Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (17)

Глава 17

Флечър имаше особена слабост към този латиноамерикански квартал, гъсто населен, оживен район южно от Маями. Намираше се на няколко километра от мястото, където беше живяла повече от десет години като дете. На няколкото улици бяха наблъскани кубински кафенета и ресторанти, магазини за дрехи и обувки, а от павилионите по тротоарите човек можеше да си купи великолепно кафе за по-малко от долар.

Целта й, приятен жълт ресторант на ъгъла на улицата, приличаше на испанска хасиенда. Намираше се малко по-встрани от пътя, а палмите, които го обграждаха от три страни, хвърляха дебела сянка над двора. Ленора паркира на отсрещната страна и след това се разкрасява в продължение на няколко минути пред огледалото.

Сложи си червило. Разреса косите си. Свали смарагдовите обици и ги замести с не така крещящи златни халки. Разкопча сакото на тюркоазния си делови костюм и замени елегантните обувки с по-семпли и с ниски токове. Чувстваше се като младо момиче, което се готви да се яви на матура, а не като почти петдесетгодишна жена, на път да увековечи една стара лъжа.

Тълпата в „Ел Гринго“ бе предпочела задната веранда, където въздухът се поддържаше прохладен и благоуханен от окачените на тавана вентилатори. Листата на пищните палми минаваха над парапета, растенията в саксии разделяха масите една от друга, от грамофонния автомат се носеше гласът на испански певец. Това късче от Куба бе притежание на Джон Бенет. Бащата на Хал.

Той я знаеше като Лиа Фрейзър, важна клечка в Ай Би Ем. Вярваше, че е живяла с неговия син след освобождаването му от затвора и животът й е съсипан след неговото изчезване. Отбиваше се периодично при него, безутешната бивша приятелка, вкопчила се в надеждата, че Хал ще се върне у дома.

Забеляза го навън на верандата, седнал сам, човек с плешива, загоряла от слънцето глава, гъсти бели вежди и сини като Карибско море очи. Дръзките му груби черти излъчваха чар като на Шон Конъри. В чуждестранните пристанища той можеше да бъде мъжът, който изпива местната бира, ляга с половината местни госпожици и отплава при залез.

Не го беше виждала от шест месеца. Той я прегърна бащински за „добре дошла“, после се отдръпна леко, все така, без да отделя ръцете си от нея.

— Боже мой, изглеждаш прекрасно, Лиа. Дяволски много време мина. Хайде, сядай. Ще пиеш ли кафе? Сладкиш от гуава?

— И двете, благодаря. — Запали цигара, докато Джон даде знак на една от сервитьорките. — Бизнесът все още процъфтява — отбеляза тя, когато сервитьорката се отдалечи от масата им.

— Не мога да се оплача. А ти как си?

Водиха известно време любезен разговор, измислицата изтичаше от устата й с такава лекота, сякаш беше мед. Повишение в службата, много пътувания, нови компютри, нов софтуер, заетост, заетост, заетост. Джон Бенет слушаше възхитено, сините му очи й напомняха толкова силно за Хал, че тя усети познатия копнеж дълбоко в гърдите си.

Този копнеж я отврати. Смяташе го за най-голямата си слабост, падение, което за малко не се бе превърнало в неин крах. Не беше виждала Хал от три години, но спомените й си оставаха ярки, живи, изпъстрени с мъчителни подробности: дългите нощи в къщата на Корал Гейбълс, обсебването й от неговото тяло, неговия талант, разликата му от другите.

Физическата им връзка бе продължила дълго, по-дълго, отколкото Ленора бе омъжена за когото и да било от двамата си съпрузи. Но бяха усетили химическата спойка много преди това. Първата задача, която бе изпълнил за „Делфи“, бе нещо като тест, превърнал се в истински удар.

В края на 1979 година Хал Бенет бе „проникнал“ в съзнанието на една домакиня от някакво предградие на Вирджиния, бе я накарал да зареди 357-калибровия пистолет, който съпругът й държеше в чекмеджето на нощното шкафче, и да се отправи към Вашингтон. И там, на една многолюдна метростанция в пиков час бе открила огън по тълпата. Петима бяха убити и десетина други ранени, преди ченгетата да сложат край на устрема й с два изстрела в сърцето. Фактът, че тази жена попадаше в категорията на хората, които бе най-малко вероятно да извършат подобно нещо, бе впечатлил Ричард Евънс. Не след дълго сумата за „Делфи“ бе удвоена.

