Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (3)

Глава 3

В петък сутринта, двайсет и четвърти октомври, съкратеният бюджет на полицейското управление на област Брауард удари Уейн Шепард там, където боли наистина. Поради малкия си стаж — пет години — вече щеше да има на разположение полицейска кола само в спешни случаи. Разследването на убийство не се смяташе за спешен случай, именно поради това сега караше старото си камаро към мястото на престъплението.

„Ще ти плащаме бензина, Шеп“ — бе го уверил капитан Янг.

Сякаш с двайсет цента за километър и половина можеше да си купи нова кола, когато неговата сдадеше напълно багажа. В момента тя се давеше и се тресеше. Очевидно още днес трябваше да намери време да се отбие при монтьора за поредната поправка.

След седмици щеше да затъне в още по-големи дългове, за да си купи нова кола.

Дълговете обаче очевидно не бяха проблем за семейството, което живееше в края на тази алея. Шепард караше сред истинска гора, покрай осеяни с диви цветя поляни. Въздухът ухаеше на гардении, на борове, на море. Лекият ветрец шепнеше из листата на дърветата. Имението явно се простираше върху пет акра, не особено много за места като Монтана или Тексас. Но тук, в Южна Флорида, крайбрежна собственост с подобни размери се равняваше на притежаването на цяло кралство.

Дърветата достигаха до самата къща, обширна разчупена постройка от кедър, дъб и стъкло на различни нива. Тя се сливаше така със земята, сякаш беше изникнала от нея.

Когато паркира, колата изръмжа и изпусна черен дим. Боже, какво ли щеше да се повреди сега? Гърнето? Акумулаторът? Или нещо съвсем ново? Рак вместо само артрит.

Ако Габи не успееше да разбере какво не е наред и се наложеше да се раздели с автомобила, тогава трябваше да моли да му дадат полицейска кола. Или да вземе кола под наем, което не можеше да си позволи. Неотдавна беше купил къща в града и беше затънал в дългове. На всичкото отгоре отдавна черпеше на кредит от кредитната си карта.

Тръгна към къщата, мина покрай вана на дактилоскопите и линейката, като пукаше пръсти и броеше наум от сто до едно, най-успешният начин, който бе открил, за да се изолира от престъплението.

Влезе в мраморното фоайе и видя в другия му край Пола Крик, единствения чернокож съдебен лекар в щата. Тя говореше тихо на миниатюрния си диктофон, но щом го видя, го спря и се спусна към него.

— Значи не съм се излъгала, като ми се стори, че чух таратайката ти да идва насам, Шеп. Какво става, да не са ти взели полицейската кола?

— Позна. Не е минал още и месец от началото на финансовата ни година, а те вече не се шегуват.

— По дяволите, кажи ми нещо повече по този въпрос. Аз изгубих вече две места за помощници и това означава минимум три дни за една аутопсия.

Вече се носеха слухове, че определени постове от полицейското управление били определени за закриване. Ако решенията се вземеха на същата основа, както разпределянето на полицейските коли, значи беше обречен.

— Какво е положението тук? — попита Уейн, когато тръгнаха по коридора навътре към къщата.

— Бял мъж, около петдесетгодишен, прострелян е в гърдите. Според мен се е случило по някое време вчера сутринта, мъртъв е най-малко от двайсет и четири часа. Казва се Андрю Стийл.

— Криминалистът?

— Същият.

— Боже.

— Познаваше ли го?

— Малко. Води няколко семинара по времето, когато никой не се тревожеше за бюджета. Той не беше само криминалист, а и психиатър.

— Какво ти беше мнението за него?

— Блестящ човек. Възхищавах му се.

Завиждаше на изтънчеността, подготовката и класата му.

Крик не сподели какво мисли за Стийл.

— Четиригодишният му син бе намерен в безсъзнание в кухнята. Икономката, каза, че бил диабетик. Запазила достатъчно присъствие на духа, за да му бие инсулин, когато го открила, и с това може би му е спасила живота. Сега момчето е в болницата „Холи Крос“. Майката е изчезнала.

С други думи, Крик смяташе, че майката е главният заподозрян.

— Застреляла го е и е офейкала, като е оставила болния си син? Това ли искаш да кажеш, Пола?

— Скъпи, все още нямам никакви заключения. Само казвам какво знам засега.

— Къде е икономката?

— Край басейна, чака те. Обикновено почива в четвъртък и пристигнала около осем тази сутрин. От десет години работи за семейство Стийл и идва пет дни в седмицата. Чисти, взема момчето от детската градина, помага за приготвянето на вечерята.

