба.

Оттогава Сара просеше за Наджиба. Даваше й половината от събраното през деня. Често не й оставаха пари да си купи и един лук за вечеря. Сара не умееше да проси. Веднъж просяците едва не я прогониха. Но тогава една красива жена излезе от една голяма розова къща и й подари вълнена завивка, даде й много неща за ядене и дори пари. Наджиба остана доволна и каза, че като се роди бебето, ще й дават повече милостиня. Позволиха на Сара да остане. Красивата жена редовно й даваше по нещо. А една вечер видя за свое най-голямо учудване, че непознатият, който й бе подарил копринения шал, влезе в същата тази къща. От този момент нататък Сара бе убедена, че Аллах я напътства и у нея отново се събуди надеждата да намери Абду.

А сега трябваше да спази древния обичай на фелахите. Като дойдеше часът да ражда, жената отиваше на брега на Нил и похапваше малко тиня, за да й даде реката сили и здраве. Тя пазеше и нероденото дете от уроки. Болките й се усилиха и контракциите съвсем зачестиха. Твърде късно разбра, че няма вече никакво време. Бебето си пробиваше път към белия свят.

Тя легна по гръб, вдигна очи към небето и се учуди, че вече е паднала нощта. Толкова звезди грееха над нея.

Погледна към светлините на отсрещния бряг, които блещукаха като златни. Стори й се, че вижда сред тях жени в бели дрехи, приличащи на ангели и когато звездите над главата й внезапно закръжиха и болките станаха непоносими, тя се втренчи в тези светлини и си помисли: сигурно така изглежда раят.

 

 

Това е раят, помисли си лейди Алис, когато излезе на терасата на клуб Каж д’Ор. Светлините на Кайро грееха пред нея, а звездите блещукаха и се отразяваха като проблясващи диаманти върху талазите на Нил — о, да, това бе истински рай! Толкова бе щастлива, че й идеше да слезе долу и да затанцува край искрящата река. Новият й живот надхвърляше и най-смелите мечти, и най-големите й очаквания. Чувала бе, че Кайро бил един Париж край Нил, но тя дори не подозираше колко много напомняше всичко за Франция. Къщата, в която живееше, бе прекрасен дворец, разположен в дипломатическия квартал сред посолства и резиденции. Имаше чувството, че вечно ще живее в този екстаз, запленена от чара на града.

Лейди Алис си помисли с облекчение: „Колко е хубаво, че ужасната война най-сетне свърши“. Тя не бе изпитала на гърба си несгодите на военното време, защото живееше заедно с баща си, херцога на Пембъртън, в семейния замък в провинцията. Баща й бе изразил готовността да подслони в него деца, останали без дом поради бомбардировките. Но слава Богу, не се стигна дотам. Алис не знаеше дали би успяла да се справи с толкова деца.

Тя не обичаше да си мисли за такива грозни и неприятни неща като войната и сираците. Не й се щеше да вярва дори на слуховете, че англичаните ще напуснат Египет. И какво ще стане, ако наистина се стигне дотам? Нима англичаните не бяха превърнали Египет в приказно красива страна? Едно от първите неща, за които заговориха с Ибрахим, когато се запознаха миналата година в Монте Карло, бе общото им нежелание да се товарят с неприятни проблеми. Докато всички други се впускаха в разгорещени политически дискусии, той оставаше напълно безучастен.

Много неща обичаше у мъжа си. Той бе мил и щедър, имаше безукорни маниери, изобщо не бе честолюбив и не се самоизтъкваше като другите. Тя си мислеше, че е ужасно тежко да бъдеш придворен лекар на един крал. Но Ибрахим й призна, че работата му е съвсем лека и не изисква кой знае какви професионални умения. Дори й разказа, че е станал лекар само защото баща му бил министър на здравеопазването. Завършил успешно, макар и не блестящо следването си и след като изкарал криво-ляво практиката си, баща му го представил на крал Фарук, който веднага го харесал. Ибрахим често подчертаваше, че най-хубавото в поста му е почти пълната липса на задължения. Два пъти на ден мерел кръвното налягане на краля и от време навреме му предписвал нещо срещу стомашни болки. Ибрахим нямаше нито големи пристрастия, нито антипатии. Не застъпваше фанатични възгледи и нямаше амбицията да създаде нещо нечувано. За него бе важно, че може с гордост да заяви: „До този момент успявам да осигуря един приятен живот за себе си и за моето семейство“. Именно затова го обичаше Алис. Той умееше да се наслаждава на живота. Знаеше, че удоволствията и земните радости бяха просто необходими и важни. Смяташе, че е великолепен любовник, макар че нямаше основа за сравнение — той бе първият и единствен мъж в живота й.

