Барбара Ууд
Прокълната любов (15)

Четиринадесета глава

Зрителите в препълнения Каж д’Ор наскачаха местата си и завикаха:

— Я Аллах! Камелия! Дахиба! Последва солото на Дахиба под съпровод на барабан — кулминацията на представлението. Камелии благодари на публиката като й хвърли въздушни целувки и се оттегли, за да предостави отново сцената само на Дахиба. Макар че бе есен, вечерта бе още доса топла. Затова нямаше търпение да свали костюма си — семпла памучна галабия, препасана с червена копринена кърпа на ханша. „Новият дух на Египет“, за който пледираше Насър, изискваше скромност в облеклото. Затова двете с Дахиба, както и всички други естрадни изпълнители в страната, прибраха разкошните костюми, махнаха блестящите пайети и предлагаха на публиката повече фолклорни мотиви, вместо възбуждащите „ориенталски танци“. Независимо от тези ограничения обаче залата бе винаги пълна до последния стол и зрителите реагираха въодушевено.

За своя изненада тя завари зад кулисите Жасмина. През последните месеци почти не се бяха срещали! Уплаши се, като видя разстроеното лице и разплаканите очи на сестра си. Беше дошла сама, без сина си, когото водеше навсякъде. Но щом вдигна очи, тя са усмихна и прегърна Камелия.

— От ден на ден ставаш все по-добра — рече той с възхищение, — видя ли какво пишат за теб?

Камелия поклати глава:

— Не! Прочети ми го.

„Очарователната Камелия, новата звезда на небосклона на Кайро, е танцьорка с изключителен талант. Тя е гъвкава като змия, прелестна като газела и красива като пеперуда. Още отсега е ясно, че един ден тя ще надмине дори своята учителка — великата Дахиба.“

— Яков Мансур направо те е възпял.

Камелия чуваше това име за първи път. Жасмина се засмя:

— Не знам кой е, но явно е влюбен в теб, Камелия!

Танцьорката имаше вече много почитатели. Те разпитваха Хаким Рауф за ученичката на жена му. Понякога й пращаха на сцената цветя и картички с възторжени комплименти. Но двайсет и една годишната Камелия нямаше намерение да се влюбва. Тя бе съсредоточила всичките си усилия към една цел: да стане най-добрата танцьорка на Египет. В плановете й за бъдещето не бе предвиден нито съпруг, нито любовник. Престана да тъгува дори за цензора. Той вече се бе оженил и имаше едно дете.

Камелия забеляза колко е потисната сестра й, забеляза как й треперят ръцете и разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Затова отиде с нея в гримьорната, поръча чай за двете по телефона и запита:

— Какво има, Жаси?

— Направих нещо… не, по-скоро ми се случи… — тя заби поглед в пода и после добави едва чуто: — Случи се в деня, когато умря Сюлейман Мизрахи. Досега не съм го казвала на никого, даже и на мама. Даже и на теб не знам как да ти кажа…

— Кажи го направо, както си говорехме като деца. Тогава нямахме тайни една от друга…

— Камелия, аз съм бременна.

Винаги, щом чуеше, че някоя жена е забременяла, Камелия се изпълваше с тъга. Може би щеше да преуспее в живота, може да достигне целта си и да се прослави, но никога нямаше да бъде майка. Но тя прогони веднага тази мисъл и каза:

— Защо не се радваш? Това е прекрасно!

— Не, Камелия, никак не е прекрасно. Не чакам дете от Омар.

Жасмина й разказа за неочакваното посещение на Джамал Рашид в кабинета на баща им, за предупреждението и за това, че е разбрал кой е сложил името им в списъка. Разказа й и за писмото, в което й се нареждаше да отиде в дома на Хасан ал-Сабир.

— И аз наистина отидох. Мислех си: „Чичо Хасан не може да направи такова ужасно нещо!“ Но той си призна всичко и заяви, че го сторил нарочно, защото искал да ме има. Твърдеше дори, че сме били сгодени, но татко нарушил договора.

— Боже господи — промърмори Камелия. — Не може да бъде! И какво стана после?

