Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (13)

Глава 13

Мира забеляза елегантно сребристо порше пред „Единен свят“, паркирано до тауруса на Надин. Не познаваше никого, който кара порше, и тъй като книжарницата беше затворена в неделя, предположи, че баба й си има компания.

Неведнъж си бе мислила, че старата дама води таен живот и той включва приятен джентълмен, с когото се среща. Обаче никога не я бе питала, а и Надин не бе споменавала подобно нещо. Младата жена никога не се бе опитала да докаже предпочитанията си по психичен път. Някои граници не трябва да се пристъпват дори с най-обичаните хора.

— Готина кола — отбеляза Ани. — Да не би Надин да си има приятел?

— Не знам.

Двете се спогледаха и се засмяха.

— Градината — заяви момичето и те забързаха натам.

Надин и Шепард седяха върху рогозки в сенчестата част от градината, където тя водеше заниманията по йога. Показваше му как да направи поза лотос, но той не успяваше да си свие краката. Изглеждаше като човек, който изпитва силна болка.

— Схванал си се — отбеляза с усмивка Мира.

— Точно това му казах и аз — отвърна баба й.

Уейн изпъна крака и поклати глава.

— Невъзможно. — Изправи се и отново си сложи слънчевите си очила. — Никога няма да мога да направя лотос.

Надин посочи към Ани:

— Скъпа, покажи му.

Детето изрита обувките си и се присъедини с радост към тях на рогозките. Седна, сгъна крака в поза лотос, след това хвана десния си глезен и бавно го вдигна зад врата.

— Все още не мога да го правя едновременно с двата крака.

— Доста по-напред си от мен — засмя се младият мъж.

Момичето разплете крайници и се изправи отново.

— Готова ли си? — обърна се към майка му той.

Толкова, колкото щеше да бъде готова някога за подобно нещо.

— Разбира се. — Прегърна дъщеря си. — Връщам се след два часа.

— Не се притеснявай за нас — заяви Надин. — През целия следобед ще бъдем ангажирани.

Ани се усмихна, сякаш знаеше някаква тайна.

 

 

— Хубава кола — отбеляза Мира, когато се качиха в поршето.

— И как си я позволява едно ченге, така ли?

— Мина ми през ума.

Шепард се засмя.

— Тя е на Габриел Хасинто. Мира, запознай се с Анхелита.

— Ангелчето. Подхожда на Габи. Предполагам ти е казал, че двамата със съпруга ми бяха добри приятели.

— Каза ми също как е умрял мъжът ти.

Добре, сега нямаше да й се налага да го обяснява.

— А аз си помислих, че колата е на тайния любовник на Надин?

— Тя таен любовник ли си има?

— Не знам.

„Ами ти, Шеп? Ти имаш ли тайна любовница?“

Въздухът помежду им внезапно се наелектризира. Когато смени скоростите, ръцете им се докоснаха и тя изтръпна. Кожата й изгаряше от някаква горещина, горещина, която беше едновременно навсякъде и никъде. Стана й трудно да диша. Най-накрая свали прозореца, прохладният октомврийски ветрец нахлу вътре. Това й помогна да се поотпусне.

— Снощи Надин улови някои впечатления. Искаш ли да ги чуеш?

— Тя екстрасенска ли е?

— Да, може да се каже така.

— Тези качества генетично ли се предават във вашето семейство?

Някои твърдяха, че екстрасензорните умения се срещат сред различни членове на едно и също семейство. Други бяха готови да се подпишат под твърдението за ясновидските способности на децата, родени с плацента на главата. Колкото до младата жена, тя смяташе, че всеки притежава подобни качества, но както всеки друг талант и за тях трябваше да се полагат грижи и да се развиват. Без такива грижи те оставаха в латентно състояние и атрофираха.

Обясни му всичко това и добави:

— Вероятно съм избрала семейство, където те биха имали възможност да процъфтят.

— Родителите ти разведени ли са?

— Не. Какво те кара да мислиш така?

Той очевидно се смути.

— Ами, ъъъ… както разбрах, ти си избрала с кого от родителите си да живееш и че той се е оженил повторно.

— Говорех за избора на душата. Мисля, че душата, нашето по-висше аз, или да го наречем както искаш, избира, при какви обстоятелства ще се родим, от какви родители и т.н.

Беше достатъчно да види изражението му, за да разбере, че говорят на различни езици.