Алис съжаляваше, че майка й не бе вече между живите. Лейди Франсиз положително би се зарадвала на екзотичния си зет, защото имаше особена слабост към всичко ориенталско. Но майка й страдаше от някаква особена депресивност — „меланхолия“, бе написал доктор Ривърс като причина за смъртта в смъртния акт. Една сутрин лейди Франсиз бе пъхнала главата си във фурната на газовата печка. Както херцогът, така и децата — Алис и брат й Едуард — не споменаха повече за това самоубийство.

Като чу залп от смях, идващ от клуба, Алис се обърна и погледна през стъклената врата. Фарук стоеше както обикновено до масата за рулетка. Свитата му ръкопляскаше и надаваше възторжени възклицания. Явно току-що беше спечелил. Алис харесваше египетския крал. В нейните очи той бе просто едно голямо момче, което разказваше разни весели истории и се смееше на всички вицове. Кралица Фарида, която досега не го бе дарила със син, не бе за завиждане. Носеха се слухове, че вероятно скоро ще я отпрати. Всеки египтянин имаше правото да постъпи така с жена си. Достатъчно бе да каже три пъти в присъствието на свидетели: „Аз се разделям с теб“ и разводът се смяташе за осъществен.

Алис скръсти ръце. Нямаше опасност Ибрахим да я изостави. Сигурна бе, че ще му роди син.

Въпреки всичко всеобщата мания по синовете й се струваше прекалена. Естествено, всяка майка искаше да си има син. Баща й, херцогът, също бил разочарован, като научил, че първото му дете е момиче. Но в Египет около тази тема се въртеше всичко. Алис установи дори, че в арабския език няма думата „деца“. Като попитаха един мъж колко деца има, той споменаваше само „авалад“, тоест синовете. Дъщерите не ги брояха. Злощастният мъж, който имаше само момичета, получаваше унизителното прозвище „абу банат“, баща на дъщери. Алис си спомни как интересът на Ибрахим към нея порасна значително, когато му разказа за роднините си, за баща си, брат си и чичовците и добави през смях, че една от отличителните черти на нейния род явно е способността да се зачеват главно синове. Тя, разбира се, знаеше, че Ибрахим не я обикна само заради това. Не би спал с нея, не би я взел за жена и не би я довел тук, при семейството си, само заради способността й да му роди един или няколко сина. Ибрахим непрекъснато я уверяваше колко я обича. Той я обожаваше, беше омаян от красотата й и благославяше дори дървото, от което е била издялана люлката й. Той милваше нозете й и целуваше пръстите им.

Ех, защо баща й не прояви никакво разбиране. Защо и тя не успя да му обясни, че Ибрахим наистина я обича и ще й бъде добър съпруг. Ненавиждаше презрителното название „арабеск“ и би предпочела баща й да не бе произнасял тази дума. Меденият месец в Англия приключи само след две седмици с истинска катастрофа. Баща й отказа дори да се запознае с Ибрахим. Заплаши, че ще я лиши от наследство, ако се омъжи за него. Бащините заплахи не я сепнаха особено. Знаеше, че ще омекне, като се роди детето. Херцогът сигурно ще поиска да види първото си внуче!

Да, но татко ми липсва, помисли си тя. Понякога изпитваше носталгия. В първите дни, прекарани в дома на Рашидови, тя особено остро усети, че се е пренесла в съвсем друг свят. Смаяна бе още при първата закуска, на сутринта след пристигането им. Свикнала бе да закусва безмълвно заедно с баща си и брат си. А при Рашидови закуската бе доста шумна. Жените ядяха отделно, седнали на пода, като пълнеха чиниите си с какви ли не лакомства. Те разговаряха оживено и ядяха толкова много, сякаш утре ще се свърши светът. Обсъждаха всичко, като обръщаха особено внимание на подправките и нюансите във вкуса. Говореха и за различни видове олио и непрекъснато повтаряха „Опитай това, опитай онова!“ А Алис ужасно се изложи! За закуска имаше варен боб, яйца, топли питки, сирене, мариновани лимони и чушки. Когато Алис посегна да вземе нещо, Нефиса дискретно й прошепна: „Ние ядем с дясната ръка“, а когато тя отвърна, че е левачка, зълва й се усмихна състрадателно, но й каза: „Голяма обида е за домакините да се храниш с лявата ръка, защото с нея ние…“ и тя прошепна в ухото й нещо, от което Алис се изчерви дори сега, при спомена за тази случка.