— Като разбрах, че съм се напъхала в бърлогата на лъва, аз се опитах да избягам, но той ме спря. Съпротивлявах се, но той бе по-силен от мен.

Камелия притвори очи и промълви:

— В ада да иде дано. Ох, милата ми! И ти не каза на никого, така ли?

Жасмина поклати глава.

— Чичо Хасан… — повтори смаяно Камелия. — Като си помисля, че като малка го обожавах. Дори си мечтаех да се омъжа за него! А ти казваш, че бил чудовище и че те е изнасилил!

— Да, и сега чакам дете от него.

Двете постояха безмълвно, докато Камелия се надигна и каза решително:

— Жаси, чуй ме! Не бива да казваш на никого. Ще те прокълнат. Ти си се жертвала, Жасмина, но много добре знаеш, че ще те накажат — тя прегърна сестра си и се замисли. После каза: — Слушай, Омар ще помисли, че детето е негово. Толкова е самоуверен, че суетата ще го заслепи. Дори и пред себе си няма да признае, че детето не прилича на него. А и другите ще си мислят, че е негово. Защо да не повярват? Не бива на никого да казваме истината, Жасмина. Ще ти съсипят живота, скандалът ще унищожи цялото ни семейство. Трябва да помислим за баба и татко, но преди всичко — за теб. Тази тайна ще си остане между нас.

— Говориш като баба.

— Ако беше отишла при нея, и тя би ти казала същото. Знаеш ли, след представлението ще ходя на вечеря с приятели. Искам да дойдеш и ти. Не ми отказвай. Толкова рядко излизаш навън, а те са мили, свестни хора. Ще си имаш дете — какво по-хубаво от това. Завиждам ти за това и ще се постарая да забравиш за Хасан ал-Сабир.

 

 

Когато си легна късно през нощта и се загледа в меката лунна светлина, падаща върху сатенената завивка, Камелия си спомни думите на сестра си: „Говориш като баба.“ И установи, че Амира е била права за много неща. Трябваше да се пазят някои неща в тайна, за да не се накърни семейната чест.

Спомни си с угризение как грубо се бе скарала нея, преди да напусни дома. Ще я помоля да ми прости, реши тя, ще се сдобря с нея. Как може да се сърдя на човек, който ме е гледал, пазил и обичал откакто съм се родила?

„Калифорния е толкова особена. Чудя се дали някога ще свикна. Но ми е безкрайно приятно да ходя отново в една препълнена синагога! Сюлейман би се радвал също. Сърцето ми остана в Египет, при теб, сестро, и при Сюлейман.“

Амира поиска да й дадат писмото на Мириам, което Зубайда току-що й бе прочела, и се загледа в почерка. Усещаше духа на Мириам, въплътен в мастилото и хартията. Това й носеше утеха в тия тежки времена.

Насилниците още не бяха споходили дома им, но семейството бе нащрек: салонът бе изпразнен, жените не носеха грим, бижута и скъпи дрехи, а яденето се правеше по скромните селски рецепти на Сара. Всички спяха зле и при всяко почукване на вратата сърцата им се свиваха. Само Ибрахим се бе променил до неузнаваемост. Той сякаш не се страхуваше от военната полиция и вдъхваше на всички увереност и надежда. Синът й започна да става рано, да чете много медицински книги и да се отдава напълно на лекарската си професия. Предоставяше лекарските си умения на всички, които се нуждаеха от тях и често се връщаше късно вкъщи, но дори и като си идваше капнал, пак изглеждаше доволен, а не потиснат. Амира сгъна внимателно писмото на Мириам и го пъхна в джоба си. Като вдигна глава, не повярва на очите си: Камелия се приближаваше към нея.

— Бабо?

— Милата ми внучка! Слава на Аллаха!

— О, бабо! Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш! Ужасно съжалявам, че ти наприказвах такива неща!

Амира се засмя през сълзи.

— Ти беше само на осемнайсет, а на тази възраст младите си мислят, че са по-умни от всички — тя разтвори обятия и Камелия я прегърна. — Пораснала си и си се позакръглила.

