Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (6)

Глава 6

По обяд в събота Шепард остави колата си в пренаселения паркинг на „Книги и предмети от единния свят“. Веднага разбра, че това не е неговият свят, но му се стори интересно място за посещаване.

Отвори жабката, за да извади картите Таро, и оттам се изсипаха пликове. Сметки. Беше ги напъхал преди няколко дни с намерение да ги пусне по пощата. В понеделник телефонният му секретар вероятно щеше да изгори от обажданията на неговите кредитори.

Чувстваше някаква тежест в гърдите. Потърка ги и няколко пъти пое дълбоко въздух. „Тревоги“ — помисли си той. Понякога те се проявяваха като силна, пулсираща болка между очите, понякога засядаха като куршум в червата му. Но когато бяха свързани с пари и кредитори, почти винаги ги усещаше в гърдите.

„Зен — напомни си той. — Бъди и живей в мига.“ Излезе от автомобила.

Вятърът полюляваше китайските камбани, които висяха под навеса на предната веранда, и те мелодично звъняха. Хранилките за птици, закачени по дърветата, бяха привлекли ята цвърчащи черни пернати. Под дърветата около къщата се зеленееха тучни поляни и градини с цветя, които придаваха някакво особено вълшебство на мястото. Спокойствието му подейства умиротворяващо.

Преди десет години Ню ейдж бе съществувал като движение предимно на странни и отхвърлени от обществото особи. Но по някое време между престоя му в Бюрото и преместването му във Форт Лодърдейл бе набрало скорост и се бе превърнало в индустрия за милиони долари, включваща всичко — от здравословни храни до търсене на видения. Както изглежда, магазинът процъфтяваше в този благоприятен климат.

Приближи се към отворената врата. От невидими високоговорители звучеше нежният глас на флейта, във въздуха се носеха сладки благоухания. По-голямата му сестра го бе водила в подобни магазини още през шейсетте години; ароматът му напомни за тях. Той върна учудването и объркването на юношеството му.

Вдясно видя малка стая, където пет-шест жени разглеждаха кристали, полирани камъни и бижута от югоизточната част на страната. Вляво, в доста по-голямо помещение, имаше две клетки и две високи дървени поставки за птици. Върху едната бе кацнал великолепен папагал, а върху другата — красив тукан. Двойка бели гълъби гукаха тихо от голяма клетка край прозореца.

Птиците вероятно нарушаваха здравния кодекс, но определено допринасяха за по-добрата атмосфера.

Шепард се обърна и едва не се сблъска с някакво осем-деветгодишно момиченце.

— Ой! — възкликна той. — Извинявай.

Детето отметна глава назад и го изгледа с огромните си тъмни очи.

— О! — промълви то. — Ти май си най-високият човек, когото съм виждала. Баскетболист ли си?

Младият мъж се засмя:

— Не. Тези птици твои ли са?

— Ами, нещо подобно. Те са талисманът на „Единен свят“, но са и мои. Аз ги храня, чистя клетките им и неща от този род. Името на тукана е Икитос, тъй като е от джунглата. Името на папагала е Блу. Той също е от Амазонка. Ти ходил ли си там?

— Няколко пъти.

— Хайде, де. — Очите й се разшириха. — Наистина?

— Наистина.

— Вярно ли е, че там имат розови делфини?

— Абсолютно. Те са по-малки от делфините, които можеш да видиш във Флорида.

— И действително ли са розови?

— Като дъвки. Казват, че можели да се превръщат на хора. Според легендата винаги когато в някое село има празненство, един от делфините става мъж и отива там, за да танцува с най-хубавите жени. Хората го разпознават, тъй като носи шапка над дупката за дишане.

— Страхотно.

Не й разказа цялата история, а именно, че преобразеният делфин прелъстявал най-красивата жена, отвеждал я в реката и тя забременявала от него. По този начин, когато някоя неомъжена жена забременеела, можела да каже, че това е дело на делфина.

— А виждал ли си пираня?

