Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (30)

Глава 30

Рамото го болеше. Действието на болкоуспокояващите започваше да преминава. Но сега адреналинът пулсираше из вените, му и неутрализираше умората, която го преследваше, откакто бе напуснал Глейдс. Той изостряше сетивата му, засилваше бдителността и улесняваше „свързването“.

Спря в края на боровете и все така насочил пистолета към Мира, „проникна“ в сградата. Цялото място като че ли бе пълно със статичен шум. Вместо да се оттегли, както бе правил в миналото, той го обгърна, потопи се по-дълбоко, опита се да се сработи с него.

Постепенно си даде сметка, че усеща няколко различни източника на бял шум. Два от тях излъчваха от един от апартаментите на горния етаж. Друг като че ли бе разположен над апартамента на отсрещната страна на покрива. Четвъртият се намираше по-далеч, някъде на брега. Не долови присъствието на други хора в сградата.

Оттегли се и забърза натам, където дърветата растяха най-нагъсто. Между тях и едната страна на постройката се простираше само дълго около метър и половина — два празно пространство. Хал предполагаше, че човекът на покрива няма да го види оттук, и ако се движеха под стряхата, можеха да стигнат до входа, без да ги забележат.

— Бързо! — изсъска той и се затича под прикритието на дърветата. Мира нямаше друг избор, освен да го следва плътно. Когато стигнаха постройката, той грубо я дръпна към себе си и я залепи за стената. — Стой под стряхата!

— Виж, пусни ме да си вървя — рече тя. — Аз не съм ти нужна вече.

Бенет се ухили.

— Ти си моята застраховка.

С тези думи се запромъква покрай стената, като се насочи към главния вход.

 

 

Докато Янг помагаше на Рей да се качи в самолета, клетъчният телефон на Шепард иззвъня. Той го измъкна от раницата си.

— Шепард.

— Обажда се Надин, господин Шепард. Звъня у Мира от рано тази сутрин, но тя не отговаря, затова… Дойдох тук. Мисля, че се е случило нещо.

Той се обезпокои.

— Тя не е ли на тържеството?

— Трябваше да ме вземе, за да отидем заедно. Мрежата против комари на единия прозорец е махната, ключалките на същия прозорец са счупени и имаше кръв… Освен това на стенния й календар видях надраскан някакъв адрес. Почеркът не беше нейният.

„Боже милостиви. Бенет. Бенет се е добрал до Мира.“

— Дайте ми адреса.

Надин му го издиктува, той обеща да поддържа връзка и затвори. След това извика на Янг.

 

 

Мира първа видя мъжа, който се спусна откъм брега под силния дъжд. В едната си ръка стискаше рибарска въдица, а с другата държеше радиостанция пред устата си. Преди да успее да реагира, Бенет изви рязко глава, човекът спря, ококори се и изведнъж налягането като че ли се увеличи, въздухът се наелектризира, сякаш молекулите му бяха оживели.

Мъжът посегна към пистолета си, но така и не го достигна. Ръцете му обхванаха главата, въдицата падна на земята и той политна назад, а качулката се изхлузи. В един ослепителен миг, който щеше да се запечата завинаги в паметта на Мира, от ноздрите, ушите и ъгълчетата на очите му потече кръв. После той просто се строполи на земята и остана там.

От гърлото й се надигна вик, но Хал й запуши устата.

— Като него ли искаш да свършиш? А? Искаш ли?

Тя поклати глава и той махна дланта си от устата й.

Още преди да се приближат до мъжа, Мира усети, че е мъртъв. Бенет се наведе, за да вземе радиостанцията и пистолета. При всяко рязко дръпване на Бенет в противоположната посока тя усещаше как лепящата лента се разхлабва все повече и това й даваше надежда.

Хал огледа пистолета.