— Аз да съм избрал сестра си? — възкликна Уейн. — Защо?

Събеседничката му се засмя.

— Толкова ли е лоша?

— Не е лоша. Просто непоносима. Вечната жертва.

— Имам подобни клиенти.

— Как се справяш с тях?

— Опитвам се да им вдъхна сила и да ги насърча да вземат в свои ръце отговорността за живота си.

— Получава ли се?

— Понякога.

Шепард кимна замислено, явно запомняше всичко казано от нея. След това заговори за Надин.

— Та кажи ми какво откри баба ти. — Измъкна миниатюрен диктофон от джоба на ризата си и й го подаде. — Ако нямаш нищо против, бих искал да го запиша. Записвам всичко.

Мира прелисти записките си и включи касетофона.

— Прекъснаха ни, преди да успея да я помоля да изясни работата с тримата мъже. Но съвпада ли всичко това с нещо друго?

— Би могло. Като частта с човека, който иска да ми разкрие някаква информация. Обади ми се човек, който иска да се срещнем в четвъртък вечерта в „Елбо Рум“. Казва, че разполагал с факти относно убийството на Стийл. Освен това тази сутрин ходихме в болницата, за да разговаряме със сина на Стийл, и…

— Може би ще е по-добре да не ми казваш, преди да обиколя къщата. Колкото по-малко знам, толкова по-ясна ще бъде информацията.

— Мислех, че екстрасенсите работят по различен начин. Ти не търсиш ли следи, които хората несъзнателно оставят?

— Така действат ченгетата — отвърна тя. — Не екстрасенсите. Поне не истинските.

— Какво улови във връзка с убийството на твоя съпруг?

— Прекалено бях обвързана емоционално, за да уловя каквато и да било информация. Хочкис реши, че съм измамница.

— Хочкис е идиот.

— Може би. Но ми се струва, че бе готов да се вслуша във всяка информация, ако можех да му дам такава. И тъй като аз не направих абсолютно нищо, трудно бих могла да го виня за мнението, което си е създал за мен като ясновидка.

Още не бе довършила мисълта си и започна да се тревожи, че няма да може да улови нищо и в дома на Стийл и тогава и Шепард ще си състави същото мнение за нея като Хочкис.

— Виж, Мира, не е нужно да ми доказваш нищо. — Като че ли бе усетил притесненията й. — Вече знам, че притежаваш свръхсетивни възможности. Аз не те преценявам. Просто търся информация.

Прииска й се да му стисне ръката, но жестът й можеше да му се стори прекалено прибързан.

— Никога досега не съм правила подобно нещо, но ще се постарая.

Поршето се плъзна в една от улиците с натоварено движение. Вдясно се простираше плажът на Лодърдейл, около седем километра открито пространство, покрито с бял пясък. Беше населен с поклонниците на слънцето — сладурани с оскъдни бански костюми, мускулести юначаги, изгорели от слънцето туристи, мъже и жени с дебели бедра, щедро надарени с целулит.

Вляво се издигаше доказателството за големите пари, дадени за обновяването на Лодърдейл, опит за имитация на рая. Четирийсет и седемте милиона долара спомагаха за превръщането на района в Мека за любителите на пролетните ваканции, търговците на наркотици, проститутките и просяците, в силно посещавано местенце, пълно с джаз клубове и качествени ресторанти.

Мадона и Сталоун нямаха място на тази сцена, това не бе Саут Бийч на Маями. Но Лодърдейл имаше своите звезди — Уейн Хуйзенга, бюргеровия барон Дейв Томас. През 1995 година проведеното от списание „Мъни“ допитване определи Форт Лодърдейл като втория най-добър за живеене град в страната след Сиатъл.

Мира изпитваше смесени чувства. Тя харесваше града такъв, какъвто бе изглеждал по времето, докато Том бе жив. Но подобно на собствения и живот Лодърдейл вероятно бе в момент на възход.

Минаваха покрай големи къщи, водещите към тях алеи бяха потънали в растителност, подкастрена с геометрична точност. Елитът на Лодърдейл. Шепард й бе казал, че Стийл е бил богат, но тя не улавяше подобна информация и се чудеше каква е причината. Може би това нямаше нищо общо с убийството.

Свиха по една от тези алеи, виеща се тъмна лента, по която се редуваха сенчести и осветени от слънцето места. Младата жена се сети, че тъй като след смъртта на Стийл тук бяха идвали доста ченгета и други специалисти в тази област, най-вероятно щеше да й бъде доста трудно да долови нещо специфично.