Произнесе го на испански; изрече „ня“-то по начин, който той самият така и не бе успял да овладее.

— Ходил съм да ловя пираня.

— И си я ял?

— Разбира се.

Момиченцето направи физиономия и той се засмя. Не можеш да не харесаш такова дете. Ако двамата с бившата му съпруга не се бяха разделили, сега може би и той щеше да има дъщеря. Мислеше за това по-често, отколкото бе здравословно, мислеше го в подобни моменти, когато някое дете му задаваше въпроси или привлечеше погледа му сред тълпата. Беше благодарен, защото бе отвлякла мислите му от натрапчивата тревога, че изобщо не е в час с картите Таро. Като имаше предвид как го отбягва късметът напоследък, съмняваше се, че те изобщо имаха някаква връзка с убийството на Стийл.

— Вкусна ли е изобщо? Пиранята?

— Костите й са повечко, но е вкусна. Es Cubana^[1]?

— Medio^[2].

Наполовина кубинка. Протегна ръка.

— Аз съм Шеп.

Ръчичката й потъна в неговата.

— Аз съм Ани. Ако си дошъл за семинара Войъджър, провежда се по-нататък по коридора.

Прозвуча му като семинар за отвлечени от извънземни.

— Какво е Войъджър?

Момиченцето се изкиска.

— Това е колода Таро.

— Аз търся просто книги за Таро.

— Ще ти покажа къде се намират.

Последва я. Минаха покрай книги за ангели, докато влязоха в сърцето на магазина, три големи помещения, предназначени за преглеждане на книги, четене, изучаване. Удобните столове го подканяха да седне, да изрита обувките от краката си и да си почине.

— Книгите за картите Таро се намират в края на полиците, под картите — обясни Ани.

— Много благодаря.

— Моля. Ако имаш нужда от нещо друго, аз ще бъда отпред.

Усмихна му се и изчезна.

Шепард тръгна покрай полиците по северната стена; темата бе отбелязана ясно над всяка секция. Ангели, извънземни, кристали, билки, здраве, изчистване на каналите, медитация и всевъзможни други алтернативни странности.

Чувстваше се особено само поради факта, че се намира тук. Може би всички тези неща проникваха в организма посредством осмоза. Или звукови вълни. По дяволите, ако магнитното поле, създавано от трансформатор, може да причинява рак, един Господ знае каква болест можеше да прихване тук.

Когато най-сетне стигна секцията за картите Таро, остана шокиран от множеството книги и колоди. Ангелски колоди, колоди в стил Юнгу, билкови колоди, феминистки колоди, митични колоди, дори колода Войъджър.

— Имате ли нужда от помощ, за да намерите това, което търсите?

Възрастната жена като че ли се бе приближила до него, без да стъпва по земята. Беше не по-висока от метър и петдесет. Очите й го омагьосаха — тъмни като на Ани, очи, в които човек можеше да се удави. Къдравата й прошарена коса бе подстригана късо, модерно. На верижка на врата й висяха очила. Носеше дънки, гватемалска риза и венецуелски apragatos, цветни плетени сандали. Лицето й принадлежеше към друга епоха, към Европа отпреди един век, Южна Америка по времето, когато в нея се бяха разхождали инките. Не можеше да прецени възрастта й.

— Всъщност аз търся книга за тези карти Таро.

Извади една от тях от джоба на якето си. Любовниците.

Възрастната жена сложи очилата си, погледна картата и кимна.

— Колодата на Райдър — Уайт. — Прокара дългия си кокалест пръст по книгите от една от по-ниските полици и измъкна някакво тънко издание. — Това би трябвало да свърши работа.

— Нямах представа, че съществуват толкова колоди и книги за Таро.

Тя се засмя.

— Дори не се опитвам да съм в течение на всичко, което излиза тези дни.

— Значението на картите променя ли се при различните колоди?

— Малко. Различията са предимно във фокуса на отделната колода. Някои са по-подходящи за гледане в бъдещето, други — като средство за само познаване и духовно израстване. Зависи какво търсите.