— Упойващи стрелички! Сякаш съм див звяр. — Пребърка джобовете на мъжа, намери още три заредени стрелички и някакво черно устройство, което тя разпозна веднага. Съоръжението за издаване на УНЧ. Бенет си поигра с копчетата му, изключи го. — Белият шум — промърмори под носа си той, хвърли го на земята и го стъпка с тока на обувката си.

Радиостанцията изпука:

— Брус, как върви при теб? Край.

Гласът на Флечър. Бенет се усмихна, включи радиостанцията в режим на приемане и намали силата. Пусна я в джоба на шлифера си и дръпна Мира отново към сградата. Заобиколиха ъгъла и се заизкачваха по стълбите. Тя нарочно се препъна и се отпусна на едно коляно с надеждата, че лепенката ще се скъса. Бенет като че ли не забеляза, издърпа я, за да се изправи, отвори широко входната врата и двамата се озоваха във фоайето.

— Брус, чуваш ли ме? Край.

Мълчание.

— Джим, чуваш ли ме? Край.

— Худ е тук — обади се мъжки глас. — Все още не виждам никаква кола. Обходих покрива, но не видях нищо необичайно. Радиостанцията на Брус вероятно се скапа от дъжда. Тя не работеше особено добре. Край.

— Слизам да видя какво става с него. Вече трябваше да е вътре в сградата. Край.

Хал се поколеба за момент, погледна към асансьора, след това към вратата, водеща към стълбището. Натисна бутона на асансьора, но без резултат. Той се ухили.

— Спряла го е там горе. Ще слезе с асансьора. Ще я спра на следващия етаж.

— Но можеш да…

Той я удари с пистолета по тила.

— Мърдай.

 

 

Флечър, Евънс и Худ излязоха в коридора. Тя даде знак на Худ и Евънс да слизат по главното стълбище. Самата тя щеше да тръгне по черното, но първо освободи бутона „стоп“ в асансьора и натисна копчето за първия етаж. След това отстъпи навън, вратите безшумно се затвориха и той потегли надолу.

Ленора хукна безшумно към задното стълбище. Сърцето й чувстваше, че Бенет е долу, че смята да я нападне, когато тя слезе от асансьора. Нямаше да го огрее.

Докато слизаше към площадката на втория етаж, чу далечното скърцане на въжетата и скрипците на асансьора, не смазвани вероятно от петдесет години. „Остана съвсем малко“ — помисли си тя и изпита наслада от предстоящата си победа.

 

 

Когато отвори вратата към втория етаж, Мира усети как Бенет разширява съзнанието си и се опитва да спре асансьора, и то толкова настойчиво, че тя забрави за момент себе си. Завъртя се и заби коляно в слабините на Хал.

Дъхът излезе със свистене от гърдите му и той политна назад, като я повлече със себе си. Тя изви ръце нагоре с такава сила, че усети как сухожилието в рамото й се разтяга болезнено. Но лентата се скъса, освободи я и Мира се удари назад във вратата. Тя се отвори и се блъсна в стената на коридора.

С изцъклени от болка очи Бенет се спусна отгоре й. Младата жена скочи, хвърли се с цялата си тежест върху вратата и затисна с нея протегнатата ръка. Пистолетът му падна на пода. Той се разпищя, а Мира извика:

— Втори етаж, помощ, има ли някой, помощ!

Опита се да се добере до пистолета, но не можеше да го достигне, без да се отдели от вратата.

И тогава той се нахвърли отгоре й, като се „свърза“ с бясна сила, болката избухна в главата й. За секунди буквално я ослепи. Бореше се да продължи да затиска вратата, за да не му позволи да си освободи ръката, и се опитваше да отклони атаката му, като пееше с пълно гърло „Джингъл белс“.