— Освен семейство Стийл някой друг живял ли е в къщата? Или да е работил редовно?

— Една икономка, Огъста Лий. Сигурно са имали и градинар. Имаш ли нужда от нещо специално? Мога ли да сторя нещо?

— Просто отговаряй на въпросите ми. През останалото време мълчи.

Слязоха от колата и продължиха заедно по алеята. От океана духна прохладен ветрец, ухаещ на сол, слънце и пясък, изпълнен с обещания. Мира установи с огромно облекчение, че на подобно място, заобиколено от красота и на една стъпка разстояние от океана, нямаше да й бъде трудно да се отвори. Близостта на водата подпомагаше способностите й, това обясняваше защо живее край езеро и работи край река.

Преминаването от едно на друго ниво на съзнание стана плавно и бързо като автоматичен рефлекс. Преди да стигнат вратата, тя усети леко дръпване вляво. Последва го, излезе от пътеката и се приближи до въжената люлка, окачена на клоните на огромна индийска смокиня. Отпусна се на дървената седалка, хвана се за въжетата, отблъсна се с крака от земята.

„Не обичам, когато се карат, това ме плаши, татко крещи, мама плаче…“ Младата жена затвори очи и се съсредоточи върху остатъците от детската енергия, за да може да я разпознае, когато влезе в къщата. Продължи да се люлее. „Не искам да се качвам нависоко. Страх ме е да се качвам нависоко, защото като погледна надолу, светът се смалява.“

Мира пусна въжетата. Тръгна към площадката пред къщата, където я чакаше Шепард. Той вече бе разкъсал полицейската лента на входа и бе отключил вратата. Предаде му набързо какво е уловила. Той го записа в бележника си и включи касетофона.

Докато се движеха по мраморния коридор, стъпките им отекваха в неестествената тишина. Но под тази тишина тя усещаше хора, гласове, объркване. Не можеше да ги различи, да открие само една нишка, която да следва. Почувства тежест в гърдите си, дишането й се затрудни.

„Отстъпи малко, не стой толкова близо, заземи се.“

Влезе в дневната и спря. Погледът й се насочи към очертания с тебешир силует на пода. Тръгна към него и усети незабавно съпротива, сякаш се опитваше да премине през невидима гумена стена.

Зави надясно. Тежестта в гърдите й намаля, отново беше в състояние да диша. Докато изкачваше стълбите, плъзгаше длан по перилата и разчиташе енергийните тонове на хората, които бяха докосвали това дърво. Най-силните принадлежаха на тези, които бяха живели тук. Момчето, бащата, майката — всеки от тоновете бе отчетлив.

Рей Стийл. Повтори няколко пъти името наум и се съсредоточи върху усещането на нейната енергия. На горната площадка на стълбището се поколеба, почувства дръпване вдясно, последва го. Почти беше забравила за присъствието на Шепард, не обръщаше внимание на твърдостта на пода под краката си и на това колко студен и неподвижен бе станал въздухът. Част от нея плуваше в енергията на Рей като риба в купа вода.

Преди да влезе в спалнята, Мира събу обувките си и завъртя няколко пъти босите си стъпала по пода. Това й помагаше да се заземи. После влезе вътре и тръгна натам, накъдето я водеше енергията — към тоалетката.

Отвори капака на дървената музикална кутия, зазвуча на „На Елиза“. Погледът й се плъзна по бижутата в нея: украсен със сапфири ръчен часовник, рубинен пръстен, керамични обици, осеяни с дребни парченца от лапис. Усети привличане към обиците, взе една от тях, подържа я на светлината. Затвори пръстите си върху нея и почувства как към дланта й нахлува топлина.

Видя шосе, къщи и дървета. Образите се движеха прекалено бързо, за да долови подробности, затова затвори очи, задълбочи дишането си. „Успокой темпото — рече си тя. — Забави. Това е.“

Магистрала. Каква?

„Междуградска“ — прошепна някакъв глас в нея.

Внезапно видя гора — изглежда от флоридски борове — и езеро. Усети колко е важно това и запечата картината в съзнанието си. Тогава съвсем бавно се дистанцира от нея и се опита да погледне от по-далеч, в по-широк мащаб.

— Виждам малка къщичка.

Описа я.

— Наблизо има ли други къщи?

Мира отново се съсредоточи.