В началото на 1980 година двамата със Стийл бяха определили специфични мишени и цели за Хал, които да му помогнат да развие и усъвършенства своите способности. Той се бе провалил в част от тях и се бе справил с останалите. Така например той работеше най-добре, когато имаше възможност да види мишената или нейна снимка, или видеозапис. Силното желание и твърдото намерение, или каквито и да било дълбоки емоции подпомагаха по-бързото и силно проявление на уменията.

При един от експериментите бяха дали на Хал снимки на особено важен трансформатор в Южна Флорида със задачата да го взриви. Той не успя да се справи. Тогава Флечър го закара на място и му каза да го направи, като гледа трансформатора. Нищо. Но когато започна да му се присмива и да го заплашва с връщане в затвора, той се ядоса и го взриви за броени минути.

През март същата година Кракет бе заявил, че иска нещо голямо, което да дискредитира президента Картър. Двамата с директора презираха Картър именно заради хуманността, която го отличаваше от останалите бивши президенти.

Месец по-късно, на 24 април 1980, Хал Бенет, работейки със снимка, се бе „свързал“ с пилота на един от хеликоптерите, член на групата от осем машини, които трябваше да се справят със спасяването на заложниците в Иран. Същият хеликоптер се бе сблъскал с един от шестте транспортни самолета С–130. Така и не успяха да разберат причината за катастрофата, тъй като пилотът бе убит. Ако беше оживял обаче, той може би щеше да опише внезапния хаос в мозъка си, докато бе изпълнявал своята мисия — рязката, непоносима болка в черепа, кръвта, закапала от очите, състоянието на вътрешностите му.

Ленора все още можеше да подуши потта по тялото на Хал, докато бе осъществявал тази задача в мизерния фургон зад затвора в Манатий. Беше свързан с машинарии, които отчитаха всичките му жизнени сигнали, всяка мозъчна вълна. Те показваха, че може да получи пълно изтощение на надбъбречните жлези, че „свързването“ бе изконсумирало всичките му запаси. После бе прекарал една седмица в затворническата клиника.

Месеци по-късно двамата със Стийл даваха по-леки задачи на Хал и бяха съсредоточили вниманието си върху Манакас и Индрио. И тогава, в началото на 1982 година, Евънс настоя да проверят отново Бенет и им даде мишената: една федерална сграда в Минеаполис.

Беше усетила, че Ричард има нещо наум, и бе поспорила с него във връзка с тази задача. Но той бе заплашил да спре финансирането на „Делфи“, ако му откаже. И така, през март същата година, без да предупредят Кракет за новата мишена, двамата със Стийл обединиха силите на Хал и Манакас.

Манакас получи инструкции да открие в административната сграда служител, отговарящ на определени параметри. Евънс искаше да бъде човек, при когото вероятността да прибегне към насилие да бъде толкова минимална, колкото и при жената в метрото на Вашингтон. Хал щеше да работи по снимка, за да накара въпросната личност да извърши нещо изключително.

Проблемите възникнаха още от самото начало, тъй като Ричард настояваше събитието да грабне вниманието на цялата нация. Крайният резултат бе експлозия, убила и ранила десетки хора, включително и няколко от децата, които точно тогава разглеждали сградата с учебна цел.

Последствията за ФБР, което разследва инцидента, бяха значителни. Въпреки всичките си познания и ултрамодерни съоръжения то не успя да определи причината за експлозията или да арестува поне един заподозрян. Този провал представи Бюрото в много лоша светлина.

Ленора обвини Евънс, че е измислил всичко точно с тази цел — да злепостави ФБР. Той, разбира се, отрече, но подозренията й останаха.

Въпреки всичко това тя напредваше професионално благодарение на „Делфи“. През есента на 1984 година например Индрио, по това време пуснат на свобода условно, бе изпратен да разчете един агент на ФБР, когото подозираха, че шпионира за руснаците. Индрио използва доставените от Манакас координати и няколко минути след като въпросният човек предаде секретни документи на двама съветски емигранти, Хал го направи неспособен да помръдне.

Благодарение на получената от Хал и Манакас информация Флечър се бе превърнала в един от основните играчи при справянето с наркокартела в Кали^[1], победа, която я бе поставила в особено изгодна позиция за поста на заместник-директор.

Подобни успехи бяха давали тласък след тласък както на нейната кариера, така и на тази на Кракет. Поради талантите, които притежаваха тези трима мъже, представите й за начина, по който ставаха нещата, се объркаха и се изградиха отново. Благодарение на Хал Бенет „Делфи“ не беше просто ръководен от нея проект. Беше я погълнал така дълбоко, както и самият Хал.

