Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (26)

Глава 26

Отвори очи: неясна, ефимерна светлина. „Това е смъртта“ — помисли си тя и зачака някой да се появи. Може би баща й. Или баба й. Беше чела онези книги, беше гледала онези хора в предаването на Опра.

Но чу как си пое тихо въздух и когато примигна, усети движението на мускулите. Изведнъж настана учудваща яснота и тя видя как следобедната светлина преминава през пролуките на щорите и образува линии по пода.

Това бе чикито, не смъртта, поне не още, колкото и да я желаеше предателското й тяло.

— Хал?

Гласът й отекна в задушното помещение, търсейки присъствието на друго тяло. Откри само празнота.

Отново я бе упоил, но този път не й бе дал такава голяма доза. Или пък бе използвал друг наркотик. Имаше неясни спомени, че се събуди, ходи в тоалетната, пи вода. Наркотикът бе причинил смразяващата летаргия, с която не бе успяла да се пребори преди това. Но сексът я бе направил мързелива, задоволена. Добрият секс винаги имаше подобен ефект върху нея.

Разбра, че Бенет е излязъл, и тъй като не я бе вързал и не й бе сложил белезници, се изправи. Нямаше представа къде е отишъл, нито за колко време, но възнамеряваше да се възползва от отсъствието му. Разполагаше с това, което й беше необходимо — с време.

Рей отвори един от капаците, за да влезе чист въздух, но се въздържа да разтвори всичките. Подобна промяна щеше да го накара да застане нащрек.

Изведнъж си даде сметка, че не чува генератора. Доколкото си спомняше, Хал не го бе изключвал, откакто я бе довел тук. Може би сега бе прибягнал до тази мярка, за да пести гориво. И защо да го държи включен, след като той не беше тук, тя бе упоена, а всички развалящи се храни бяха изконсумирани? Съмняваше се обаче, че това бе единствената причина.

Ако не друго, бе научила поне, че Хал винаги има множество причини за всяко свое действие. Затова когато откри в кухнята бележката му, че е отишъл в града да напазарува, разбра, че това не е единствената цел на пътуването.

Истинският въпрос, единственият, който имаше значение, се отнасяше за времето — с колко разполагаше и колко щеше да й бъде необходимо, за да избяга.

Взе набързо душ, изми си зъбите. Тези действия й върнаха усещането, че е човешко същество, проясниха ума й и отмиха останките от неговото докосване. Последното бе особено важно за нея.

После се приближи до ръба на платформата. Във водата подскачаха риби, от крокодила нямаше и следа. Лодката също я нямаше. Не можеше да доплува до мангровите дървета, следователно трябваше да търси друг начин да се измъкне от чикито.

Откри в кухнята раничка и я натъпка с неща, които можеха да й потрябват. Преметна я през рамо и се отправи към заключената стая на Бенет. Очевидно беше бързал много, защото беше забравил да заключи катинара. Младата жена натисна дръжката, но не отвори вратата.

Правото на личен живот бе така вкоренено в съзнанието й, че се колебаеше дали да го наруши дори при тези обстоятелства. Макар през последните десет години да бе преравяла вещите на Анди на няколко пъти — бюрото, кабинета, папките, файловете — след това винаги се бе чувствала виновна. А дали Хал щеше да почувства, ако тя влезе в тази стая?

Побутна вратата. Тя се отмести леко и изскърца. Рей влезе вътре, огледа ръчно изработените мебели, телевизора, плетения килим, полиците, натежали от видеокасети. Беше взел клетъчния телефон, но на кого ли можеше да се обади? На ченгетата? По дяволите, та тя дори нямаше представа къде се намира. На Анди? „Здравей, скъпи. Снощи ме свалиха и получих оргазъм толкова пъти, че изгубих представа за бройката.“

Приближи се до една от полиците и започна да измъква напосоки видеокасетите. Прочиташе надписите, без да е напълно сигурна какво търси, но бе убедена, че ще го познае, като го види.

Той бе подредил филмите по азбучен ред според заглавията, с изключение на долната полица, където бяха събрани трийсет-четирийсет филма. Младата жена бе гледала някои от тях — „Възкресение“, „Полтъргайст“, „Мъртва зона“, „Сиеста“. Филми за психични феномени.

Хал сигурно имаше в себе си ненаписан сценарий и действаше според него, може би това обясняваше всичко. Или пък сцените, които тя преживяваше в момента, бяха от някой филм.