„Всичко“ — помисли си той.

— Да вземем тази карта например. Любовниците. В една колода тя може да означава, че сте изправен пред сериозен избор в настоящата си връзка. В друга колода обаче може да сочи към двойствеността на вашата природа, с която трябва да се справите, преди да можете да продължите живота си. Разбирате ли какво искам да кажа?

„Да — помисли Шепард. — Човек или прогонва своите демони, или се научава да живее с тях.“

— Така смятам. Вие гледате ли на тези карти?

— Внучката ми Мира е специалистката по Таро.

— Тук ли е тя?

Жената се усмихна.

— Този магазин е неин. Искате ли да разговаряте с нея?

— Би било страхотно. Както и да купя тази книга.

— Ей сега ще я маркирам на касата. Между другото, аз съм Надин Кантрел.

— Уейн Шепард.

Нещо се промени в изражението й, когато се ръкуваха, стана за миг, така че младият мъж не успя да определи какво означава.

— Приятно ми е, господин Шепард. — Тръгна към касата, като се подпираше леко на бастуна си. — Нов ли сте в този град или сте дошли само за празника?

— Живея тук от около пет години.

— Но пътувате много.

— Личи ли?

— Случайно попадение. Приличате на хората, които често се местят.

Това бе нещо ново за него. Повечето му познати твърдяха, че приличал на човек, който никога не е напускал родното си място.

— Роднини ли сте с Ани? Тя е истинска чаровница.

— Тя ми е правнучка.

— Трудно ми е да го повярвам — рече той.

Надин се засмя с видимо удоволствие.

— Кой е чаровникът, господин Шепард?

След това регистрира покупката на касата и отиде да повика Мира.

Уейн взе една програма на книжарницата за месеца. Лекции, семинари, ежедневни занимания по йога, нещо друго, предвидено за почти всеки работен ден, но което не му говореше нищо. Повечето неща му се струваха доста странни, налудничави идеи в стил Ню ейдж — жена, която уж канализирала „групова енергия от звездната система на Сириус“; двама отвлечени от НЛО; зъболекар окултист. Вече се бе подготвил за странния вид и поведение на внучката.

Но тя го изненада: беше стройна, висока около метър и шейсет и пет, с къдрава черна коса, дълга до раменете. Черните дънки обгръщаха слаби бедра и талия; сребристите петънца по ризата й привлякоха погледа му към сребърните й обици във формата на Кокопелис, символа на плодовитостта на индианците хопи. Кокопели висеше и от верижката около врата й и свиреше на изработена от кехлибар флейта.

Не беше нищо особено; не беше сигурен дори, че е хубава. Но нещо в нея го порази още в първия миг и го накара да изгуби временно способността си да говори и да се почувства неловко като юноша. „Прекалено дълги интервали оставям между срещите си с жени“ — помисли си той.

Надин ги представи, след това подаде на Шепард книгата и касовата бележка и ги остави сами. Мира скръсти ръце пред гърдите си, сякаш внезапно бе почувствала необходимост да се предпази.

— Какво мога да направя за вас, господин Шепард?

Той показа значката си.

— Всъщност детектив Шепард. Работя в кабинета на шерифа.

— Шегувате се. На детектив Еймс му беше нужно известно време, но все пак стигна дотук.

Младият мъж не проумяваше за какво става дума.

— Моля?

— Детектив Еймс ви изпрати, нали?

— Не.

— В такъв случай нищо не разбирам.

Шепард се засмя.

— Аз също.

Мира премести тежестта на тялото си върху десния крак и пъхна пръсти в джобовете на дънките.

— Аз, ъъъ… разговарях с детектив Еймс в четвъртък сутринта. Улових информация за някакво убийство и почувствах, че трябва да докладвам за това. Помислих, че той ви е изпратил.

— Уловихте информация ли?

— На психическо ниво.