— Дори да има, не мога да ги видя. — Продължи да отстъпва от къщичката, докато се озова пред пощенската кутия. Опита се да види написаното върху нея име. Вместо това зърна два образа: на сърце и на някакъв човек. — Сърце. Мъж.^[1] Мисля, че това е името.

— Как е написано точно?

— Не знам. Получавам само образи.

— Къде е най-близкият град? — попита Шепард.

Младата жена се поколеба, като търсеше вътре в себе си нужната информация.

— Знам само, че трябва да се тръгне на север по шосе 1–95. Някакъв мъж й е дал тези обици. Не мисля, че е Стийл. — Очите й се отвориха и се вторачиха в Уейн. Той приличаше на човек, когото току-що са ритнали в корема и сега се опитва да си поеме въздух. — Нещо от това връзва ли се с някои вече известни факти?

— Ъъ, да. Да, връзва се. Доколкото разбрах, Рей има някаква къщичка, където ходи от време на време. Изглежда никой не знае къде се намира. Стийл обаче явно е знаел, тъй като е споменавал за нея пред сина си.

— Би трябвало да има документи за собственост, квитанции от платени данъци върху нея.

— Не и в документацията на Стийл. Все още обаче не съм проверил компютъра му, а утре ще направя справка в окръжната управа.

Мира затвори отново очи, съсредоточи се върху дишането си. „Има ли нещо друго в къщичката?“ — попита тя.

Мълчание. Не се появиха други образи.

Тя тръгна из стаята, този път свързана с нещо друго, като следваше привличането към един от огромните стенни гардероби, този на Рей. Дланта й се плъзна по дрехите, меки скъпи материи, но те не й казаха нищо. Спря в далечния край и се взря през кръглото прозорче там. Океан. Плаж. Печащи се на слънцето хора. Докосна с пръсти хладното стъкло и внезапно се почувства като затворник, изпълнен с копнеж за света, който му е забранен.

Чувствата на Рей във връзка с брака й? Не, това бе заключение на лявото мозъчно полукълбо.

Затвори очи, затисна с палец дясната си ноздра, пое дълбоко въздух през лявата, издиша го през дясната. Повтори няколко пъти този процес, след това започна да вдишва през дясната и да издишва през лявата. Продължи да го прави, докато усети особено размърдване дълбоко в тялото си, лъчиста топлина, която гореше в основата на гръбнака. Представи си, че топлината се издига нагоре по гръбначния стълб и се разпространява в нея.

Вече заземена, плъзна отново длан из стенния гардероб, докато усети остро дърпане наляво, към прикрепената по дължината на стената полица, непосредствено над окачените дрехи. Мира прокара длани над нея, като търсеше топлина. Спря, когато я усети, подобна на повей на сух пустинен вятър, който като че ли идваше от голяма картонена кутия. Вдигна я от полицата, Шепард я пое и я отнесе върху леглото.

— Какво търсим? — попита той, докато я отваряха.

— Нямам представа.

Младата жена извади отвътре три големи семейни албума. С Уейн взеха по един и седнаха в единия край на леглото, за да ги прелистят. Макар да не седеше съвсем близо до нея, тя улови енергийния му модел.

Той й напомни на сложна мозайка, нещо като витраж, само че се състоеше от музика, от цвят и от нещо друго, пропито с чувственост. Прииска й се да го изследва, да се плъзне в него като прашинка. Но това щеше да я разсее прекалено много и можеше да провали шанса й да улови повече информация за семейство Стийл. Затова, насочи внимание към снимките в албума.

Към всяка една имаше име и дата, а повечето от тях бяха на Рей от времето, когато бе работила в затвора в Манатий. На една от тях младата жена седеше в някакъв кабинет, като се смееше и позираше за фотоапарата, заобиколена от осем млади мъже в сини затворнически униформи. Надписът гласеше: „Аз и помощниците в обучението, 6/79“.

— Виж това — рече Мира и подаде снимката на Шепард.

Той я огледа, а след това я пъхна в джоба си.

— А ти виж това. — На фотографията, която пъхна в ръката й, бе изобразена малка къщичка сред борове. — Това ли съзря?

Младата жена се взря в изображението. Боровете й се струваха по-високи отколкото ги бе видяла, а къщичката — по-малка и по-стара.

— Дяволски близко.

Уейн премести поглед към надписа в албума: „Алея на пиратската пещера“ №112.