„Психо мутант отвлича съпругата на виден психиатър, затваря я в Евърглейдс, справя се със съпротивата й, прави любов с нея.“

Напълно в духа на „Нашънъл Инкуайърър“. Най-вероятно й се струваше, че Хал е адаптирал сцени от различни филми и е поставил своя печат върху тях. Нейното бъдеще зависеше от това, което той предвиждаше за двама им.

Единственото, което бе подразбрала за плановете му, бе от направената снощи забележка:

— Ако можеше да живееш, където и да било на света, къде би избрала да бъде то, Рей?

— В планината. Колорадо, Андите, Хималаите, няма значение, стига да е на високо. А ти?

— И аз.

Тя прогони спомените, пръстите й се задвижиха по-пъргаво сред видеокасетите.

След филмите на психична тематика откри няколко ленти, които имаха само номер. Извади ги от кутиите им, видя, че също не са надписани, и разбра, че е открила това, което търси. Отиде в кухнята, за да включи генератора.

След малко се върна в кабинета, затвори вратата. Избра лента №1, пъхна я във видеото, включи телевизора. Домашно видео. Камерата бе насочена към някаква жена по бикини, която се печеше на слънце край плувен басейн. Гласът на Хал се обади откъм камерата:

— А ето и Ленора Флечър, която се опитва да получи малко тен. Усмихни се на камерата, Ленора.

Тя му направи неприличен знак. Хал се засмя, като насочи обектива към пъпа й и започна да описва с длан кръгове около него. След това пръстът му се плъзна в бикините й.

— Престани, Бенет — сопна се тя, но не отблъсна ръката му.

— Хайде, скъпа, само една усмивчица. — Камерата се премести към лицето й, тя му се изплези. — Можеш и по-добре.

Обективът се върна към долнището на банските, дланта му се вмъкна вътре, намести се между бедрата й като малък гризач.

Флечър разтвори широко бедра и ръката й се намести върху неговата, като я водеше. Тазът й се задвижи, след малко. Рей чу ускореното й дишане. После камерата се наклони, картината се изгуби.

Младата жена превъртя напред лентата, натисна отново „Плей“. Изуми се, като видя самата себе си и своя син. Хванати за ръце, те отиваха към детската площадка край дома си. Цялата настръхна.

Ето, сега пък с Карл се разхождаха край магазини в центъра на Лодърдейл, лудуваха във вълните, хранеха чайките, тръгваха си от детската градина. А тук двамата със сина й бяха на пикника, който си бяха направили преди няколко месеца в окръг Палм Бийч.

„Мили Боже!“ Едно беше да знае, че я бе следил и наблюдавал. Но този видеозапис я накара да се почувства така, сякаш бе нахлул в живота й и го бе осквернил.

Изгледа касетата до края, сигурна, че ще види и къщичката, и тайните, които бе преживяла в нея допреди шест-седем месеца. Сърцето й се сви при тази мисъл. „Сложих край на това от страх Анди да не разбере, за да не се разведе с мен и да ми вземе Карл.“ А виж сега какво бе станало.

Бившият й любовник вече сигурно бе разбрал за изчезването й. Какво смяташе, че се е случило? Дали е отишъл в къщичката с надеждата, че тя също е потърсила убежище там?

Рей върна касетата, пъхна друга. Това бяха новините, излъчени от една от телевизионните станции на Форт Лодърдейл, които Хал улавяше благодарение на сателитната чиния. Минута-две по-късно на екрана се появи снимката на Анди и младата жена увеличи силата на звука „… тялото на Анди Стийл, виден местен психиатър, бе открито в петък сутринта от икономката на семейството. Четиригодишният му син е в кома…“

Кръвта нахлу в главата й. Взира се, изпълнена с изумление и ужас, докато записът свърши и екранът се покри със снежинки. Нечовешки звук изпълни стаята, стенание от неописуема мъка. То идваше от нея.

Чувстваше се омърсена, обезчестена, насилена. Изправи се, като залиташе, и хукна към душа, като пътьом сваляше дрехите си. „Вода, сапун, о, Боже, какво направих…“ Стоя дълго под прохладната струя, като ридаеше и се търкаше бясно, докато престана да усеща призрачното докосване на ръцете и устните му, докато се почувства изпразнена.

И тогава върху й се спусна нещо студено и ярко, изпълни я неестествено спокойствие. Все едно й бяха инжектирали конска доза болкоуспокояващо, чувстваше, че емоциите й бушуват дълбоко в нея, но те като че ли вече не бяха част от нея.

Облече чисти дрехи, влезе в кабинета, за да върне на място касетите, и остави катинара точно така, както го бе намерила.