Нищо чудно, че Еймс не им бе казал нищо. Той поставяше тези хора в една категория, на която бе лепнал етикет „голяма глупост“. Младият мъж предполагаше, че е добронамерен, но бе идиот и мястото му беше зад някое бюро на административна, работа.

— Не съм говорил с Еймс от началото на миналата седмица. Тук съм всъщност, защото се нуждая от информация относно картите Таро във връзка с един случай. Баба ви каза, че сте специалистка.

— Аз? — Усмихна се. — Каквото знам за картите, го знам от нея. Но с удоволствие ще ви помогна.

— Страхотно.

— Нека да седнем отвън.

Влязоха в друга стая и се насочиха към градината зад сградата. Кървавочервени цветове покриваха дървените решетки на входа на градината. Яркостта на цвета им заприлича на предзнаменование на Шепард, символ за кървящото сърце на някой глупак. Той обвини за това сексуалното си въздържание.

Настаниха се пред неустойчива маса, където въздухът ухаеше леко на гардении.

— Каква информация сте дали на детектив Еймс? — попита младият мъж.

— Всъщност не особено много. Двама спорещи мъже, единият от които със светлозелени връзки на обувките. Наблюдава ги малко момченце, като наднича иззад някаква врата, струва ми се. Мъжът със зелените връзки простреля другия точно тук. — Докосна въпросното място на собственото си тяло.

През ръцете на Уейн премина ледена тръпка и стигна до центъра на гърдите, подобна на ледена стрела. Стийл, тя говореше за Стийл. Но откъде би могла да знае, че той е прострелян под гръдната кост? В новините в сутрешния вестник не бяха споменати никакви подробности за физическото нараняване; подобна информация изобщо не бе давана на пресата. Историята бе съсредоточена предимно върху професионалния живот на Стийл. Така че, дори да е чела за убийството, не би могла да научи нещо толкова специфично.

Беше работил с екстрасенси на два пъти, докато бе в Бюрото, но винаги тайно. И от това не бе излизало кой знае какво. Може би тази жена бе по-различна. Шепард усети отново същата гореща възбуда.

— Какво каза Еймс?

— Че някой ще се свърже с мен, ако ченгетата имали въпроси. Изглежда ме е отписал веднага като откачалка.

Несъмнено. Но Еймс вече със сигурност е научил за Стийл и в такъв случай трябваше да му каже за обаждането на Мира. При разследването на убийство човек не пренебрегва нито една улика.

— Уловили ли сте нещо друго?

— По-късно. Кану, висока трева. Полезрение на легнал по гръб човек. Това отговаря ли на нещо, което знаете?

— Би могло. Можете ли да кажете къде се намираше кануто?

— Не. Но енергията, с която се свързах, беше женска.

Енергия? Каква енергия?

— Не разбирам.

Мира се приведе напред, уханието на парфюма й беше леко и приятно.

— В повечето случаи усещам енергия. Мъжете и жените имат различна енергия и тази бе женска, ако я доловя отново, ще я разпозная. За мен енергията е уникална като отпечатъците от пръсти.

Шепард се запита дали неговата енергия отразява трагичното състояние на финансите му или опасността да загуби работата си.

— Можете ли да ми кажете нещо за тази, ъъъ, женска енергия, която сте доловили?

— Както изглежда, лежеше на дъното на някакво кану. — Присви прекрасните си очи и ги фокусира върху нещо зад лявото му рамо. — Усетих дълбока, осакатяваща летаргия, сякаш беше под наркоза. Това е всичко.

„Господи — помисли Шепард. — Възможно ли е да се е свързала с Рей Стийл?“ Но ако Рей е убила Стийл и е изчезнала, защо ще бъде под наркоза и ще лежи на пода на някакво кану? „Защото не го е убила“ — отговори си сам той. Защото онзи, който бе убил Стийл, е отвлякъл съпругата му.

Този сценарий определено му се струваше по-логичен от теорията на Пола Крик, че Рей Стийл е убила мъжа си и след това си е плюла на петите. Но ако е отвлечена, защо тогава нямаше искане за откуп?