— Някакви роднини?

— Баба по майчина линия в Калифорния. Икономката й се обади.

— С какво се занимава господарката?

— Най-лошото, което можеш да си представиш, ако не смятаме това, което правим ние. Преподава английски в гимназията. Вчера Рей не е отишла на работа.

Така, беше си казала урока. Поли Крик беше съдебен лекар към полицейското управление в окръг Брауард почти двайсет години, наближаваше шейсетте и бе много проницателна. Много малко неща й убягваха. Хората я уважаваха, но я смятаха за рязка и твърдоглава, а точно това харесваше на Шепард. Обичаха да се шегуват, че Крик предпочитала компанията на мъртвите, тъй като не можели да спорят с нея.

От коридора се влизаше във великолепна стая с изглед към плувен басейн и океана. Богатият килим в средата й вероятно струваше повече от едногодишната му заплата. Върху елегантното шкафче отсреща бе изложено истинско състояние във формата на фигурки от нефрит и кристал. По стените висяха маслени платна и литографии.

И там до една гравирана каменна маса върху мраморния под лежеше Андрю Стийл. Тялото му бе покрито с мухи, цяла армия мравки маршируваше от плъзгащите се стъклени врати към трупа. Бяха обсебили лицето му, влизаха и излизаха от ноздрите, от кървавото петно във формата на Сицилия върху предницата на копринената му пижама. Главата на мъртвия бе обърната към стъклената врата, сякаш се бе надявал да зърне за последен път океана.

— Знаех, че Стийл е заможен — промълви Шепард. — Обаче не съм предполагал, че става въпрос за толкова много пари.

— Семейни пари. През трийсетте дядо му притежавал половината окръг. Рей е втората му съпруга, синът им е единственото му дете. С неговата смърт те наследяват всичко.

— И колко е то?

Крик разпери ръце, жест, който обхващаше не само къщата, а и целия комплекс.

— По дяволите, нямам представа. Пет милиона? Десет? Двайсет? Повече, отколкото вероятно ще видим през целия си живот.

Той беше готов да живее дълго като Мойсей, само и само да се приближи с една стъпчица до двайсетте милиона. „Остави това, Шеп. Карай едно по едно. Точно така. Живей в мига. Съсредоточи се, за Бога. Съсредоточи се.“

Приближи се до тялото и започна бавно да го обикаля. Колко ли трупа бе видял през живота си? Три години по улиците на Маями, пет — с ФБР, пет с окръг Брауард, мъртвите тела ставаха все повече. Човек трябваше да изолира онази част от себе си, която се впечатлява и страда за толкова погубени човешки живота, и той лично го постигаше, като броеше от сто до едно. Това го успокояваше.

Започна да брои. Когато стигна осемдесет и осем, Стийл вече изглеждаше почти такъв, какъвто го помнеше: слаб, солиден, мускулест, с тяло на бегач. До неотдавна бе красив мъж, с прошарена на слепоочията коса, чувствена уста, строен. А сега подутото тяло изглеждаше болезнено белезникаво.

По ъгъла на тялото, начина, по който лежеше, и посоката, в която бе пръскала кръвта, Шепард реши, че е прострелян от около четири метра и половина. Вероятно Стийл бе направил крачка назад и се бе спънал във възглавницата на пода; сега тя лежеше на петнайсетина сантиметра от краката му. Кръвта бе образувала локвички около него, които вече бяха изсъхнали.

Сети се отново за Мойсей, за деветстотинте му години, изпълнени с горящи храсти, горящи морета, горящи чудеса, и си помисли колко бързо и ярко можеха да изгорят двайсет милиона. Андрю Стийл, известен и богат, в разцвета на силите си, му се бе струвал неуязвим, защитен от богатствата и възможностите си. И ето, че сега лежеше мъртъв на пода, просто един труп повече, поредната гадна статистика.

— Кога можеш да му направиш аутопсия, Пола?

— Както казах, сладурче, с тези орязвания на бюджета…

— Хайде, де.

Тя завъртя очи към тавана.

— Ако оставя за по-късно загиналия при катастрофа, би трябвало да съм готова най-късно в понеделник. Не очаквам да се случи нещо необичайно, но човек никога не знае. Може би случаят ще се окаже лесен и ще открия кокаин в кръвта му.

— Тайните му намирисват на нещо по-сложно.

— Едно е сигурно. Проблемите на човек с толкова пари са доста по-различни от нашите.