Той се бе „изпарил“ преди три години — „преди три години, два месеца и десет дена, за да бъдем точни, но кой, по дяволите, ще ги брои“. Няколко години преди това Индрио и Манакас също бяха потънали вдън земя, но изчезването на Хал бе най-големият удар за нея. Все пак именно той бе сърцевината на „Делфи“.

Щом Бенет изчезна, Евънс спря финансирането на проекта, Кракет незабавно се разграничи от него и тя остана сама да разчиства забърканата каша. По-точно това означаваше да се отърве от останалите четирима членове на проекта.

Флечър никога не бе мислила за себе си като за убиец. И все още не мислеше, макар да бе пряко отговорна за смъртта на въпросните четирима участници. Нейната рационална, амбициозна част знаеше, че тяхната смърт бе нужна за подсигуряване на бъдещето й в Бюрото.

Но друга нейна част страдаше от огромно чувство на вина. Тя изплуваше на повърхността от време на време, особено когато изричаше всички тези лъжи пред бащата на Хал.

— Предполагам, че нямаш вести от Хал — подхвърли тя.

— Всъщност имам. Обадих се в кабинета ти в Бока, след като получих първата пощенска картичка преди няколко месеца, но те като че ли нямаха представа за кого става дума.

— Работя предимно в Ню Йорк и почти не се появявам там.

— Нека ти донеса картичките.

Зачака нетърпеливо със свит стомах. Виждаше в съзнанието си красивите, силни ръце на Хал върху своето тяло. Изгаси цигарата и запали веднага друга. Джон се върна след няколко минути с пет-шест пощенски картички. Остави ги пред нея.

— Можеш да ги вземеш, Лиа. Аз нямам нужда от тях.

Постара се да не ги грабне прекалено нетърпеливо.

Всички бяха пуснати от Фламинго, град в самия край на националния парк „Евърглейдс“. Всичките бяха доста бъбриви — ходих там, направих това. Но една-две й се сториха странно умозрителни, написани с дребен, прилежен почерк. Хал не бе споменавал за нея. А и защо ли да го прави? Нямаше представа, че тя познава баща му.

— Обаждал ли се е по телефона?

— Да, на рождения ми ден преди две седмици. Каза, че пътувал много, нямал постоянен адрес или телефонен номер, но ще поддържа връзка с мен. Ей такива едни работи.

Флечър надраска набързо номера на клетъчния си телефон върху лист хартия.

— Ако го чуеш пак, Джон, обади ми се. Ще остана известно време в града. Наистина бих искала да поговоря с Хал.

Старецът кимна, сгъна листчето и го пусна в джоба на ризата си.

— Лиа, миличка, по-добре си намери някой добър мъж и се установи с него. Не ти трябва такъв като Хал. Той никога няма да се промени.

Ленора сви рамене.

— Искам само да го попитам направо защо си тръгна.

Това поне бе вярно.

— И каква ще бъде ползата?

— Поне ще знам.

Джон стисна дланта й и поклати глава, сякаш искаше да каже, че никога няма да разбере човешкото сърце.

Флечър си тръгна малко по-късно с пощенските картички в дамската си чанта, натежала от миналото.

 

 

„Елбо Рум“ се намираше на ъгъла на булевард „Сънрайз“ и А–1-А, превърнал се в една от забележителностите на Форт Лодърдейл преди повече от трийсет години чрез „Къде са момчетата“. Оттогава бе модернизиран, но основното не се бе променило: студена бира, гръмка музика, любимо място както за туристите, така и за местните жители.

Флечър обходи бавно заведението, като се стараеше да запомни разположението на стаите. Ако Индрио дойдеше на срещата си с Шепард в четвъртък вечерта, можеше да го арестува. Когато Худ приключеше с него, щяха да знаят всичко, което знаеше Индрио за Хал и Манакас, както и причината, поради която се бе свързал с Шепард.

От друга страна, нямаше законно основание да го задържа, освен като връзка към заподозрян в убийство човек. Той беше излежал присъдата си, включително условната. Единственото престъпление, което бе извършил, нямаше да се признае от никой съд: беше отказал да участва повече в тайно финансиран проект, който му бе осигурявал годишен доход от седемдесет хиляди долара по време на изтичане на условната му присъда.