— Струва ми се, че сте озадачен, детектив Шепард.

— Поразен е по-точната дума. — Измъкна плика от джоба на якето си, извади картите и ги подреди като ветрило върху масата. На светлината цветовете им изглеждаха много ярки. — Тези карти бяха намерени на мястото на престъплението. Жертвата е била простреляна под гръдната кост.

Младата жена се загледа в картите, обхванала брадичка в дланите си. После обърна към него дълбоките си тъмни очи.

— Къде са намерени?

— В кутия от бонбони. — Показа й листчето, където бяха изброени картите и предметът, изпратен с всяка една от тях. — Най-вероятно са били пратени на съпругата му, която е изчезнала.

Младата жена се взря в списъка.

— В този ред ли са били получавани?

— Така изглежда. Нужно ли е да знаете реда, за да ми кажете какво означава това?

— Не, но би могло да бъде от помощ. Знаете ли нещо за Таро, господин Шепард?

— Не.

— В Таро с всяка система за отгатване се използват позиции, които имат определено значение. Простото разположение на три карти може да представлява миналото, настоящето и бъдещето. Седем карти могат да бъдат разположени по различни начини.

Шепард ги нареди според списъка: Любовниците, Кулата, Осемте чаши, Колелото на съдбата, Осемте меча, Десетте меча, Обесеният.

— Можете ли да ми поясните какво означават тези карти в този ред?

Мира, която стоеше срещу него, обърна картите към себе си.

— Радвам се, че подобно нещо не се е паднало на мен.

Уейн, новак в тази област, не хареса особено картата, която изобразяваше забитите в гърба на някакъв нещастник десет меча.

— Някоя от тези карти означава ли смърт?

— При Таро няма една-единствена карта за смъртта. Трябва да се гледат околните карти. Това, което виждам тук, е краят на някакъв цикъл, на начин на живот.

Тя пренареди картите във форма, която напомняше звезда. Докато обясняваше значението на картите, той се чувстваше така, сякаш се е озовал в далечното минало, когато бъдещето е можело да се прочете чрез хвърляне на шепа камъни. Не разбираше как тази жена постигаше това; на някакво първично ниво то го ужасяваше. И в същото време го омагьосваше.

Когато Мира замълча, той се обади:

— И така, с две думи, тези карти съобщават, че онзи, който ги е изпратил, говори за любов, внезапни и непредвидими промени, за съюзи и нови партньорства и избор, свързан с всички тези неща. — Направи пауза. — Прав ли съм?

— Да, в голяма степен. — В усмивката й долови леко смущение. — Всъщност изглежда доста общо, когато се изрече на глас.

— Но е повече от това, с което разполагах, преди да дойда тук. Какво друго казват картите?

— След сполетялата го катастрофа той губи вяра в себе си, в своя свят. Нищо не е такова, каквото изглежда. — Взе осмицата купа. — Разделя се със ситуация или връзка, с която е приключил. — Пръстът й се приближи до четвъртата карта, Колелото на съдбата. — Тази карта винаги ми напомня за Колелото на съдбата от „Мъртвата зона“. — Вдигна поглед. — Чели ли сте Стивън Кинг?

— Преди го четях. В „Мъртвата зона“ Колелото на съдбата беше на карнавала непосредствено преди Джо, Джак или каквото и да му бе името, да пострада.

— Джон Смит.

— Изпълнен от Кристофър Уокън. Филмът ми хареса.

— И на мен.

Погледите им се срещнаха; той усети странно стягане в гърдите. Химия. Смехотворно. Никога не би могъл да има нещо общо с подобна жена; тя го изпълваше със страхопочитание. Непрекъснато щеше да се пита дали не се е включила в подсъзнанието му, дали не го наблюдава. Не, благодаря. А и какво от това, че харесваха един и същ филм? Двамата с бившата му съпруга също харесваха едни и същи филми. Нима от това бе излязло нещо добро?

