Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (5)

Глава 5

В единайсет в петък вечерта Ленора Флечър и още двайсетина човека пееха щастливо „Хепи Бъртдей“ на Кийт Кракет, заместник-директора на ФБР. Той духна шейсет и осемте свещички на тортата, голяма почти колкото масата в трапезарията. Миниатюрната му съпруга започна да я разрязва на малки, добре оформени парчета, сякаш се опасяваше, че няма да стигне за всички.

Флечър усещаше болка в краката от дългото стоене права, а буцата под лъжичката сякаш бе достигнала двайсет килограма. Въпреки това все още беше в състояние да забележи тези дребни, глупави подробности. Тази нощ наистина беше много важна. Никога вече нямаше да има подобна нощ. Но, о, Боже, как само й се искаше да натопи краката си в топла вода с английска сол. Да отиде на масаж, да поседи в сауната, да се попече на плажа. Копнееше за уединение и тишина.

Кракет почука с нож по кристалната си водна чаша и всички замълчаха. Трябваше да внимава, да сложи отново маската на лицето си.

Рожденикът се изправи. Винаги бе изглеждал по-висок и по-млад благодарение на стойката си. Имаше гъсти прошарени коси, слабо тяло, което поддържаше с ежедневна игра на тенис корта и строга диета, която включваше само полезни за здравето храни. Забележителният вид на лицето му се дължеше всъщност единствено на проницателността и интелигентността на погледа му.

— Бих искал да направя едно съобщение — заяви той. Както несъмнено вече всички сте чули, през следващите три до шест месеца ще се пенсионирам. Това означава, че докато вие ще превивате гръб във Вашингтон, аз ще играя тенис и ще мързелувам край басейна във Вирджиния.

Последва смях. Флечър огледа хората около масата. С изключение на съпругата и прислужниците на Кракет всички останали бяха негови близки приятели от Бюрото и политическите кръгове във Вашингтон. Те от месеци вече знаеха за намерението му да се пенсионира; това съобщение просто го правеше официално.

Носеха се също и други слухове — за неговия заместник. Ленора знаеше, че тя самата има голям шанс, по-голям от повечето, тъй като Кракет я поддържаше. Но директорът имаше други любимци, двама мъже с по-нисък чин, които обаче се бяха подмазвали, на когото трябва през годините. И двамата също бях тук — единият дипломат от Харвард с безупречна репутация, а другият — жребец с хубава външност, който се обличаше и се държеше като агентите от ФБР в „Досиетата Х“.

Не се съмняваше, че квалификацията й надминаваше тази и на двамата. Но вероятността да заеме поста се посрещаше с голямо недоволство отвътре. Знаеше чудесно, че то се дължеше на допуснатите от нея грешки по време на аферата „Делфи“, сериозни грешки в преценката.

— С директора обсъждахме надълго и нашироко качествата, които търсим в моя наследник — продължаваше да говори рожденикът. — Макар той да не може да присъства тук тази нощ, двамата бяхме единодушни, че моментът е много подходящ да споделим решението си с вас. До началото на седемдесетте години, когато станах заместник-директор, в Бюрото никога не бе имало жена — агент. Жената, която наруши това правило, бе двайсет и шест годишна адвокатка, току-що завършила университета в Йейл. Тя се издигаше по ранг и се превърна в нещо като легенда в Куантико, където сега отговаря за програмата за обучение на новобранците. Тя има двайсет и две годишен опит и ще бъде първата жена в историята на Бюрото, която ще заеме този пост. Дами и господа, щастлив съм да ви представя следващия заместник-директор на ФБР Ленора Флечър.