— Ние бихме се справили с тях, Пола, ако бяхме на негово място.

Пола Крик скръсти ръце и кимна.

— Напълно те разбирам, Шеп. Всяка седмица играя лото, също като теб. Но ако спечелим, и ние ще я оплескаме като него. — Разтвори ръце и посочи къщата, плажа, привилегирования въздух на света на Стийл. — Единствената разлика е, че нито ти, нито аз щяхме да свършим по този начин, тъй като и двамата сме запознати много по-добре от него с убийствата.

Главата започваше да го боли. Не искаше да стои тук. Не желаеше да бъде в тази къща, да води този разговор със съдебния лекар край лежащия в краката му труп на Андрю Стийл. Това му напомняше колко кратък е животът, а също за собствените му парични проблеми.

— Имаш ли представа каква издръжка получава бившата му съпруга? — попита той.

— Никаква, поне така твърди икономката. Съпруга номер едно живее в Бостън, омъжила се е отново и не е имала никакви контакти с него поне от дванайсет-тринайсет години. Съпруга номер две се запознава с него, докато преподава в изправителния затвор в Манатий. Тя е с около десет години по-млада. Икономката намекна, че нещата между тях не вървели особено добре.

Отдалечиха се от трупа, за да направят място на фотографа на полицията, и спряха край входа за кухнята. Пола посочи към черния Х върху мраморния под.

— Тук са намерили сина, Карл. Искаш ли да говориш с икономката?

— Не още. Първо ще поогледам наоколо.

Имаше нужда да остане сам в тези стаи, да попие мълчанието, да размисли над него. Може би тишината щеше да му каже нещо във връзка с причината за убийството на Стийл.

Шепард измъкна гумени ръкавици от един вътрешен джоб на якето си.

— Ще се видим след малко.

Къщата имаше площ… Колко? Всъщност каквато и да бе тя, на екипа от полицаи щяха да му бъдат нужни дни, докато я претърси както трябва. Но всяко претърсване на къща първоначално можеше да бъде ограничено до две стаи — спалнята и кабинета на жертвата.

Шепард заизкачва витите стълби, които след втория етаж го отведоха под огромен купол, направен почти само от стъкло. Изумителната гледка на блестящия океан и на плажната ивица буквално отне дъха му. Чайките прелитаха покрай стъклата и писъците им раздираха утринния въздух. Френските прозорци водеха към верандата, която заобикаляше купола. Под широка тента бяха наредени камъшитови мебели, боядисани в същия син цвят като небето.

Уейн излезе на верандата и погледна към плувния басейн. Зърна два кафяви крака, които се подаваха изпод чадъра, закриващ една маса във вътрешния двор. Вероятно беше икономката. В плиткия край на басейна плуваха играчки.

Шепард отново влезе под купола. Какво ли беше да се събуждаш всяка сутрин в подобна къща, да влизаш в този кабинет и да се наслаждаваш на това небе, на този океан, на този облян от слънцето рай?

Пари, отново пари. Мрачната действителност го депресираше. Наближаваше четирийсетте, между него и банкрута стояха само някакви си две хиляди долара, а компаниите на кредитни карти го обичаха толкова, че продължаваха да му изпращат нови кредитни карти с все по-ниски лихви и по-големи ограничения.

Двете хиляди, които бе успял да спести, бяха определени за пътуване по Перуанска Амазонка. С всеки ден ставаше все по-ясно, че това пътешествие няма да стане през следващите шест месеца. Ако изгубеше работата си, единственият начин експедицията по Амазонка да се осъществи, бе да живее колкото Мойсей.

Шепард измъкна бележник от джоба на ризата си и започна да пише. Когато вдигна глава, видя собственото си отражение на висок метър и осемдесет мускулест мъж с червеникаворуси коси. Раменете му се бяха прегърбили леко в осми клас — тогава бе пораснал изведнъж с трийсет сантиметра и се бе извисил над всички останали деца в класа. Прегърбването го дразнеше. То бе един от многото неприятни навици, с които му бе трудно да се пребори.

Изправи рамене и изпука пръсти. Друг навик. Той пък бе от времето, когато бе изпушил последната си цигара.

„Мига — напомни си той. — Живей в мига.“ Разбира се. Зен на работещия в отдел „Убийства“. Да забрави за трупа, да забрави за милионите, да забрави за безработицата.