Беше забелязал обаче, че жената не носи халка.

— Значи този човек сега върти Колелото на съдбата — промълви Мира. — И то може да спре, където и да е. Той е поел риска. — Направи пауза, сплете пръсти, подпря брадичка върху тях и се вгледа в картите. — Но когато колелото спре да се върти, той се чувства като уловен в капан. Или кара друг да се чувства така. Искам да кажа, погледнете тази жена. Тя е със завързани очи и запушена уста и е заобиколена от осем забити в земята меча.

— Лош ден — заяви с крива усмивка Шепард и тя се засмя. Той потупа Обесеният, който бе увесен с главата надолу за единия глезен. Да, наистина можеше да се идентифицира с него. Точно така се чувстваше в момента, както и при всяко разследване, което не водеше до никъде. — А тази карта?

— Тъй като Обесеният виси с главата надолу, той не вижда света като останалите. Картата показва пълно преобръщане в нечии дела. Понякога Обесеният е свързан с духовността, със свръхсетивните способности. — Вдигна поглед. — Убитият има ли син?

Уейн кимна.

— В момента Карл Стийл е в интензивното отделение; лекуват го за инсулинова реакция. В съзнание е, но все още не е в безопасност. Надявам се утре да мога да разговарям с него.

— Той може да е видял какво се е случило.

— И на мен ми мина през ума. Засега майка му е главният заподозрян, тъй като наследява много след смъртта на бащата. Но това поставя няколко въпроса. Защо ще убива съпруга си, когато синът й е в къщата, а после ще бяга без него? Тя знае, че той е диабетик. Няма никакъв смисъл.

Младата жена взе картите.

— Ще видя дали ще успея да уловя още нещо, господин Шепард, и в такъв случай ще ви се обадя.

Смути го приятната тръпка при перспективата да я види отново, дори ако за това трябваше да говори за убийства и карти Таро. Но при тази мисъл емоционалният цензор в него размаха предупредително показалец и му напомни отново колко чужда му бе тя заедно с всичките си вярвания и начин на живот.

— Чудесно. Благодаря. — Написа домашния си телефон на гърба на служебната си визитна картичка и й я подаде. — Обаждайте се по всяко време, без да се притеснявате за часа. Ако ме няма, оставете съобщение.

Тръгнаха към главния вход; обувките им скърцаха по дъсчения под, въздухът бе пропит с ухание на жасмин. Разговаряха за книги и филми, за нейния магазин и неговата работа, и на него внезапно му се прииска да остане по-дълго в нейния свят, да го изследва още малко.

Чувстваше се странно добре в компанията й, сякаш бяха стари приятели, които не са се виждали отдавна и сега имат да си кажат много неща. Само дето той не мислеше за приятелство. Мислеше си колко би искал да почувства косите й под пръстите си.

„Внимавай, приятелче!“

Когато стигнаха на улицата, вече обсъждаха „Отново мъртъв“. Тя беше харесала филма, но не и начина, по който бе описано прераждането.

— Именно това даде живот на фабулата — заяви Шепард.

— Холивудската интерпретация на прераждането е прекалено опростенческа. Според мен Азът е далеч по-съзидателен, а съзнанието — многоизмерно.

Младият мъж нямаше представа за какво говори неговата събеседница. Нейният свят му приличаше на екзотична страна, нейната култура — прекалено странна дори за опитен пътешественик като него. „Не се занимавай повече с това“ — каза си той.

— Ще ви се обадя след няколко дни, господин Шепард.

— Шеп. Обръщение като „господин“ ме кара да се чувствам по-стар.

— А аз съм Мира.

Когато се ръкуваха, той изпита отново странната искрица и разбра, че този път тя не беше само в неговото съзнание; тя също я усети. Почувства също така, че ръкуването й предаде някаква психична информация, и побърза да дръпне ръка.

Докато бързаше към колата си, все още чувстваше натиска на ръката й в дланта си.