Щеше да дойде тук в четвъртък вечерта, разбира се, дегизирана, както щеше да бъде със сигурност и Индрио. Ако някой се приближеше към Шепард, трябваше да реши незабавно дали това е Индрио. И тогава тя щеше… какво? Да го застреля, когато отиде в мъжката тоалетна? Да сипе арсеник в бирата му? Да взриви заведението?

Разбира се. И между другото да убие стотина туристи.

В разгара на дейността му в проекта телепатията на Индрио се проявяваше толкова по-добре, колкото по-близо се намираше до човека. Но нищо чудно вече да я бе развил до такава степен, че да бе достатъчно да се намира в едно и също помещение с онзи, когото иска да разчете. Или в някоя от съседните сгради. Или в същия град. Можеше да заглушава сигналите му със своя УНЧ, но може би за него то вече не беше пречка. Ако беше така, щеше да усети нежеланото присъствие.

Или, или, ако, ако… Главата й се завъртя от безбройните възможности и нито една от тях не беше добра. Вече не бе в състояние да контролира Франкенщайновците, които бе създала заедно със Стийл, може би дори вече не бе в състояние да предположи докъде биха могли да стигнат. И това я изпълваше с ужас.

— Ленора, Кийт Кракет е. Моля те, обади ми се.

Бийп.

— Отново е Кийт. Работи ли ти гласовата поща? Не съм се чувал отдавна с теб, Ленора. Обади ми се колкото се може по-скоро.

Бийп.

— Единайсет вечерта, събота. Трябва да говоря незабавно с теб. Обади ми се.

Флечър стоеше до телефона в хотелската си стая, заслушана във войсмейла. Кракет се бе обаждал общо дванайсет пъти, всеки следващ път с по-настоятелен тон. Последното обаждане бе отпреди около два часа. „Нетърпелив глупак“ — помисли си тя и изтри съобщенията. Щеше да му се обади тази вечер, след като посрещне Евънс на аерогарата и поговори с него.

Съблече дрехите на Лиа и се приближи до стенния гардероб за джинси и риза. Нещо по-непринудено за Евънс. Непринудено в духа на Флорида. Трябваше да направи това, което вършеше най-добре — да погледне нещата от всички ъгли, да проиграе възможностите. Ричард щеше да й помогне да го направи.

Знаеше обаче, че ако не се обади на Кракет, той ще продължи да я търси и да оставя съобщения, които в крайна сметка щяха да преминат в неприкрити заплахи. Ако не отговореше, щеше да изпрати някого от своите лакеи или да долети лично. И това щеше да бъде лошо, много лошо.

„Обади му се, приключи с него, спечели време.“

Облече се, взе телефона и набра личния му номер. Той вдигна на второто позвъняване.

— Кийт, Ленора е. Какво става?

Кракет помълча за момент, а после изсъска:

— Какво става ли? От събота съм оставил един Бог знае колко съобщения на телефонния ти секретар и това е първото обаждане от твоя страна. Какво, по дяволите, става с теб?

Тонът му я ядоса, но тя успя да отговори спокойно:

— Не се обадих, защото няма какво да докладвам, Кийт. Работим върху няколко версии.

„Бъди по-кратка и по-неопределена“ — помисли си тя. Колкото по-малко знаеше Кракет, толкова по-добре за нея. Не спомена нищо за обаждането на Индрио до Шепард или за това, което бе научила от бащата на Хал.

— Кажи ми нещо повече за усещането си, че те сканират — рече Кракет.

— Няма нищо за казване. Беше Манакас, сигурна съм. И ако той е някъде наблизо, тогава Индрио и Хал също не са далеч.

— Искам този въпрос да бъде приключен до няколко дни, Ленора. Не ме интересува как ще го постигнеш, просто го направи.

Имаше нужда от повече време, но не му го каза.

— Ще се постарая.

— И бих искал всеки ден да получавам доклад за развитието на случая.

— Ще се обадя, когато имам какво да докладвам, Кийт. Дочуване.

Затвори, преди да е успял да каже нещо, и седна на леглото си, като гневно стискаше и отпускаше юмруци.

 

 

Забеляза Евънс още щом влезе в салона на летището. Той чакаше край лентата за багажа и ако не се смяташе провесеният на рамото му лаптоп, можеше да бъде просто поредният турист с памучни панталони и риза. Стори й се, че изглежда по-добре, отколкото при последната им среща преди няколко дни във Вашингтон.

— Сто на сто помисли, че съм те забравила — заяви тя, когато се приближи откъм гърба му.