— Сега съм танцьорка, бабо.

— Да — кимна Амира. — Жасмина ми каза.

— В изпълнението ми няма нищо неприлично, бабо. Танцувам в красива галабия с дълги ръкави, която ми стига чак до кокалчетата. Бабо, да знаеш колко са щастливи зрителите като ме гледат!

— Радвам се, че Аллах ти посочи мястото в живота. Може би като ти взе нещо с едната ръка, ти го върна с другата.

— Искам да се запознаеш с учителката ми Дахиба.

— Оная жена, при която живееш?

— Жасмина сигурно ти е разказала за нея! Дахиба е почтена жена, бабо. Гледала ли си филмите й?

— Не, не съм.

— Бабо, искам да я видиш. Защо не дойдеш с мен да ти покажа къде живея. Ще я харесаш, сигурна съм.

Амира сбърчи чело.

— Едва ли ще се чувствам добре в компанията на една такава жена — каза тя, но внучката й усети, че може и да я склони.

 

 

Подобно на всички заможни хора в Кайро Дахиба и мъжът й бяха възприели по-скромен начин на живот, като избягваха да демонстрират богатството си. Наистина, Хаким имаше приятели в правителството и Дахиба бе една от любимките на режима, но и двамата се чувстваха несигурни — както всички останали. Затова Дахиба заключи в дрешника кожените си палта и бижутата, заедно с прекрасните си театрални костюми, а Хаким освободи шофьора. Той караше сам шевролета, а Дахиба не се държеше като звезда.

Този следобед двамата седяха в хола, пиеха кафе и ядяха портокали, докато четяха новите сценарии. Изведнъж на прага се появи Камелия.

— Доведох ви един човек, с когото трябва да се запознаете!

— Боже господи! — възкликна Хаким — Да не си довела президента Насър?

Камелия се засмя:

— Ти все ме поднасяш. Не, не е президентът, а баба ми. Тя е отвън във фоайето.

Усмивката на Хаким се стопи и той се спогледа с Дахиба.

— Мила Камелия — каза тя, като се надигна от дивана. — Страхувам се, че е малко неудобно. Нали сама каза, че баба ти не харесва жени като мен.

— Да, но ние говорихме надълго и нашироко и накрая тя каза, че иска да се запознае с теб! Знаеш колко исках да се сдобря с нея. Направих го заради Жасмина… тя дойде преди време в клуба и ми разказа нещо и аз реших да се сдобря с баба ми. Само да видиш как се зарадва, че съм се върнала у дома, Дахиба! Тя може да не одобрява живота на танцьорките, но те моля да й дадеш един шанс. Толкова е важно за мен.

Дахиба погледна Хаким, който стана и каза:

— Ами, аз трябва да ходя в студиото. Ще мина през кухнята.

— Трябва да те предупредя обаче, че баба ми е много старомодна — каза Камелия, когато двете останаха насаме. — Не ходи нито на кино, нито на вариете и затова дори не е чувала за теб. Моля те, не я вини за това — тя излезе и след малко се върна, като отвори вратата пред Амира.

— Дахиба — рече младата жена, — имам честта да те запозная с моята баба. Бабо, това е учителката ми Дахиба.

В стаята изведнъж настъпи мълчание, нарушавано единствено от приглушените улични шумове. После Дахиба каза с тъжна усмивка:

— Добре дошла в моя дом.

Амира не отговори. Тя стоеше на прага, замръзнала като статуя и се взираше мълчаливо в Дахиба. Танцьорката въздъхна:

— Няма ли да ми кажеш поне добър ден, мамо?

Амира безмълвно се обърна, хвърли унищожителен поглед на Камелия и си тръгна, без да каже дума.

— Чакай! — извика внучката й и изтича след нея. — Не си отивай, бабо!

— Остави я да си върви — каза Дахиба. — Не я спирай.

— Не разбирам. Защо си тръгна? Какво стана?

— Ела тук и седни…

— Защо й каза „мамо“?