Трябваше да се научи на толкова много неща, имаше толкова правила на етикецията, чието нарушаване бе недопустимо. Но Рашидови бяха сърдечни и търпеливи. Като че ли дори им доставяше удоволствие да я учат на това и онова. Те често се смееха и Алис установи, че жените непрекъснато разправяха разни весели истории. С Нефиса се сприятели бързо. Още на първия ден след пристигането й тя я представи на принцеса Фейса и на придворните дами — всички те бяха египтянки, но се обличаха и държаха напълно по европейски. Но тогава Алис преживя и първия шок. Когато се облякоха за излизане, Нефиса се уви от главата до петите в голяма черна кърпа „мелая“, така че накрая се виждаха само очите й.

— Мама държи да ходим така! — обясни тя с усмивка на Алис. — Тя си мисли, че по улиците на Кайро ни дебнат само опасни грешници и дяволски съблазни. Мъжете ни причакват по ъглите и като видят жена, веднага я обезчестяват! Не се плаши, Алис — добави тя, като прочете ужаса в очите й, — ти не си мюсюлманка и тези изисквания не важат за теб.

Но и Алис трябваше да се приспособява към местните нрави. Липсваше й беконът на закуска. Нямаше вече котлети и шунка, защото ислямският закон забранява свинското месо и алкохола. Така че не поднасяха вино към обяда, нито бренди след вечеря. Роднините на Ибрахим говореха само на арабски, въпреки че бяха готови веднага да й преведат казаното на английски. Но най-трудно приемаше това странно разделяне на мъжете от жените. Ибрахим имаше правото по всяко време да влиза, където поиска, но жените, дори собствената му майка, трябваше да помолят за разрешение, ако искаха да отидат в другата част на къщата. Когато Ибрахим се прибираше у дома, водейки на гости мъже, винаги викаше „Я Аллах!“ и жените веднага се изпокриваха, за да не ги видят.

Сложен бе и въпросът с религията. Амира най-любезно бе обяснила на Алис, че в Кайро има много християнски църкви и че тя може по всяко време да отиде, в която и да е от тях. Но Алис не бе възпитана в особена набожност — близките й ходеха на църква само по специален повод.

Но въпреки всичко я приеха извънредно сърдечно и любвеобилно в семейството. Всички й викаха сестро или братовчедке. Държаха се с нея така, сякаш открай време живее в дома на Рашидови. И всичко щеше да бъде наред, когато се роди детето…

Ибрахим излезе на терасата и извика:

— А, ето къде си била!

— Исках да поизляза на чист въздух — каза тя и си помисли: „Колко добре му стои фракът“! — Малко ми се замая главата от шампанското!

Той грижовно сложи наметката от скъпи кожи на раменете й.

— Навън е студено, а аз трябва вече да се грижа за двама — беше й донесъл шоколадов бонбон с пълнеж и го пъхна между устните й, целуна я и сам отхапа късче от него.

Ибрахим я притисна до себе си.

— Щастлива ли си, любов моя?

— По-щастлива от всякога.

— Тъгуваш ли за дома?

— Не. Е, малко. Липсват ми близките.

— Съжалявам, че се скара с баща си и че той не можа да ме приеме като зет.

— Вината не е твоя. Не може цял живот да се подчинявам на неговата воля, само и само да стане както той иска.

— Знаеш ли, Алис, цял живот правех точно това. Непрекъснато се опитвах да изпълнявам желанията на баща ми и невинаги успявах — той се поколеба и после добави. — Не съм си го признавал на никого досега, но истината е, че винаги се чувствах като неудачник.

— Ти не си неудачник, скъпи!

— Ако познаваше баща ми, мир на праха му, щеше да разбереш какво имам предвид. Той бе много известен, притежаваше огромна власт и още по-огромно влияние и бе невероятно богат. Аз израснах в сянката му и не си спомням веднъж да е казвал една добра дума за мене. Не беше лош човек, Алис, просто бе от друго поколение. По негово време се смяташе, че ако бащата прояви благосклонност към сина си, с това само ще му развали характера. Понякога имах чувството, че баща ми е очаквал направо да се родя зрял мъж. Аз нямах истинско детство, ако изключим онова, което майка ми осигури. А когато пораснах, той бе недоволен от всичко, което вършех. Това е една от причините, поради които… — той нежно прокара пръст по бузата й и каза с грейнал поглед — искам да имам син. Ако мога да даря баща си с внук, това ще е първото ми постижение, с което наистина мога да се гордея. Имам ли син, аз най-сетне ще спечеля любовта на баща си.

Алис нежно го целуна. Когато най-сетне леденият вятър ги накара да влязат вътре, те дори не забелязаха суматохата, настъпила на отсрещния бряг. Рибарите крещяха тревожно и се тълпяха, защото бяха намерили нещо във водата.