Ричард погледна през рамо и се усмихна.

— Никакъв шанс няма да ме забравиш някога, Ленора.

Тя се засмя и го прегърна.

— Наистина се радвам, че дойде тук. Малко помощ определено няма да ми е излишна.

И въпреки че беше болен и стар, се чувстваше защитена в негово присъствие.

— Нямам търпение да чуя какво става.

Отдалечи се на няколко крачки, за да вземе чантата си от лентата. Тя я пое от ръцете му и я преметна през рамо.

— Колата ми е отпред.

Щом излезе навън, той отметна глава и се загледа в небето.

— Боже мой, как само мирише тук. Въздухът във Вашингтон направо смърди.

— Това, което смърди, е политиката, Рич.

Евънс я изгледа.

— Сега повече от всякога. Твоят шеф ми се обади рано тази сутрин, искаше да разбере, дали съм говорил с теб. Каза, че не си отговаряла на обажданията му.

— Точно в момента не съм настроена особено приятелски към него — отговори тя, отключи колата и влезе вътре.

— Никак не е доволен, че се наложи Бюрото да се заеме с разследването тук — отбеляза Ричард, щом потеглиха.

— И ще бъде още по-недоволен, ако Хал и неговите приятелчета се измъкнат отново. Нямах друг избор. Надявам се не си му казал, че идваш тук.

Въпросът й като че ли го развесели.

— Разбира се. Откри ли нещо интересно на дискетите, които ти дадох?

— Не може да се каже. — Беше ги прегледала предишната вечер с надеждата да намери някоя следа, която да й помогне да се досети къде може да се крие Бенет. — В тях нямаше нищо, което вече да не знам.

— Това ще се промени.

— Как според теб?

— Преди около месец ми се обади Андрю Стийл. Искаше да се срещнем. Каза, че се налагало да върже някои от изпуснатите краища на проекта „Делфи“.

— По дяволите, защо не ми го каза онзи ден, Рич?

— Защото то щеше да отвори глава, за която не знаеш нищо, а и честно казано, като се има предвид здравословното ми състояние, не бях сигурен, че искам да се замесвам. Така или иначе, долетях тук, двамата се срещнахме и вечеряхме в едно заведение на морския бряг. Той сподели, че съпругата му получавала анонимни подаръци по пощата и с всеки един от тях имало по една карта Таро. Беше убеден, че е дело на Бенет.

— Заради картите ли?

— Да. Той единствен от тримата се интересувал от Таро. А в предишния си живот като преподобния Хал е гледал професионално на тях. Андрю не искаше да отиде в полицията от страх да не открият нещо за „Делфи“. Беше обзет от параноя и ме помоли да прибера компютърните му записки във връзка с Хал.

— По какво се различават те от тези, които са на дискетите?

— Ще видиш.

— А коя е главата, която не желаеше да отваряш отново?

— В продължение на около шест месеца двамата с Андрю работихме насаме с Бенет.

— Насаме. — Повтори тя. — Кога? По дяволите, къде бях аз?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Завий наляво на А–1-А.

Насочи я към един от по-старите квартали в южния край на района. Тя искаше да повтори въпроса си, но знаеше, че той щеше да й отговори едва когато пожелае. Смущаваше я мисълта, че Евънс и Стийл са работили насаме с Хал, това не влизаше в уговорката им. Но колкото повече размишляваше, толкова по-малко изненадана се чувстваше. Почтеността никога не бе фигурирала в уравнението.

Тръгнаха по спокоен път, където дърветата не бяха окастрени и храстите растяха на свобода. В края на улицата Евънс й каза да кара по алеята, водеща към старо, скромно блокче почти на плажа.

От едната му страна се издигаха палми, а от другата борове. Мястото й напомни Флорида от нейното детство, старата Флорида преди построяването на луксозните апартаменти по за един милион долара. Без охрана, с отключена врата към фоайето. Странно, но изглеждаше напълно логично Евънс да използва това местенце за скривалище.

— Има шест обзаведени апартамента, всичките празни в момента.

— Ти притежаваш сградата?

— На моминското име на съпругата ми. Агенцията наема апартаментите от време на време.

Да, картината й се изясняваше.

Взеха асансьора към последния етаж. Ако се изключи прекрасната гледка към Атлантическия океан, апартаментът бе скромно обзаведен като останалата част на сградата. Мебелите бяха изработени от палмово дърво с възглавници в тропически цветове, а подът бе покрит с мексикански плочки. Ричард включи централно електричеството, завъртя някакво кранче под мивката, така че до апартамента да достига вода, и отвори плъзгащите се стъклени френски прозорци.