— Защото Амира ми е майка. Истинското ми име е Фатима Рашид. Аз съм ти леля.

 

 

Меката ноемврийска светлина падаше през завесите, а от каната се надигаше ароматът на ментов чай. Фатима наля първо на Камелия, а после и на себе си. Тя се облегна назад и заговори:

— Сърдиш ли ми се, че не ти казах по-рано?

— Не знам, съвсем се обърках. Нали твърдеше, че родителите ти са загинали при корабокрушение?

— Измислих си го. Единствено Хаким знаеше кои са истинските ми родители. Но не ти го казах, Камелия, защото нямах представа какво би ти наприказвала майка ми за мен. Страхувах се, че ще ме презреш и няма да искаш да танцуваш вече с мен.

— Но как така никой от фамилията не е разбрал, че ти си прочутата Дахиба?

— Изгониха ме още като съвсем малка. Когато станах прочута и почнах да се снимам във филми, аз се промених и външно. Бях вече по-зряла, а ти знаеш как се променя човек от грима и костюма. А и никой не очакваше да ме види на екрана или на сцената. Веднъж срещнах случайно Мириам Мизрахи. Излизах от балната зала на Хилтън, а тя купуваше цветя от магазинчето във фоайето. Не знам дали ме позна и дали забеляза, че аз съм танцьорката от плаката, окачен при входа. За момент ми се стори, че ще дойде при мен и ще ме заговори. Но тя си остана вътре и лицето й не трепна.

— Всъщност защо са те прогонили? — запита Камелия. Тя остави чашката си и се наведе напред. — Баба нищо не искаше да разкаже.

Фатима отиде до прозореца и се загледа в удължаващите се сенки върху паважа. Мъж с мръсна галабия тикаше двуколка, отрупана с найлонови сандали.

— Бях само на седемнайсет — рече тихо тя, — на колкото бе и ти, когато се промъкна на сцената и затанцува пред мен — запали цигара и издуха дима към бледия слънчев лъч. — Аз бях любимката на мама и тя положи големи усилия, за да ме омъжи за богат паша, наш далечен роднина. В сватбената нощ не потече кръв. Майка ми побесня и ме обвини, че съм имала нещо с някое момче. Но аз й казах, че в нощта преди сватбата съм паднала в банята. Показах й петното от кръв върху нощницата ми и тя разбра какво е станало. Бях още девствена, но също като теб… не ставах вече за омъжване — засмя се горчиво тя.

Камелия възкликна:

— Значи затова ми каза да отида веднага при баба и да й разкажа как паднах на стълбата!

— Знаех, че веднага ще реши да те оперират, за да възстановят химена. Още тогава правеха такива неща и тя искаше да ме прати на лекар. Но баща ми заяви, че това било измама и безчестие. Оттогава взе да се нахвърля върху мен с повод и без повод. Присъствието ми бе позор за семейството. Мама бе сърдечна и ме разбираше, но аз не можех да понасям тази несправедливост и се бунтувах. Смятах, че обществото греши, като превръща невинни момичета в жертва на абсурдни морални изисквания и ги лишава от женско достойнство. Не исках да се примиря с това и почнах да излизам от къщи без фередже. Сприятелих се с една танцьорка, която взе да ме води по разни интересни и опасни места — из кафенетата по улица Мохамед Али. Там… — въздъхна Фатима — сред веселата компания на танцьорки и музиканти срещнах Хосни. Той бе невероятен. Изглеждаше фантастично, беше вежлив и светски мъж, но без пукната пара. Хосни свиреше на барабан и като всички безработни музиканти висеше от сутрин до вечер по кафенетата. Една вечер ме видя да танцувам и реши, че можем да направим състав. Ожени се за мен и се закле, че ще ме обича вечно, наехме едно малко жилище, висяхме заедно с останалите музиканти и танцьорки по кафенетата и чакахме да ни наемат за някоя сватба или празник. Като научи за това, татко побесня. За него танцьорките бяха чисти проститутки и затова ме прокле. Не се трогнах особено. Двамата с Хосни бяхме на най-ниското стъпало на обществената йерархия. Хората гледаха на нас отвисоко, но ние бяхме безкрайно щастливи.