— Защо англичаните отнеха Палестина от арабите и я дадоха на евреите? — запита Фуад, разглезен младеж, който пушеше с наслада хашиш. — Арабите не са отнели тази земя от евреите, те са я отвоювали през четиринайсети век от италианци те. Бихте ли ми казали коя европейска страна би се отказала от територия, която владее от четиринайсети век насам? Тогава и индианците могат да си поискат Манхатън. Питам ви: ще позволят ли това американците?

Тримата приятели се намираха на яхтата на Хасан ал-Сабир, закотвена недалеч от Египетския музей. Разположили се бяха удобно на широки, меки дивани, облягаха се на копринени възглавници и пушеха всичките от един и същ чибук, като от време на време си вземаха грозде, маслини, сирене или хляб от един меден поднос. Четвъртият мъж от компанията бе на палубата.

— Мисля, че въпросът не е кой е бил първи на тази земя — отвърна отегчено Хасан, — но защо да си блъскаме главата над тези проблеми? Нас те не ни засягат.

Фуад обаче продължи:

— По време на войната ние не преследвахме евреите. За нас те са братя, защото всички произхождаме от пророка Авраам. От векове съжителстваме мирно с тях. Повярвайте ми, европейците не основаха Израел, за да има къде да отидат преследваните евреи; те искат чрез него да завладеят отново Близкия изток!

Хасан простена:

— За Бога, защо се занимавате с такива неща?

— Защото Египет е на първо място по смъртност в света — отвърна сухо Валид. — Половината деца умират, преди да са навършили пет години. Ние имаме повече слепи, отколкото, в която и да е друга страна. А какво предприемат срещу това британците, дето уж ни закрилят? За осемдесетте години, откакто владеят страната ни, не са направили водопровод в нито едно село, не строят училища и не се грижат за медицинското обслужване на бедните. Може и да не са се стремили съзнателно да тласнат националната ни култура към упадък, но и до ден-днешен проявяват престъпно равнодушие. Смятам, че това не е по-малко грешно!

Хасан стана и отиде при Ибрахим на палубата. Макар да имаше жилище в града, където живееха жена му, майка му, неомъжената му сестра и трите му деца, Хасан прекарваше повечето си време на яхтата. Тук водеше приятели, тук съблазняваше последните си завоевания. Сега съжали, че не покани две проститутки вместо двамата си младши съдружници.

— Съжалявам, приятелю — каза той на Ибрахим и си запали една цигара „Дънхил“, — няма вече да ги каня тия. Не подозирах, че изповядват такива възгледи. Ужасно ми лазят по нервите с политическите си брътвежи. Ей, ама ти направо плуваш в доволство.

Ибрахим сияеше. Той се бе загледал в Гардън сити и току-що му бе хрумнала прекрасната мисъл, че Нил тече бавно като времето.

— Мислех си за Алис, Хасан — отвърна той блажено, — и се питах с какво ли успях да спечеля любовта й.

По една случайност Хасан също бе помислил в този миг за жената на Ибрахим, която очакваше всеки ден да роди. Неведнъж си представяше какво ли ще бъде да спи с нея. Мечтаеше за белите й ръце и бедра, за невероятните платиненоруси коси и си спомни, че й бе хвърлил око в Монте Карло далеч преди Ибрахим да я забележи. Но кой знае защо приятелят му спечели сърцето й. А в сексуалните си фантазии Хасан вече я виждаше как идва с него на яхтата и как той й показва сбирката си от порнографски снимки и картички. Дали ще се шокира или ще й хареса? А може би и двете? Хасан сдържаше страстите си само заради Ибрахим, защото искаше да бъде честен спрямо приятеля си, иначе отдавна би се опитал да преспи с лейди Алис.

В този момент на палубата излезе слугата на Хасан и каза:

— Доктор Рашид, търсиха ви по телефона. Жена ви вече ражда.

— Слава на Бога! — извика Ибрахим. — Синът ми се ражда! — и побърза да слезе на брега.

 

 

Нефиса бе близка приятелка на принцесата и често гостуваше в двореца. Тя последва един едър, мълчалив нубиец. Той бе облечен в бяла галабия, червена жилетка и ален тюрбан и бе един от безбройните слуги в двореца с двеста стаи, разположен в сърцето на Кайро. Единствената задача на прислугата бе да изпълнява всяко желание на принцесата и на нейния съпруг. Дворецът бе издигнат по османско време и представляваше екзотична смесица от елементи на персийската и мавританската архитектура. Той бе истински лабиринт от коридори, стаи и градини. Докато Нефиса следваше мълчаливия нубиец, който я водеше по приказния мраморен сводест коридор към мястото на срещата, тя дочу тихите звуци на валс — явно принцесата имаше гости.