Аплодисментите, гръмки, продължителни, искрени, оглушиха Флечър. Тя грейна като коледна елха и потърси погледа на Кракет, който й се ухили до уши, сякаш току-що бе станал баща. Но зад тази усмивка в тъмните му проницателни очи тя долови следното послание: „Успяхме, Ленора, но сега ще трябва да се справиш с последствията от фиаското с «Делфи».“

Зави й се свят, докато хората се приближаваха, за да я поздравят. Харвардското момче се ръкува с нея. Мистър „Досиетата Х“ изглеждаше напълно изумен. Тя не усещаше вече болката в краката, стегнати в обувки с високи токове, каквито носеха само по телевизията. Напрежението я напускаше. Тя мислеше, пресмяташе.

Официалното съобщение щеше да бъде направено най-рано след шест седмици, но това бе първата важна стъпка. До сутринта фабриката за слухове щеше да заработи с пълна пара и щяха да започнат да й се обаждат по-дребни играчи, за да се опитат да си спечелят благоволението й.

Някъде в къщата иззвъня телефон и това й напомни, че извън тези красиви стаи, отвъд зелената поляна навън истинският свят тиктакаше като бомба с часовников механизъм. Шест седмици. Обезпокои се, че това време няма да й стигне, за да се справи с кашата от „Делфи“, единствената засечка в кариерата й, която можеше да провали всичко. Но дяволите, в този момент не беше сигурна дали щяха да й бъдат достатъчни още шест месеца.

Струваше й се, че през последните три години или бе преследвала, или се бе отървавала от седемте участници в проекта. Четирима бяха мъртви, трима все още липсваха и тя нямаше абсолютно никаква представа къде се намират. Но докато бяха на свобода, те заплашваха бъдещето й.

— Ленора?

Вдигна поглед; насреща й стоеше съпругата на Кракет и се усмихваше накриво, сякаш бе прекалила с алкохола. Всъщност тя бе пълна въздържателка, откакто преди около година получи удар, една от причините за пенсионирането на Кракет.

— Вечерта бе наистина прекрасна, Анита.

— Не съм сготвила нито една хапка от това, което бе сервирано — отвърна със смях тя, а после се наведе още по-близо. — Кийт би искал да поговори насаме с теб в кабинета си.

— Благодаря.

 

 

Флечър тръгна по широкия коридор и почука на вратата на кабинета му.

— Влез — провикна се той.

Огромната стая бе пълна с оригинални мебели от VIII век. Едната стена беше заета от голяма камина, по другата бяха наредени полици с книги. Но помещението можеше да принадлежи на когото и да било. Нито една от степените, грамотите и препоръките на Кракет не украсяваха стените, нито пък върху дъбовото му бюро се виждаха семейни снимки. Приличаше на стая в скъп исторически хан.

Тъй като той все още говореше по телефона, тя седна на един от кожените фотьойли срещу бюрото. Дланите й бяха потни, сърцето й биеше силно; изражението му я безпокоеше.

— Добре, разбрах — казваше той. — Ще поддържам връзка.

— Надявам се, че това е поздравление за рождения ден — пошегува се тя, когато той затвори телефона.

— Убили са Андрю Стийл.

Думите му за малко не я задавиха.

— Синът му е в интензивното отделение, съпругата му е изчезнала.

— Изчезнала ли е? Какво, по дяволите, значи това? Да не би да е заподозряна?

— Да.

— Как е умрял Стийл?

— Застрелян с 38-калибров пистолет в гърдите.

— В такъв случай това няма нищо общо с „Делфи“.

Кракет се наведе напред; по лицето му се четеше вълнение и напрежение, страните му се бяха зачервили, погледът му гореше.

— Няма как да го разберем със сигурност. — Думите изсвистяха през стиснатите му зъби. — И дотогава ще приемем, че е свързано с „Делфи“. Че зад него се крие Манакас или Индрио, или Бенет.

„Или и тримата заедно.“

Кийт закрачи напред-назад, обувките му поскърцваха. Тя се опитваше да намери отговори, но единственият резултат бе една голяма нула.

— Бих предпочел местното полицейско управление да знае колкото се може по-малко, Ленора.

Тези събития щяха да я отдалечат от Вашингтон точно по времето, когато трябваше да бъде там. Ленора Флечър, падналият ангел. Внезапно осъзна, че Кракет е спрял да говори и я наблюдава.