Имаше нужда от някакво оръжие. Кухнята. Там със сигурност все щеше да има нещо, което да послужи за оръжие. Но още от самото начало Хал бе използвал само пластмасови прибори и картонени съдове. Нямаше метални ножове. Тенджерите и тиганите бяха железни, но пък бяха прекалено неудобни. Имаше нужда от нещо по-дребно, което да скрие в дрехите си.

Претърси килера, вещите му, шкафчетата. Придърпа шкафа в главната стая на чикито и прегледа ъглите в близост до тавана. Прекалено очевидно. Хал щеше да прояви изобретателност, особено ако криеше нещо смъртоносно. Щеше да избере да го скрие на място, от което тя се страхуваше.

Водата.

Изтича на платформата, до стълбата. Огледа първо лагуната и забеляза Големия край мангровите дървета. Реши, че е достатъчно далеч, и спусна крака от платформата. Слезе до третото стъпало, протегна се между дървените стъпала и бръкна под гредите. Сърцето й подскочи. Там, завързана за гредата и подпряна на една от хоризонталните дъски, имаше някаква торбичка. Но оттук не можеше да я достигне. Рей пъхна глава под платформата и се изви от другата страна на висящата стълба. Прегърна с лявата си ръка страничната й част, а дясната протегна към торбичката. Пръстите й я докоснаха, но все още не можеше да я хване. Трябваше да се приближи още.

Стъпи с двата крака на най-долното стъпало, което беше във водата, вкопчи се с лявата ръка за едно от по-високите стъпала и се протегна. Протяга се, докато й се стори, че мускулите й ще се откъснат. Пръстите й обхванаха торбичката, дръпна я силно, връвта се скъса.

Внезапно чу диво плискане зад гърба си и обърна рязко глава. Крокодилът се бе спуснал към нея с точността на снаряд. Опашката му биеше водата, челюстите му бяха отворени. Рей се завъртя към предната част на стълбата, изкатери се догоре и се хвърли на платформата. Остана да лежи така известно време, задъхана, а кръвта бучеше в ушите й.

Все още не бе помръднала, когато масивната опашка на влечугото се удари в един от вертикалните дървени колове, които издигаха чикито над водата. Цялата постройка потрепери, олюля се. Младата жена скочи на крака и хукна към кухнята. „Нахрани мръсника“ — помисли си тя и отвори две бобени консерви. Върна се на платформата и изхвърли храната във водата.

Отиде отново в кухнята. Изпразни съдържанието на торбичката върху масата и започна да рови из новооткритите си богатства. Отвертки, клещи, корда за въдица, куки, пирони, малък чук.

Кое щеше да го нарани?

Да го нарани ли? Кого, по дяволите, заблуждаваше? Ако беше в състояние да нарани Хал, тогава трябваше да е готова да го убие. Защото в противен случай той щеше да убие нея. Щеше да „проникне“ толкова дълбоко в главата й, че нямаше да остане нищо от нея, когато приключи.

Взе най-дългия пирон. Той нямаше да причини кой знае какво поражение, освен ако не го удареше с него в окото. „Забрави пирона.“ Куките бяха прекалено малки, за да свършат работа. Може би щеше да успее да го удуши с кордата на въдицата, но бе доста несигурно да разчита на това.

Оставаше отвертката.

Тя беше дълга, удобна за хващане и макар и кръгла, можеше да пробие кожата. Но коя част на тялото? Основата на врата? Слабините? Може би един силен удар в гръбнака щеше да свърши работа. Дали Бенет нямаше да усети какво е направила? Дали нямаше да бъде готов за атаката й, когато пристигне? Ами ако започнеше да стиска и да стиска…

Щеше да използва отново менталната стая. Снощи тя бе изолирала истинските си чувства от него, в противен случай нямаше да я остави на свобода.

Рей откри едно удобно местенце на платформата, седна по турски, затвори очи. Парче по парче построи на умствено ниво вълшебната стаичка, своето убежище. Направи фина настройка на образа, разкраси го. После постави тайните си в нея и я облицова със стомана и цимент, като я запечата напълно.

 

 

— Искам да се обадя на адвоката си — викаше Манакас, като удряше с юмруци по стъклото на прозореца.

Шепард погледна към Янг, който бе седнал до него. Той дръпна от пурата си и издуха дима към прозореца.

— Мръсникът наистина прилича на Коджак. От колко време е тук?

Уейн погледна към часовника на стената.

— Осемнайсет минути.