Най-сетне стигнаха в една част от двореца, която Нефиса почти не познаваше. Слугата дръпна една плюшена завеса и Нефиса се озова в голяма зала с прекрасен водоскок в средата. Знаеше, че това е старият харем, който вече не се използваше. Подът бе настлан с блестящ тъмносин мрамор, който създаваше представата за дълбока вода. Нефиса почти се побоя да стъпи върху него — струваше й се, че вижда риби и глъбините. Покрай стените имаше дивани, тапицирани с кадифе и сатен. Безброй месингови лампи се спускаха на дълги вериги от високия таван. Всичките бяха запалени и хвърляха странни сенки върху мраморните стълбове и сводове. Една флорална мозайка привлече погледа й към центъра на помещението. Високо, чак под самия покрив, се виеха балкони с решетки от ковано желязо, от които можеше да се вижда какво става в залата. Нефиса си представи как някога султанът е седял там и тайно е наблюдавал своите жени.

Тя заразглежда възхитено древните стенописи — изображения на голи жени, къпещи се в един извор. Някои дори бяха прегърнати в твърде еротични пози. Сред тях имаше и млади, и стари, жени от най-различни типове, но всички излъчваха някаква особена меланхолия, защото бяха пленнички на своята красота и седяха като птици в кафез, само защото един мъж можеше някога да поиска да се позабавлява с тях.

Нефиса отвърна поглед от опасно възбуждащите картини. С разтуптяно сърце си помисли колко отдавна очаква този миг. Как ли ще премине срещата насаме с нейния лейтенант? Тя заснова неспокойно из залата. Искаше й се да дойде час по-скоро. В сънищата й той бе нежен и чувствен любовник. Но от приятелките на принцесата бе чувала и съвсем други неща. Някои придворни дами често спяха с чужденци и твърдяха, че англичаните били студени като риби. Дали офицерът й ще поиска да продължат любовната игра до зори? Може просто да влезе, да я грабне, да си направи удоволствието и после да изчезне завинаги.

Нефиса чу стъпки.

Плюшената завеса се разлюля като духната от вятъра и той се появи. Сне фуражката си. Светлината огря русите му коси.

Нефиса затаи дъх.

Той пристъпи към нея и огледа огромната зала. Лъснатите му ботуши отекваха по мрамора.

— Къде се намираме?

— В бившия харем. Построен е преди триста години…

Той се засмя:

— Същинска приказка, като от „Хиляда нощи“!

— Хиляда и една нощ — поправи го Нефиса. Още не можеше да повярва, че наистина е тук. Най-сетне бяха заедно и насаме. — Четните числа носят нещастие — добави тя и се учуди, че гласът не й изневери и че изобщо може да разговаря така непринудено с него, — затова след хилядната история Шехерезада разказала още една.

Той я погледна.

— Господи, колко си хубава!

— Страхувах се, че няма да дойдеш.

Той пристъпи до нея, но не я докосна.

— Нищо не би могло да ме спре — заяви спокойно офицерът — готов бяха дори да дезертирам.

Нефиса забеляза как смутено върти фуражката в ръцете си и се трогна.

— Честно казано, вече не се надявах, че ще мога да те видя насаме — призна той.

— Защо?

— Толкова те… пазят… сякаш си една от тях — той посочи жените от стенописите, — една забулена жена, която живее зад решетки като пленница.

— Майка ми ме пази. Мисли си, че старите нрави били по-добри от новите.

— И какво ще стане, ако научи за нас?

— Изобщо не ми се мисли за това. Имах една сестра. Тя нещо съгреши. Не знам точно в какво. Тогава бях само на четиринайсет и не разбирах какво става. Чух само как й викаше баща ми. После я прогони от дома — просто така, без да й даде нищо. И ни забраниха да споменаваме името й. До ден-днешен никой не обелва и дума за Фатима.

— Какво стана с нея?

— Нямам представа.

— Страх ли те е?

— Да.

— Не се бой — той протегна ръка и тя усети връхчетата на пръстите му като полъх на вятър.

— Утре заминавам — каза той, — частта ми я местят в Англия.

Нефиса познаваше само тъмните, предизвикателни очи на арабските мъже, които горяха от съзнателни или несъзнавани сластни обещания и от мъжка страст. Но англичанинът имаше чисти сини очи. Те бяха бистри като морето през лятото и изглеждаха толкова невинни и уязвими, че й се сториха много по-възбуждащи.