Обърна се и огледа кабинета. Книги. Накъдето и да погледнеше, виждаше книги. Онова, което четеше човек, книгите, които колекционираше, често казваха за него повече от това, което държеше в чекмеджетата на своето бюро. Шепард се покачи на дървената стълбичка; тя се местеше от стена до стена по метални релси. Тук можеше да намери всичко — от истинските престъпления до метафизиката и психиката. Фройд, Юнг, Адлер, многобройни популярни трудове по психология.

Шепард започна като студент по психология и след една отегчителна година се насочи към криминалистиката. След три години като маямско ченге стресът му се стори непоносим и отиде и записа право. Излезе от университета във Флорида с научна степен, съпруга и увереността, че скоро ще се раздели с адвокатската практика. Тя също бе досадна. Но му даде възможност да влезе във ФБР.

Когато напусна ФБР, бракът му вече се бе разпаднал. Беше спестил малко пари и известно време пътува. Започна да бяга и да се натоварва редовно в гимнастическия салон като средство за борба със стреса. Престана да влива енергия в онова, което не се развиваше както трябва, и се опита да определи какво се обърка в живота му. Най-сетне бе готов да започне отново и така се озова във Форт Лодърдейл.

Като един от двамата свободно наети хора в полицейското управление той работеше там, когато се нуждаеха от него. Беше свързан с повечето големи полицейски управления и разнообразието му харесваше. Обаче заплащането на подобни хора вероятно беше на последно място в бюджета, помисли си той.

Нито една от жените в живота му не попадаше в „специалната“ категория. Той пътуваше (макар че трудно си го позволяваше) и предпочиташе да опознава други страни. Когато ставаше дума за страстта му към особено старите места, континентите нямаха значение, важно беше да са загадъчни.

По време на пътуванията си събираше различни неща и сега притежаваше забележителна колекция от изработени от човешка ръка предмети от предколумбово време. Надяваше се един ден да започне бизнес за внос-износ, който щеше да му даде възможност да задоволява страстта към пътешествията и увлечението си от антиките. Но тази мечта сега му се струваше толкова близка, колкото Луната.

Шепард бе участвал като доброволец в няколко археологически разкопки, беше виждал изгрева на слънцето над Мачу Пикчу и бе прекарал четири часа сам в Голямата пирамида, заслушан в шепота на една мъртва от хиляда години цивилизация. Върху този опит се градяха вижданията му за бъдещето, но не като скъпо хоби, а като нещо постоянно.

Работата в отдел „Убийства“ имаше странна прилика с копаенето около развалините; миналото разказваше своите тайни на онзи, който слушаше. Може би в това отношение двамата с Андрю Стийл си приличаха и трябваше да намери общите неща, колкото и малки да бяха.

Затова Шепард избра няколко от книгите на убития и ги постави в единия край на бюрото, за да ги вземе после. Забеляза, че бюрото е може би най-нормалният предмет в помещението — дървено, дълго метър и осемдесет, с шест чекмеджета. Подредбата му говореше за един организиран, експедитивен ум: химикалките и моливите, скочът, компютърът, хартията, лентите за принтера, двете кутии коледни картички.

Намери малък албум със снимки на красива млада жена и момченце, вероятно съпругата и синът на Стийл. Уейн се вгледа по-отблизо и забеляза напрежението в усмивката на жената, колебливостта в очите на момчето. Лош ден или живот, който не е оправдал надеждите?

Това усещане му бе добре познато. Точно така се чувстваше, когато се раздели със съпругата си. Дори парите на Стийл не можеха да помогнат на брака му. Те нямаше да спасят и брака на Шепард.

Отвори най-долното чекмедже от лявата страна. Нямаше папки, нямаше документи. Вместо това извади две цветни кутии с шоколадови бонбони, кутия за бижута, в която имаше дамски часовник, гравиран с кехлибар и лапис лазули, втора кутийка за бижута с тъмнозелен смарагд в златен обков; малки кадифени торбички с нефритена маймунка и слон, изработен от някакъв черен камък, може би обсидиан. Последният предмет бе медальон от кварцов кристал.

Шепард постави всичко върху бюрото и отвори кутиите с бонбони. Те не бяха докоснати. Но в едната от тях лежеше бял плик. Вътре откри седем карти, увити в бял лист хартия. Разпозна карти Таро, но не знаеше нищо за тях.

Някой, най-вероятно Стийл, бе надраскал върху всяка от тях „Получил“, някаква дата и беше скицирал един от предметите, които сега стояха върху бюрото.