— Достатъчно дълго. Дай да видим какво можем да открием, преди да е дошла Флечър.

— Флечър ли? Защо, по дяволите, сте я извикали?

Най-сетне Гери отклони поглед от Манакас.

— Още не съм й се обадил. Но официално Бюрото все още е натоварено с разследването, Шеп. Ще трябва да й се обадя или ще платя цената за това.

— Дай ми петнайсет минути.

Младият мъж се изправи — цялото тяло го болеше от сблъсъка с Бенет — и се приближи до помещението, където Манакас ходеше напред-назад като пленено животно.

— И как се казва твоят адвокат? — попита той.

Манакас го погледна.

— Не мога да си спомня. Трябва ми телефонния указател.

— Той вероятно те знае като Ник Лейкър. Това е името, под което се подвизаваш сега, нали, господин Манакас?

— Аз си излежах времето, после бях пуснат условно — отвърна разгорещено арестуваният. — Стоях си и си пиех бирата с един познат, когато другото ченге връхлетя отгоре ми и ми сложи белезници. — Посочи към Уейн. — С вас е свършено, не с мен.

— Ти беше в компанията на заподозрян в убийство, Манакас.

— Току-що се запознах с този човек, за Бога. Изпихме само по една бира.

— Ричард Холбърт Бенет е лежал за измама. Двамата сте участвали в проект, наречен „Делфи“. Той е бил тяхната звезда в телекинезата, ти си гледал от разстояние, а Вик се е подвизавал като телепат. Това да ти звучи случайно познато, Манакас?

Задържаният като че ли си бе глътнал езика. По изражението му ставаше ясно, че внезапно е осъзнал колко бързо може да се раздели със своята свобода и бъдеще.

— Аз, ъъъ… ние… — заекна той.

— Нека да приключим с глупостите. Или ще говориш с мен, или с Ленора Флечър. Избирай.

Той пребледня.

— С кого?

Шепард изгуби търпение.

— Обади се на Флечър, Гери — провикна се той. — И ни свържи тук, така че нашият приятел Манакас да може да чуе разговора.

— Дадено.

Звукът на електронно набиране изпълни стаята. Това бе запис, но Манакас не го знаеше. Той се спусна към стъклото и заудря отново с юмруци по него.

— Хей, почакайте за минутка!

Звукът спря.

— Възвърна ли си паметта? — попита Шепард.

Манакас се завъртя рязко, лицето му бе почервеняло, на слепоочието му пулсираше вена.

— Бенет уби Стийл и отвлече съпругата му. Замъкна я в Глейдс, той живее някъде там, това е всичко, което знам.

— О, хайде, хайде — възкликна Уейн. — Ти си бил звездата по откриването на далечни обекти в „Делфи“. Ако някой знае къде се крие Бенет, това си именно ти, Манакас.

Когато Манакас заговори, бе очевидно, че не знае колко да каже, тъй като нямаше представа какво и колко е известно на Шепард.

— Аз никога… искам да кажа, аз, ъъъ… Боже! Никога не съм се опитвал да го открия. Не исках да знам.

— Колко пъти си се виждал с Бенет през последните няколко години? — избумтя по микрофона гласът на Янг.

— По за една бира, за вечеря, но не редовно. Това не противоречи на закона. Едва днес ми каза за Стийл и Рей. Той е побъркан.

Уейн мразеше лъжците.

— Доколкото разбрах от Вик, вие тримата отдавна сте планирали да се отървете от Стийл.

Нещо трагично се случи с лицето на Манакас. Бузите му увиснаха, ъгълчетата на устата му се извиха надолу, очите му се изпълниха с недоверие.

— Индрио? — прошепна той.

— Кой? — попита подигравателно Шепард.

— Но защо?

— Защото тази работа не му е била по сърце, Еди.

Миналото е било мъртво за него. И освен това нямал доверие на Бенет.

— Значи е вярно. Той е мъртъв. Знаех си. Знаех, че копелето е мъртво.

Прошушна и тези думи, а гласът му секна.

— Защо отиде в книжарницата да ти гледат? — попита Уейн.

Манакас разтри лице с длани, след това седна, ръцете му се отпуснаха върху масата. Сега вече изглеждаше примирен, победен, точно какъвто го искаше Шепард.

— Искахме да проверим ясновидката, да видим дали си струва да се тревожим заради нея. Трябваше да кажа на Хал да направи това.

В продължение на няколко секунди очите му като че ли се изцъклиха. Шепард усети ясно внезапна празнота в стаята, сякаш Манакас бе излязъл да изпуши една цигара, като бе оставил тук тялото си. Той се върна все така рязко.