— Значи разполагаме само с тази… прошепна тя, — само с този единствен час?

— Имаме цяла нощ пред нас. Трябва да се върна в казармата чак утре сутринта.

Тя отиде до прозореца и се загледа в меката черна нощ. В градината цъфтяха бели рози, славеят пееше своята песен.

— Знаеше ли приказката за славея и розата? — запита тя и усети, че няма сили да го погледне в очите. Той застана зад нея — толкова плътно, че усети дъха му във врата си.

— Разкажи ми я…

— Преди много, много години — започна тя и усети как желанието постепенно се разпалва в нея. Ако сега ме докосне — помисли Нефиса, — ще лумна в пламъци. — Преди много години всички рози били бели, защото никой не ги докосвал. Но една нощ славеят се влюбил в една роза. И когато й запял песен, изпълнена с болка и копнеж, нещо трепнало в сърцето й. Славеят се приближил плътно до нея и прошепнал: „Прекрасна розо, обичам те“ и розата леко поруменяла. Но той се доближил още повече и тогава тя отворила листенцата си и славеят й отнел невинността. А тъй като по Божията воля розите трябва да са невинни, розата почервеняла от срам. Затова днес има розови и червени рози. И до ден-днешен листенцата на розата затрептяват, когато чуят славеева песен. Но тя не ги разтваря, защото Бог не желае да съчетава птица и цвете.

Той сложи длани на раменете й и я накара да се обърне, за да я погледне в очите.

— А мъж и жена? Какво им е отредил Бог?

Взе лицето й в шепи и долепи устни до нейните.

После се отдръпна, сне колана с револвера и Нефиса започна с разтреперани пръсти да разкопчава куртката му. С изненада установи, че не носи риза под нея. Бледата му кожа бе опъната върху мускулестите гърди и яките ръце. Тя прокара пръст по издутините и ямките на мускулите и по плоския му корем. Учуди се колко е корав — сякаш от мрамор. Мъжът й също бе много млад, но имаше меко, почти женствено тяло.

После той измъкна блузата й от колана на полата. Направи го бавно. Имаха много време.

 

 

Ибрахим тихо затвори вратата на спалнята зад себе си. Алис трябваше добре да си отспи след раждането. Отиде при майка си, която разглеждаше в големия салон звездните карти заедно с астроложката Квета. Тук спеше и новороденото, наблюдавано зорко от Амира. Ибрахим се наведе над детето, преливащ от любов и нежност. То изглеждаше като ангелче. Руси къдрици, по-фини от коприна, покриваха малката главица. Ще те нарека Жасмина, реши той, да, Жасмина.

С угризения на съвестта си помисли, че не бе посрещнал по същия начин първородната си дъщеричка, Камелия. Така го бе завладяла мъката по жена му, че не пожела дори да погледне детето. Дори сега, година по-късно, не я обичаше така, както малката Жасмина.

Но в миг радостта му се помрачи, защото си спомни за баща си.

Амира положи длан върху рамото на сина си и каза:

— Не бива да се отчайваш, Ибрахим. Следващото сигурно ще е момче.

— Дали, мамо? — той сведе глава, смазан от чувство за вина пред баща си.

— Никога не може да се каже със сигурност, сине. Само Бог в безкрайната си милост дарява хората със синове. Потърси утеха в неговото състрадание.

Думите й само увеличиха тревогата му. Той вдигна ръце и после ги отпусна безсилно.

— Може би никога няма да имам син. Сам си докарах това нещастие на главата.

— Какво искаш да кажеш?

— В нощта, когато се роди Камелия и майка й умря, аз обезумях от болка и не знаех какво правя. В мъката си проклех Бога — нямаше сили да погледне майка си в очите. — Дали сега над мен не тегне проклятие? Никога ли няма да имам син?

— Ти си проклел Бога? — запита Амира и си спомни какво й се присъни в нощта, когато Ибрахим се завърна от Монте Карло: една тъмна, прашна спалня, пълна с джинове и демони. Дали това не е било предсказание за бъдещето? Нима родът Рашид щеше да прекъсне дотук?

Поиска веднага да провери това.

Амира каза нещо тихо на Квета. По указание на астроложката свари гъсто, подсладено кафе и го даде на Ибрахим да го изпие. После Квета обърна чашата върху чинийката и изчака утайката да изтече и да образува някаква шарка. Затвори очи и се взря в бъдещето на Ибрахим. Виждаше само момичета. В бъдеще Ибрахим щеше да има единствено дъщери.

Но тя видя в утайката още едно предсказание.