Фатима замълча. Мъчителни спомени се разбудиха у нея. Отново се разтвориха незаздравели рани. Явно й бе трудно да продължи.

— И после… една година след сватбата ни, Хосни замина за Александрия, а аз случайно срещнах една позната танцьорка при шивачката, където поръчвах костюм за представлението. Тя ме запита много ли страдам за Хосни и така нататък, защото мислена, че разводът бил тежък удар за мен. От нея научих, че той бил произнесъл три пъти пред свидетели официалната фраза на развода и че се е разделил с мен, без дори да ме уведоми. Повече не го видях.

— Но защо се е разделил с теб, след като сте били толкова щастливи?

— Мила Камелия, мъжът се интересува от жената само докато е недостъпна. След като стане негова, той рано или късно загубва интерес към нея. Виж, ако роди дете, ако има син, тя може да го задържи при себе си. Всеки знае, че мъжът може и да не обича жена си, но за децата си умира. Хосни ме напусна, защото не забременях. По този начин поставих под съмнение неговата мъжественост, а той не можеше да изтърпи такова унижение.

— И какво направи след това?

— Не можех да се върна на Райската улица. Затова се опитах да си изкарвам хляба като танцьорка. Известно време животът ми бе направо непоносим, Камелия. Не искам да навлизам в подробности, но извърших неща, от които сега се срамувам. И тогава Хаким Рауф ме видя случайно да танцувам на една сватба. Предложи ми роля във филма, който снимаше. След време се влюби в мен и макар да му казах, че вероятно не ще мога да имам деца, той се ожени за мен.

— Възхищавам се на чичо Хаким. Той е толкова умен, толкова добър и сърдечен.

— О, той е нещо много повече — Фатима смени темата: — Като изскочи тогава на сцената, първо помислих, че отнякъде те познавам. Като ми каза как се казваш… Божичко, не можеш да си представиш какво изпитах. Ти се оказа дъщеря на брат ми! Очите, устата… така ми напомняше за Амира! Толкова ми беше трудно да премълча истината. Исках да те прегърна, да те целуна — ти единствена от цялото семейство бе дошла при мен, възхищаваше ми се и искаше да станеш моя ученичка. Но се страхувах, че ще избягаш, ако научиш коя съм всъщност. Не се съмнявах, че вкъщи се разказват ужасни истории за мен, пропадналата танцьорка.

Камелия поклати учудено глава:

— Не, никой не споменаваше за теб, дори бяха махнали снимките ти от семейния албум.

— Затова и никой от младите не ме позна. Дори Ибрахим и Нефиса сигурно едва си спомнят каква съм била.

Фатима изгаси цигарата в пепелника и каза:

— Значи мама е почнала да излиза от къщи. Мислех, че никога няма да го направи.

— Излезе за пръв път, когато татко бе в затвора. Никой не знае къде ходи тогава и…

— Ибрахим е лежал в затвора? Боже, колко неща не знам… Кажи, и ти ли си се родила в голямото легло с балдахина?

— Ти познаваше ли майка ми? — запита Камелия.

— Не.

— Лельо — каза девойката и се усмихна смутено, защото още не можеше да привикне с това обръщение. — Защо не се сдобриш с баба? Защо не отидеш да й разкажеш всичко?

— Милото ми дете, повече от всичко на света искам да се помиря с тях. Но когато се омъжих за Хосни, баща ми ми наговори ужасни неща и мама не ме защити. Тогава аз бях още почти дете, а тя бе зряла жена. Тя трябва да направи първата стъпка — Фатима замълча и отпи от чая. После каза — Камелия, може би трябва да ме напуснеш и да се върнеш при баба си. Мисля, че ако не се отдръпнеш от мен, тя може и теб да прокълне. Ако останеш тук, може никога вече да не я видиш.

— Не, ще остана — отвърна Камелия. — Ти си ми леля, тук е моето семейство и аз никога няма да се откажа от танцуването.