— Какво, ъъъ… какво каза? — заекна тя.

— Кога най-скоро можеш да изпратиш екип за следене там?

„Там.“ Сякаш Флорида се намираше някъде край Австралия, тъмен, неопитомен континент, който трябваше да покори.

— Ще проведа два разговора. Кое е ченгето, натоварено с разследването?

— Уейн Шепард, от управлението в Брауард. — Направи пауза, преди да продължи с онова, което знаеше и което не беше кой знае колко. — Най-добре е да не привличаме вниманието, докато не се информираме по-добре. Ако госпожа Стийл не се появи, ще го обявим за евентуално отвличане, ще се намесим и ще поемем в наши ръце разследването дори да няма искане за откуп.

— Божичко, Кийт. Без искане на откуп ще ни бъде трудно да го обявим за отвличане. Това е достатъчно да предизвика подозрения.

Той се обърна, очите му блестяха като алуминий.

— Можем да преживеем подозренията. Но не и да бъдем изложени. Да се надяваме, че убийството на Стийл няма нищо общо с „Делфи“. Но ако съществува някаква връзка…

Не довърши изречението си. Не беше необходимо. И двамата знаеха какви ще бъдат последствията. Ако машинациите, оформили „Делфи“, достигнеха някога до пресата, щяха да падат глави, на първо място нейната и тази на Кракет.

Неодобрението на американците към правителството никога не е било толкова голямо. Джо Смит в Айова изобщо не го интересуваше защо е създаден „Делфи“. Единственото, което Джо и другите като него щяха да разберат, бе, че правителството е финансирало таен проект със затворници и е допуснало съдбоносни грешки във връзка с него. Политическите й съюзници щяха да застанат на страната на общественото мнение, ако някога се разкриеше, че в по-голямата си част „Делфи“ е финансиран от ЦРУ. А тя щеше да започне да обикаля улиците в търсене на нова работа. Като сервитьорка например или екскурзоводка в парка на Флорида.

— По-добре да не отлагам тези обаждания — заяви тя и в същия момент си даде сметка, че трябва да позвъни на още един телефонен номер, но не искаше Кракет да знае за това.

Изправи се; чувстваше се като детето, което трябвало да пъхне пръст в дупката на дигата, за да спаси Холандия от наводнение. Но оставаше един основен въпрос: дали щеше да успее да намери дупката, преди бентът да се е срутил?

 

 

Предната стена на мемориала в памет на загиналите във Виетнам бе обляна в светлина. Флечър оглеждаше този огромен черен континент на мъртвите, като търсеше имената на двамата мъже, които й бе отнела войната.

По-големият й и единствен брат бе загинал при едно нападение на виетнамско село, когато тя бе в колежа. Най-добрият й приятел, синът на съседите, за когото най-вероятно щеше да се омъжи, бе умрял в лагер за военнопленници. Все още не беше в състояние да погледне към тази стена, без в гърлото й да се образува огромна буца.

— Ранните утринни размишления на философски теми със сигурност не са пътят към доброто здраве и дълголетие, Ленора.

Обърна се. Мъжът в черното кожено яке и ушити по поръчка панталони вече не изглеждаше така свиреп както някога. Възрастта и ракът бяха направили сините му очи по-бледи, бузите — хлътнали, а кожата — сивкава. Химиотерапията бе отнела по-голямата част от бялата му, подобна на лъвска грива коса. Но човек все още беше в състояние да усети неоспоримото му присъствие, дори да не знаеше, че някога той е бил една от най-силните личности в ЦРУ.

— Ти не чувстваш ли нищо, когато застанеш пред тази стена, Ричард?

— Разбира се, че чувствам — отвращение, задето изгубихме проклетата война.

— По дяволите, та нали точно вие я започнахте.

Бащинската му усмивка, която някога й бе действала успокояващо, сега я подразни.