— Господарю! — каза тя със страхопочитание. Младият й глас го изненада, той я смяташе за близо деветдесет годишна — В мъката си ти си проклел Бога, но той е милостив и не наказва страдащите. Ала над този дом тегне проклятие, господарю. Не знам по каква причина.

Ибрахим преглътна на сухо. „Баща ми, помисли си той, баща ми ме е проклел“.

— Какво означава това?

— Родът на Рашидови ще изчезне от земята.

— По моя вина? Сигурна ли си?

— Може да стане, а може и да не стане, господарю. Господ е милостив и ще ни покаже път, по който да върнем благословията му. Трябва да излезеш на улицата и да извършиш нещо, което ще бъде едновременно голяма жертва от твоя страна и израз на безкрайно милосърдие. Господ обича състрадателните, синко, и като види благодеянието ти, ще премахне проклятието, тегнещо над дома. Иди, иди и го направи още сега.

Ибрахим погледна въпросително майка си, която кимна мълчаливо и се завтече навън. Споменът за баща му, за мъжа, нарекъл сина си „жалко пале“, защото мислеше, че така ще закали характера му, го шибаше като камшик. С насълзени очи влезе в колата си. Не знаеше накъде да поеме и какво добро дело да извърши. Мислеше си само за малкото прекрасно ангелче, за спящата в люлката Жасмина. Искаше да обгради дъщеря си с любов, но бащиното презрение не му позволяваше. Той си помисли със съжаление за двете си дъщери и за всички други дъщери, които щеше да има, защото нито един син нямаше да носи фамилията Рашид. Така щеше да се сбъдне Божието проклятие и родът им щеше да изчезне от земята.

Изкара колата от къщи, натисна спирачката и опря чело на волана: Какво да правя?

Вдигна глава и се взря в малката фелахка с кърмаче на ръце. Често я виждаше да стои до портата. Тя го гледаше така, сякаш го познава. Никога не я бе заговарял, даже не я бе огледал както трябва, но сега, когато я видя огряна от лунната светлина, той изведнъж се сети за онази утрин преди година, когато се събуди сред захарната тръстика. Тази жена много приличаше на момичето с делвата. Дали тя му бе дала да пийне, когато умираше от жажда?

— Как се казваш?

Тя го погледна с широко отворени очи и плахо промълви:

— Сара, господине.

— Детето ти не изглежда добре.

— Не яде достатъчно, господине.

Ибрахим огледа момичето — само кожа и кости. И бебето беше недохранено. Обзе го странно вълнение и му се стори, че Божията десница го ръководи. Хрумна му едно решение, което бе идеално просто.

— Ако ми дадеш сина си — каза й той приветливо, за да не избяга, — ще му спася живота. Той ще, отрасне богат и щастлив.

Сара го погледна смаяна и после си помисли за Абду. Имаше ли право да даде сина му на чужд човек? Но този мъж толкова приличаше на Абду… Какво да, прави? Сара не беше яла отдавна и затова не можеше да мисли ясно. Тя погледна към голямата къща, където цъфтяха портокалови дървета и от многобройните прозорци струеше златиста светлина. Помисли си за Наджиба, която всеки ден я караше да обикаля и да проси с детето на ръце. После погледна към мъжа, който бе срещнала някога край тяхното село. В замайването си реши, че може да е свързан някак си с Абду.

— Да, господарю — каза тя плахо и му подаде детето.

Ибрахим слезе, отвори й вратата на колата и тя се качи вътре. После двамата заминаха в неизвестна посока.

 

 

— Какво искаш? — попита Хасан, невярващ на ушите си.

— Искам да се оженя за това момиче — повтори Ибрахим, подмина приятеля си и се качи на яхтата. — Ти си адвокат. Направи един брачен договор. Ти ще представляваш семейството й.

Хасан го последва и двамата влязоха в големия салон.

— Да не си си загубил ума? Какво означава това: Искам да се оженя за нея! Та ти си имаш Алис!

— Хасан, помисли малко! Аз искам не нея, а момчето. Тази вечер Алис роди момиче. Астроложката каза, че Бог иска от мен да извърша някое добро дело. Ще призная това момче за свой син.

Хасан млъкна и се замисли. Най-после разбра какво смята да направи Ибрахим и каза:

— И кой ще ти повярва, че момчето е твой син? Ибрахим, ти си полудял! Ти беше близо седем месеца в Монте Карло. Никой няма да повярва, че детето е твое.

— Жената твърди, че малкият е на три месеца. Значи го е заченала преди година. По това време бях още в Кайро. Ако заявя пред свидетели, че го признавам за свой син, всичко ще е напълно законно.