Остана на прага, като вдишваше с пълни гърди морския въздух. За момент, докато стоеше така на фона на следобедната светлина, той й се стори като някогашния Евънс. После той се обърна и се приближи до библиотеката.

— Това, което ще откриеш, няма да ти хареса, Ленора. Но в тази ситуация незнанието може да те изложи на риск.

Извади няколко книги от една от полиците и зад тях се показа осигурителен панел. Набра шест цифри и прокара картата си през процепа. Прекоси стаята и коленичи пред появилия се в стената отвор. Бръкна в него и измъкна кутия от кедрово дърво. Отвори капака и извади две дискети.

— Оригиналът и копието от диска, който ми даде Андрю. — Пъхна единия в лаптопа, отвори някакъв файл и потупа по възглавницата върху дивана до себе си. — Хвърли един поглед.

— По-лесно ще бъде просто да ми кажеш какво има на скапания диск, Рич.

— Достави ми това удоволствие, а?

Тя седна до него, постави лаптопа в скута си и се зачете. Два часа по-късно светлината в стаята бе намаляла, главата й пулсираше, стомахът й се бе свил и тя се опасяваше, че ще повърне. Не знаеше дали да се чувства вбесена, предадена или и двете. Вдигна очи и погледна Ричард, който си играеше с копчетата на телевизора в другия край на стаята.

— Вече подозирах, че основната цел на Агенцията е била да предизвика събития и да създаде неща, които да представят Бюрото в лоша светлина, Рич.

Той се приближи и седна на един от столовете.

— Вече не го отричам. Дадохме си сметка, че краят на Студената война ще доведе до орязване на нашия бюджет. Трябваше да направим каквото можем, за да си запазим работата.

— Виж, Рич, това приех отдавна. Но, Боже мой. — Приведе се напред и прошепна: — Вие сте отговорни за смъртта на една бивша първа дама. Хал я е накарал да се самоубие. — Беше пронизал мозъка на една от най-силните и обичани жени в страната. — За какво? Какво доказа това?

— Че можем да го направим. — Миг по-късно отклони погледа си. — Че притежаваме страховито оръжие. Дотогава си давахме сметка, че Хал е способен да влияе върху действията на хората, че дори е в състояние да убива, като причинява мозъчен аневризъм. Но това? — Евънс се приведе напред, очите му блестяха. — Помисли си за това, Ленора. Да имаш такъв контрол над някого, че да го накараш да тръгне срещу собствения си инстинкт за самозащита. Боже всемогъщи! Представи си само каква възможност. Законно самоубийство. Никаква причина за разследване. Нищо за доказване, освен самото самоубийство. Съвършеното убийство.

Говореше като бог, открил силата на своята власт, който няма търпение да я използва. Изведнъж всичко си дойде на мястото и Флечър разбра внезапно защо Ричард бе дошъл тук.

— И сега имаш да уреждаш стари сметки с някого. Ето защо искаш да откриеш Хал. Ще го примамиш със сделка — неговата свобода в замяна на самоубийството на всеки, когото си набелязал.

— Хайде, Ленора. Прекалено съм болен и стар, за да преследвам някого.

— Не ми разправяй врели-некипели — сопна се тя. — Дори да си на смъртно легло, това няма да те спре, ако имаш да уреждаш сметки с някого.

Остротата на тона й я изненада. Никога досега не бе говорила така на Евънс. Но пък двамата никога не бяха равнопоставени до последното й повишение отпреди две вечери. Разбра, че той очаква да спечели от издигането й в Бюрото — информация, услуги, обичайните политически машинации. В замяна щеше да я свърже с голямата си мрежа от контакти, която щеше да й осигури невероятна власт.

Но до този момент не й бе минавало през ума, че Хал може да бъде част от неназованата им сделка.

— И за да бъдем наясно с нещата, Рич, не очаквай от мен да ти предам Хал, преди да съм го арестувала.

— Не очаквам нищо.

С тези думи той се приближи до лаптопа, извади дискетата и изтри файла с три натискания на мишката. След няколко секунди всичко беше изчезнало. Наистина ли бившата първа дама бе умряла така скоропостижно? „Ами аз?“

Докато караше обратно към хотела си, тези две думи се блъскаха в главата й като пинг-понг: „Ами аз? Ами аз? Ами аз? Ами аз?“