— Ти винаги си преувеличавала, Ленора. Между другото, чух за повишението ти. Поздравления.

— Благодаря.

— Но предполагам, че не се срещаме във връзка с това в този нечовешки час.

— Разбира се. Аз злорадствам.

Той се изсмя.

— Победен. Нека да поседнем.

Посочи към близката пейка и двамата се запътиха към нея.

Флечър забеляза, че Ричард Евънс се движи по-бавно, отколкото при последната им среща. Никога не й беше казвал какъв вид рак има, но не беше необходимо да е лекар, за да разбере, че прогнозата не е розова. Той се беше задъхал от краткото разстояние, което беше изминал.

— Как се чувстваш, Рич?

— Имам и добри дни. Днес обаче не е един от тях. Но, дявол да го вземе, аз съм на седемдесет години и съжалявам само за няколко неща. Общо взето, животът ми не бе лош.

Ленора стисна ръката му, жест, който никога не би си позволила преди.

— Става дума за…

— Андрю Стийл — довърши вместо нея той. — Не съм чак толкова извън играта. Обадиха ми се към един часа тази нощ.

— Кой?

Евънс се усмихна и изцъка.

— Ленора, Ленора. Никога не се предаваш. Дори да ти кажа името, то няма да ти говори нищо. Сега лабиринтът е много по-сложен. Той обхваща и частния сектор. Знаеш ли, че след като „Делфи“ започна да се разпада, Андрю е използвал Бенет и някои от другите за частните си клиенти? Разбрах също, че покрай това е изкарал доста пари. Което не отговаряше на плановете на никого от Агенцията.

— Да не искаш да кажеш, че е бил удар на Агенцията?

Евънс трепна от думите й.

— Ние никога не сме били убийци, Ленора. Винаги сме имали по-големи, по-всеобхватни цели. Но да отговоря на въпроса ти — не, не успях да открия доказателства, че зад убийството на Андрю стои Агенцията. Смятам, че това е работа на едно или няколко от липсващите ви момчета.

— Може би.

В продължение на години Евънс бе нейните уши и очи в ЦРУ, човекът, който й носеше информация, средства и най-сетне — истината за „Делфи“. Но тогава, разбира се, вече бе прекалено късно — белята бе сторена. Тя обаче рядко се бе съмнявала в онова, което й бе казвал, както не се съмняваше и сега.

— Там ли отиваш? — попита Ричард.

— По-късно днес.

Възрастният мъж бръкна в джоба на якето си и извади три CD-ROM диска, върху всеки от които бе написана цифра.

— Всичките ни файлове относно „Делфи“ са тук. Тези за Бенет, Индрио и Манакас са на първия. Съмнявам се, че в тях ще откриеш нещо, което да не знаеш вече. Все пак ти работеше с тях, Ленора.

— Аз обаче работех с тях под фалшив претекст. Информираха ме напълно едва когато вече беше прекалено късно.

— Може и да не ти се вярва, но това е едно от нещата, за които съжалявам в живота си. По онова време обаче не можех да ти дам тази информация без риск за собствената си кожа.

— Аз не те обвинявам, Ричард. — Пусна дисковете в дамската си чанта. — Просто казвам, че никога не съм виждала файловете на Агенцията, така че в тях може и да открия нещо, което да ми бъде, от полза. — Целуна го бързо по бузата; почувства, че кожата му беше суха и сбръчкана. — Благодаря.

Той понечи да се изправи, но силите не му достигнаха. Флечър побърза да го хване за ръката и да го издърпа. Не го пусна, докато вървяха заедно.

— Позвъни ми на клетъчния телефон, ако излезе нещо, а?

— Ще ти позвъня при всяко положение — отвърна Евънс.

Придружи го до колата му и го проследи с поглед, докато влизаше в нея; наистина се бе превърнал в крехък и болен старец. Постоя известно време, след като той си замина. Питаше се дали току-що не бе видяла собственото си бъдеще.

Предпочиташе да умре.