Усети внезапно намаляване на натиска в главата си, чу мъжки вик от другата страна на вратата, после той насочи отново вниманието си към нея и започна да стиска. Хал натискаше с цялата си тежест вратата, тя нямаше да удържи още дълго. Мира отскочи назад, грабна пистолета, а Бенет връхлетя в коридора като разярен великан. Устреми се към нея, като с едната ръка се опитваше да измъкне упояващата стреличка от рамото си, вперил очи в лицето й. Но сега вече болката в нея започна да намалява на тласъци.

Мира вдигна пистолета, стисна го с две ръце и стреля веднъж. Не улучи. Бенет продължаваше да се движи тромаво към нея. Тъкмо показалецът й докосна спусъка отново, някой я изблъска и я запрати на пода. Пистолетът излетя от ръката й.

Тя се шмугна в асансьора и оттам чу вика на Флечър:

— Това беше предостатъчно, Хал!

 

 

Бенет се „свърза“ с Флечър, удари стената от бял шум и се гмурна през нея. „Не толкова бързо, Ленора. Няма да ме застреляш.“

Усети паниката й, видя как дланта й политна към черното устройство, закачено на колана. Опи се от страха й, когато тя си даде сметка, че то не е в състояние да я защитава повече. „Пусни пистолета, скъпа.“

— Не го застрелвай — извика някой зад Хал.

Бенет познаваше този глас. Той наруши концентрацията му. Изви рязко глава. Евънс, Ричард Евънс. Опита да се „свърже“ с него, но не успя. Упойващото вещество вече му въздействаше и той нямаше енергия да се справи едновременно с Флечър и Евънс.

Ленора се отърси от вцепенението си и заекна:

— Худ, къде… къде е Худ?

— Мъртъв е. Къде е ясновидката?

— В асансьора.

Хал остави Флечър, гмурна се през повърхността на мислите и намеренията на Ричард и внезапно осъзна какво ще се случи.

— Ричард Евънс — рече той, даваше си сметка, че говорът му става неясен. — Напуснал спокойствието на пенсията си заради такива като мен.

— Не се ласкай, Бенет — сопна се възрастният мъж.

Хал не чу какво каза нататък, той крещеше наум на Мира.

 

 

В огледалото в горния край на вратата на асансьора тя видя Евънс, Флечър, Бенет. Притисна гръб към стената и бавно се изправи. „Затвори вратите, махай се оттук“ — помисли си Мира.

И тогава гласът на Бенет изгърмя в главата й. „Той ще те убие. Бягай оттук, веднага, бързо!“

Ужасът, който бе заключила в съзнанието си от ранната утрин, й даде нови сили. Спусна се към копчетата на асансьора и натисна с цяла длан онова, на което пишеше „затваряне“. Нищо не се случи.

В огледалото видя как Евънс тръгна към асансьора и чу гласа на Флечър:

— По дяволите, какво правиш, Рич?

— Ще се погрижа да довърша работата.

— Каква работа? — Ленора тръгна към него. — За какво става дума?

Мира продължаваше да натиска бутона, като умоляваше вратата да се затвори.

— За Кракет, става дума за Кракет. — Евънс спря и се извъртя към Флечър. — Кракет ме изпрати тук, Ленора. За да върна Хал. И да те убия.

Той стреля.

Флечър падна назад сред гейзер кръв, главата й се удари в стената, а пистолетът й тупна на пода и се завъртя. Ричард го изрита от пътя си и продължи да върви към асансьора, към Мира.

Погледите им се срещнаха в малкото кръгло огледало в горната част на вратата. Тя скочи и изби един от осветителните панели на тавана. Сграбчи металната пръчка и сви крака към тялото си. Първият откос премина през задната стена.

Евънс се засмя и продължи да върви към асансьора. Младата жена се залюля назад, за да се отблъсне в стената зад себе си, но в този момент асансьорът бе залян от енергийна вълна, толкова мощна, че огледалото и всички осветителни тела в коридора се разлетяха на хиляди парченца. Посипаха се стъкла и пластмаса, вратите се затвориха с трясък, той се задвижи, а в главата си Мира чу гласа на Бенет: „Доказах ти, че грешиш. А сега си плюй на петите.“

 

 

— Божичко, Хал — рече Евънс, като заклати глава и се обърна към него. — Това беше глупаво. Аз се готвя да ти предложа света, а ти помагаш на единствения останал жив човек, който заплашва онова, което правим.