Хасан кимна разсеяно, защото се сети, че след час очаква гостенка на яхтата. Вдигна рамене, седна на бюрото и състави брачния договор. Извика камериера си за свидетел и каза на Ибрахим да се подпише отдолу. След това Хасан и Ибрахим си стиснаха ръцете. Тъй като законът изискваше четирима свидетели да присъстват на следващия акт, Хасан извика готвача и пазача. Присъстващите мълчаливо изслушаха как Ибрахим заяви тържествено.

— Заявявам, че това дете е мой син, моя плът и кръв. То ще носи името ми. Аз съм негов баща и той е мой син.

Хасан попълни набързо акта за раждане и свидетелите се подписаха, пазачът — с палец, защото не умееше да пише. След това Ибрахим погледна Сара и повтори три пъти, както го изискваше законът:

— Разделям се с теб, разделям се с теб, разделям се с теб.

Той взе детето от ръцете й и каза:

— Отсега нататък пред Бога и пред закона това дете е мой син. Ти нямаш право нито да претендираш за него, нито да му кажеш коя си. Разбра ли ме?

Сара промълви „Да“ и падна в безсъзнание на пода.

 

 

Амира се втренчи в бебето в ръцете на Ибрахим и после го погледна недоверчиво:

— Твое ли е наистина?

— Да, той е мой син и аз го нарекох Захария.

— Но Ибрахим, ти не можеш да превърнеш чуждия син в твой! В Корана пише, че е забранено да се взема синът на друг мъж!

— Той е мой син. Аз се ожених за майка му и осинових детето. Разполагам с необходимите документи!

— Документи! — извика тя. — Ти нарушаваш Божия закон, като вземаш чуждо дете! Ибрахим, умолявам те, не прави това… — Амира бе обзета от паника. Ибрахим бе отнел детето от майка му!

— При цялото ми уважение към теб, мамо, държа да ти напомня, че Квета ми каза да изляза на улицата й да извърша благодеяние. Точно това и направих. Спасих детето от мизерия и гладна смърт.

— Господ не се заблуждава, Ибрахим! Не можеш да го надхитриш! Не си го сторил от милосърдие, а от користни подбуди! Ти не искаш да бъдеш баща на дъщерите си, искаш да станеш баща на Захария. Но с това само ще навлечеш нови беди на дома ни. Моля те, сине, не прави това. Върни детето на майка му!

Той отвърна:

— Късно е вече. Той е мой син.

Като видя колко страх, объркване и безпомощност има в очите му, Амира каза:

— Тъй да бъде. Иншаллах, Нека бъде Божията поля. Но чуй, това трябва да си остане между нас, Ибрахим. Никой не бива да узнае откъде се е взело това дете. Не бива да казваш на никого, нито на приятели, нито на роднини. Двамата ще запазим тази тайна, за да спасим честта на семейството — тя продължи с трептящ от вълнение глас: — Утре ще представя официално сина ти на света. Ще го отнесеш в джамията и после ще го обрежат.

Амира бе дълбоко потресена. Тя седна и въздъхна. След дълго мълчание вдигна глава и запита:

— Ами майка му къде е?

— Ще се погрижа да получи добро обезщетение.

Но Амира поклати категорично глава. Страхът, дълбоко скътаният в сърцето й страх, отново се надигна. От собствен опит знаеше какво е да се откъсне дете от майка.

— Не — каза тя, — момчето трябва да отрасне при майка си. Не бива да ги делим. Доведи я тук. Ще й намеря някаква работа в къщата. Тогава ще може да го кърми и Захария няма да се откъсне от нея.

Амира стана, взе на ръце изгладнялото кърмаче и прошепна:

— Ще те отгледам като роден внук. Щом небето те е създало, все ще се намери място на земята за тебе.

Като погледна в зелените очи на детето, тя си спомни новите си съновидения, които дори Квета не успя да изтълкува. Може би сънищата, в които двама страшни мъже си стискаха ръце, усмихваха се доволно и след това даваха знак на група черни конници да тръгват, предвещаваха тъкмо събитията, разиграли се през тази нощ? Или отново у нея се бе надигнало миналото? Лицата на двамата мъже бяха почти неразличими. Но й се сториха някак познати.

Амира се сети за Нефиса. Мириам й бе разказала как е напуснала къщата. Искаше да ходи при принцесата. Дали не се срещаше в двореца с любовника си? Вече бе много късно, а дъщеря й още не се бе прибрала. Тя мълчаливо се помоли на Бога да закриля Нефиса. После каза на Ибрахим:

— Чуй ме добре, синко. Утре раздай милостиня на бедните в джамията. Моли се на Бога да ти прости това, което си сторил. Аллах е милостив. — „А аз ще се моля да се смили над нашия род“, помисли си тя.