— Мога да ви помогна. Но в замяна искам думата, ви, че няма да ме предадете на Флечър.

Уейн понечи да отговори, но Янг го изпревари, безтелесният му глас изпълни помещението.

— Нека първо видим какво имаш да ни предложиш, Манакас. След това ще говорим за сделки.

Манакас очевидно искаше повече. Но Шепард предполагаше, че страхът му от възможността да бъде предаден на Флечър щеше да го убеди да им сътрудничи.

— Имам нужда от хартия и молив.

Уейн скъса листове от бележника си и му подаде химикалка. Той надраска някакъв телефонен номер и се взря в него, устните му помръдваха, сякаш си го повтаряше наум.

— В онези дни Стийл използваше случайно избрани номера за определена мишена. Не знам защо, но това действа като имейл адрес за онзи, на когото е даден номерът.

— Този номер е на клетъчен телефон — отбеляза Шепард и седна срещу него.

Манакас кимна.

— На Хал. Сега вече сигурно е безполезен като телефонен номер, но може да свърши работа за моите цели.

Замълча, очите му отново се изцъклиха и той започна да нахвърля щрихи, първо бавно, след това все по-бързо и по-бързо. Когато свърши, бе изпълнил цели три листа. Номерира ги и ги подаде на Уейн.

— Живее в някаква издигаща се над водата постройка. Улавям много вода и не само защото живее в Глейдс. Като че ли… не знам… — Поклати глава. — Заобиколен е от вода? Да, заобиколен е. Точно така.

— Глейдс е страшно голям, Манакас. Трябва да се постараеш повечко — рече Шепард.

Манакас взе следващия лист.

— Следа. Следа от лодка сред мангровите дървета. Ето какво е това. — Допря палец в рисунката. — Залив, непрекъснато улавям думата „залив“, не знам какво означава. Но следата води до него.

— И това, което си нарисувал тук, е карта?

— Да, но начинът, по който аз виждам нещата, и начинът, по който съществуват, когато човек отиде там, донякъде се различават.

Шепард се взря в листа и посочи към поредицата от квадратчета и правоъгълници.

— Какви са тези неща?

— Имат си номера, които се увеличават. Предполагам, че са маркери за разстояние, по-точно — за километрите. Пътеките там имат обозначения за километрите.

— Знаеш това от ходенето и пиенето в кръчмата.

— Виж, аз не си падам по пущинаците като Хал. Не се размотавам с лодка там. Отивам до кръчмата с моторница директно от Фламинго.

Вратата към стаята за разпит се отвори с трясък и Янг нахлу вътре. Той хвърли една карта на Евърглейдс пред Манакас и го погледна право в очите.

— Искаш ли да те предпазим от Флечър? Тогава направи така, че да си заслужава да рискувам задника си заради теб. — Стовари юмрук върху картата; гласът му се извиси: — Това е Флоридският залив, а това — Адският, Еди. За кой от двата става дума? Ти би трябвало да бъдеш един от най-добрите.

— Божичко, човече, по-спокойно.

Шепард го сграбчи за ръката и го дръпна назад.

Капитанът се отскубна; лицето му беше все още мораво. Примигна няколко пъти и отстъпи от арестувания, осъзнаваше, че си е изпуснал нервите.

— Правя всичко, което мога — промълви Манакас.

— Не е достатъчно — сопна се Гери.

Очите на Ед се оцъклиха отново. Той хвана химикалката, направи нова скица.

— Не ми се дава име, но край входа на това място има много дървета, където си слага лодката. Това всичко, което виждам.

— Хал там ли е сега? — попита Янг.

— Не долавям нищо по психичен път. Но след случилото се днес в кръчмата, силно се съмнявам, че ще си е там.

Капитанът го гледа още известно време, след това помоли Шепард да излезе с него. Когато се озоваха в коридора, попита:

— Какво ще кажеш? Това не са ли бабини деветини?

— Той определено се свързваше с нещо — отвърна колегата му. — Но е също така и лъжец.

Гери се замисли.

— Ще го задържим ден-два, докато проверим неговите карти или каквото са там. Тръгваме утре сутринта.

— Ами Флечър?

— Ще кажем, че сме го уловили, а след това сме изтървали и него, и Бенет. Ще го задържим за четирийсет и осем часа.

— Излагаш на риск общия ни задник, Гери.

— Само докато разберем какво става. Ако от това не излезе нищо, ще го предадем на Флечър и ще се отървем.