Уейн усети познатото вълнение при откриването на нещо, което определено не пасваше. Такава беше работата на полицая — никога не знаеше на кого или кога може да се натъкне и дали това щеше да го отведе някъде. Наслаждаваше се на преследването, на сглобяването на цялостната картина. Те подхождаха на онази негова част, която търсеше непрекъснато отговори на собствените му дилеми.

Шепард извади празната торба за боклук от кошчето за отпадъци и постави всичко вътре. Добави няколко от книгите на убития и пет-шест папки с документация за негови пациенти.

Вече се готвеше да включи компютъра, когато чу стъпки. Крик застана на прага.

— Човек може да се пребие по тези стълби — заяви леко задъхана тя.

— Какво ще кажеш за стаята, а?

— Никога не бих могла да свърша и най-малката работа тук. Слушай, икономката започва да се изнервя. По-добре поговори с нея, докато все още имаш възможност.

Компютърът трябваше да почака.

— Засега привърших тук.

Сложи в джоба си плика, грабна торбата за боклук и я отнесе долу. Постави я в кухнята и тръгна към басейна заедно с Крик.

Тя го запозна с Огъста Лий, чернокожа жена на средна възраст.

— Очевидно сте преживели нещо ужасно, госпожо Лий — рече той, — но имам само няколко въпроса.

— А аз нямам никакви отговори. — Тя издуха носа си в яркорозова кърпичка. — Освен, че госпожа Стийл не го е направила.

— Никой не обвинява госпожа Стийл.

— Не с толкова думи. Но ми е ясно как изглежда. Млада жена, която изчезва, по-възрастен, богат съпруг…

— Кога видяхте за последен път семейство Стийл? — попита Уейн.

— В сряда вечерта. Двете с нея приготвихме вечерята, той плуваше в басейна. Спортуваше много.

— Стори ли ви се, че се държат някак си необичайно? — намеси се Пола.

— Аз поне не съм забелязала.

— Кога дойдохте тази сутрин? — попита Шепард.

— В осем. Открих… първо Карл. Той е чудесно момченце, много възпитано, много умно, ние… Аз… — Огъста не издържа; гласът й изневери, по страните й потекоха сълзи. — Беше все още жив. Все още дишаше. Аз… взех го, поставих го на дивана. Нямах… знаех, че е получил инсулинов шок. В моята страна работех като медицинска сестра. Понякога му слагах инжекциите. Спуснах се към хладилника за инсулина, направих му инжекцията, а после… после се обадих на 911. Кабелът е много дълъг и точно тогава… тогава го видях. Господин Стийл. Щом го погледнах, разбрах, че е мъртъв. Но… но след като затворих телефона, се приближих и проверих пулса на китката му. Халатът му се бе разтворил и открих нещо, закрепено с каишка за кръста му. Тогава отстъпих… заднешком и зачаках с Карл пристигането на санитарите.

Постави на масата нещо, което приличаше на дистанционно устройство за телевизор. Шепард не го взе.

— Разбрах, че сте се обадили на майката на госпожа Стийл.

Икономката поклати глава.

— Тя живее със съпруга си — втория баща на госпожа Стийл — в Сан Диего. Педиатърка е, но все още работи, макар да се е пенсионирала, доколкото знам. Приятна жена. Отговори ми телефонният й секретар; оставих съобщение.

Шепард подаде визитната си картичка на госпожа Лий.

— Моля, обадете ми се веднага, след като разговаряте с нея.

— Тя ще хване първия самолет за насам, в това съм сигурна. Карл е единственото й внуче.

— Госпожо Лий, можете ли да ми кажете нещо за тях? — Извади картите Таро от плика и ги подреди на масата пред нея. — Намерих ги в бюрото на господин Стийл.

Тя кимна и пъхна кърпичката в един джоб на ризата си.

— Пристигнаха по пощата. На всеки няколко месеца през последните една-две години госпожа Стийл получаваше пакет по пощата, и с него една от тези карти. Тя мислеше, че ги изпраща някой от нейните ученици.

„Учениците не изпращат скъпи часовници, пръстени или фигурки от нефрит“ — помисли си Уейн.

— Какво имаше в тези пакети?

— Шоколадови бонбони. Само това съм виждала. Във всеки случай, когато пристигна последният, господин Стийл се разстрои много. Каза, че… че ще иска полицията да ги види.

Шепард си отбеляза наум да провери тази работа.

— Наистина не се чувствам много добре. Бих искала да си тръгна.