— Няма град, но все пак това е някакво начало. Чувстваш ли, че трябва да продължим?

— Нещо от това ще ти бъде ли от полза?

— Справяш се чудесно. Моята работа е да свържа отделните части, а после да ги събера в едно цяло.

 

 

„Прилича на гледането на карти Таро — помисли си тя. — Те говорят на един език от архетипове, който трябва да се интерпретира и след това да се свърже с живота на клиента.“

Обесеният. Любовниците. Кулата. Осемте меча, Осемте чаши, Десетте меча, Колелото на съдбата. Картите не и излизаха от съзнанието, докато Шепард взе кутията и се изправи. Мира затвори очи, отново се заземи. Горещината пулсираше като сърце в основата на гръбнака й. Издърпа я нагоре, разпространи я по крайниците си.

„На долния етаж“ — обади се вътрешният глас.

Отвори очи, взе си обувките, излезе в коридора. Нещо я накара да спре пред стаята на Карл. Ако не бяха размерите й — шест на шест — тя можеше да принадлежи на всяко малко дете: мрежата, натъпкана с пухени животни, афишите с носорози и герои на Дисни, Пауър Рейнджъри, бейзболна бухалка, топки и играчки. Нямаше нужда да влиза в стаята, за да я разчете. Енергията на момчето се носеше от всички посоки, любопитна и буйна.

Но помещението бе изпълнено със страх. Страх нещо да не се случи с баща му, майка му или и с двамата и единственият живот, който познава, да се срути като къщичка от карти. Подобен страх в толкова малко създание обикновено идваше от родителите — психически отломки, които детето попиваше като гъба.

Мира обърна гръб на стаята и заслиза към долния етаж. В дневната отново потърка босите си стъпала в пода. Надин я беше научила на това. Твърдеше, че то подпомага създаването на електрическа верига със земята, която подхранваше човек, попълваше енергийните му запаси, предпазваше го от прегаряне. Не знаеше дали наистина върши работа. Въпреки това го изпълняваше, защото чувстваше нужда от някакъв ритуал.

Подмина очертания с тебешир силует на пода и потри длани, за да ги затопли. Представи си, че е заобиколена от бяла светлина, буфер между нея самата и евентуалните физически усещания, които бе в състояние да долови. След това коленичи край главата на силуета и притисна длани в земята между очертанията на тебешира.

Веднага почувства натиск в гърдите, знаеше, че е резултат от изстрела, убил Стийл. Но това не бе агонизиращата болка, която бе усетила в четвъртък сутринта, а само нейният призрак. Отпусна тежестта си върху петите, стана, тръгна из стаята, докато откри остатъци от енергията на Рей, струя, преминаваща из въздуха като невидима мъгла. Влезе в нея, тръгна заедно с нея.

И внезапно се озова в толкова буен водовъртеж, че не можеше нито да диша, нито да вика, нито да помръдне. Тя се бори с него, докато той приковава ръцете зад гърба й. Рита, докато той поставя мокра кърпа върху лицето й. Пищи, а той я повдига от пода, едната му ръка я държи през кръста, а другата притиска кърпата към носа и устата.

Все още пищи, когато я отнася навън, но хлороформът започва да действа, виковете й заглъхват и най-накрая се превръщат в задавено, покъртително скимтене. Някаква част от съзнанието й запазва достатъчно присъствие на духа, за да й нареди да престане да се бори. Да затаи дъх. Да го заблуди.

И точно когато вече е сигурна, че белите й дробове ще се пръснат, кърпата се плъзга встрани. Тя поема жадно свежия въздух, извива тяло на една страна и прави рязко движение назад с ръка. Ударът попада в слабините на мъжа, чува го как изпъшква, или по-скоро изгрухтява. За няколко секунди, безценни секунди, той я изпуска и тя се втурва напред, като се препъва в мрака, със застинал в гърлото вик.

Само ако успее да се добере до края на алеята. Ако съумее да стигне до улицата. Да спре някоя кола. Ако, ако, по-бързо, по-бързо, по-бързо… Той се хвърля отгоре й. Тя се спъва в храстите, той я възсяда като кон, сграбчва косите й, дръпва грубо главата й назад, а на нея й се струва, че вратът й ще се счупи.

Тогава тя преминава през огледалото в някакво тъмно мълчание и започва да се смалява, докато се превръща в миниатюрна бяла точица, плуваща в черната шир.