— Което ти правиш. — Всичко започваше да плува пред очите му. — Аз не играя повече, Евънс.

— Не ставай глупав. — Прекрачи тялото на Ленора, сякаш беше труп на случайно блъснато от автомобил куче. — Този път сме готови да ти предложим много по-изгодна сделка.

— О, така ли? И каква ще е тази сделка? — Оставаше на колене, тъй като така изглеждаше не толкова заплашителен на Ричард. — Готов съм да чуя.

— Мисля, че се опитваш да ме заблудиш, Хал — рече Евънс и го простреля в коляното.

Бенет вече се бе „свързал“ с него и почти не усети болката. Направи го с цялата енергия, която му бе останала. Възцари се над волята на мръсника и започна да я моделира, да я насочва, точно както го бяха учили да прави Стийл и Евънс преди толкова години.

 

 

Дори когато изскочи от сградата, връзката й с Хал остана. Виждаше това, което виждаше той, имаше същите усещания като него. Щом Евънс го простреля в дясното коляно, нейното коляно експлодира от болка и тя се търкулна върху пясъка, вкопчила се в коляното, а устата й се изкриви от безмълвен вик.

Опита се да разруши връзката помежду им, но нямаше силата да го постигне. Почувства го как се „свързва“ с Евънс, как взема в свои ръце контрола над волята му и видя как Евънс се бори срещу чудовищната мощ, чието създаване бе подпомогнал. След това възрастният мъж се строполи на пода, като ридаеше, и пъхна дулото на пистолета в устата си.

Мира изпищя, пищеше, за да се освободи, да се раздели, да прекъсне връзката, и внезапно го постигна. Търкаляше се из пясъка, като ридаеше, пищеше и продължаваше да стиска коляното си.

Последният изстрел проехтя. Вибрациите, които предизвика във влажния въздух, наподобяваха неравномерно потрепващ музикален тон. Той отзвуча и тогава чу бръмченето на приближаващ самолет и лекото барабанене на дъжда в пясъка.

 

 

Все още ръмеше. Санитарите изнесоха Флечър и Бенет от сградата. Шепард стоеше край линейката и наблюдаваше.

И двамата бяха все още живи, нещо, което не можеше да се каже за Ричард Евънс, който напусна постройката в торба за трупове. Ленора беше в безсъзнание. Бенет също беше зле.

Когато започнаха да наместват носилката му в линейката, той вдигна длан и повика с жест Шепард. Полицаят се приближи, но Мира го хвана за ръката и го дръпна.

— Не — прошепна тя. — Недей.

Той я погледна, косите й бяха мокри от дъжда, дрехите — подгизнали, очите й изразяваха чувства, които не бе в състояние да разчете.

— Прекалено е упоен, за да направи каквото и да било — обясни Уейн. — Връщам се веднага.

Тя се вкопчи в ръката му и тръгна с него. Спряха край носилката и Бенет бутна встрани кислородната си маска.

— Компютър. В чикито. Закодиран файл. Всичко… за „Делфи“.

Погледът му се плъзна към Мира и между двамата премина нещо, което Шепард не успя да дешифрира. След това санитарите прибраха Хал в линейката и миг по-късно тя замина.

— Какво стана, преди да го отнесат? — попита я Уейн.

Мира обхвана с ръце тялото си и примигна.

— Каза, че съжалява.

— Не го чух да произнася нито звук.

— Знам.

Шепард погледна назад към улицата, като че ли очакваше да открие отговора там, но линейката бе заминала. Мира потърси ръката му, преплете пръстите си с неговите и промълви:

— Да се прибираме.