— Само още един въпрос — настоя Уейн, — смятате ли, че разликата във възрастта създаваше проблем за брака на семейство Стийл?

Беше очаквал да му отговори набързо, за да се измъкне по-скоро оттук. Тя обаче обмисли внимателно въпроса.

— Проблемите им бяха свързани с неговите отсъствия, не с възрастта. Освен това разликата помежду им бе само десет години.

— Той виждаше ли се с друга жена?

„Дали убийството не е резултат точно от това? Друга жена? Изневяра? Дали ще бъде толкова тривиално?“

Но Огъста Лий го изгледа така, сякаш се е побъркал.

— В живота му нямаше място за никого другиго. Той работеше непрестанно. Работата бе целият му живот.

— А госпожа Стийл?

Продължителното мълчание на икономката не предвещаваше нищо добро. Тя сведе поглед към дланите си. Изчисти някаква прашинка от масата.

— Всяко нещо, което сте в състояние да ни кажете, госпожо Лий, може да ни бъде от помощ — промълви Крик.

Жената прехапа леко устни и погледна към Пола, а след това и към него.

— Ами, струва ми се, че се среща с някого. Понякога, когато господин Стийл отсъстваше от града, тя ми се обаждаше да дойда да стоя с Карл. Никога не е отсъствала по цяла нощ — додаде припряно. — Но често се прибираше доста късно, към два-три след полунощ.

— Това случвало ли се е наскоро?

— Не, може би не се е случвало от шест-седем месеца насам. Рожденият ми ден е през март и горе-долу по това време тя престана да ми се обажда в последния момент.

— Имате ли представа кой може да е бил мъжът? — попита Шепард.

Огъста поклати глава.

— Не. — Изправи се. — Наистина не се чувствам добре. Ще се радвам да отговоря на въпросите ви някой друг път. — Понечи да се обърне, но посочи към предмета, който бе взела от тялото на Стийл. — Не знам какво е, но може би е важно.

Уейн кимна и й благодари. Двамата с Крик тръгнаха покрай басейна; той натискаше малките бутони на устройството, но без резултат. Обърна го и отвори отделението за батериите. Извади и четирите; изглеждаха нови, затова ги върна на мястото им. Но устройството все така отказваше да работи. Шепард го пъхна в джоба си с намерението по-късно да го предаде на специалистите в лабораторията. То обаче не му даваше мира. Какво беше това нещо, след като Стийл си бе легнал с него?

Обиколи басейна, като оглеждаше изоставените играчки, самотния сал. Въпреки че беше хладно, на плажа вече идваха желаещи да се пекат. По обяд наоколо щеше да бъде осеяно с плажни чадъри и цветни хавлиени кърпи. А отвъд крайбрежната ивица се простираше безкрайният и вечен океан, ясен и спокоен, чиито вълни се разбиваха леко в пясъка. Морските птици бързаха да оберат останалите на сушата след оттеглянето на вълните морски обитатели. „Късче рай, където нещо се е объркало сериозно“ — помисли си той.

Крик тръгна към него.

— Сержант Дженкс каза да ти предам, че двамата с Франклин мислят да започнат обиколката у съседите. — Посочи към картите Таро и набърчи нос, сякаш бе отхапала нещо кисело. — Какво ще правиш с тях?

— Имам ли вид на човек, който знае нещо за картите Таро, Пола?

— Сладурче, имаш вид на човек, който знае неща, които би ми се искало да науча. — Намигна и се засмя. — Хей, това беше шега, Шеп. Хайде, не бъди толкова сериозен. Най-близката книжарница за литература в стил Ню ейдж се намира от другата страна на реката. Там вероятно ще намериш, някого, който да знае нещо за тях.

Уейн погледна към плуващите в басейна играчки и усети как отново отгоре му се спуска познатият ефирен черен облак.

— Как става така, че и такива хора свършват като статистически цифри?

— О, хайде, Шепард. Прекалено много време отделяш не за каквото трябва. Богатите също грешат и страдат.

Той не мислеше, че е толкова просто, но не каза нищо.

Във Венецуела, където бе прекарал по-голямата част от своето детство, бедните живееха в бараки, наречени ranchitos и разположени по хълмовете, които ограждаха останалата част от града. В Икитос, Перу, обитаваха наколни жилища над притоците на Амазонка. В Рио се събираха на банди из улиците и спяха там, където ги догонеше умората. Такива хора нямаха достъп до основните неща, камо ли до властта и привилегиите.

Предполагаше, че това бе послание до самия него, но не можеше да разбере точно какво.