Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (9)

Глава 9

Дяволският залив блестеше на лунната светлина като блед алуминий. Моторницата се носеше по него, като изяждаше километрите между него и Флоридския залив подобно на изгладняло екзотично чудовище. Моторът гърмеше. Хал щеше да оглушее за няколко часа, но си заслужаваше, тъй като по този начин щеше да бъде в състояние да отиде до залива и да се върне преди изгрев.

Рей нямаше да се е събудила преди това. Инжекцията дарвон, която й постави, преди да тръгне, щеше да има траен ефект. Притесняваше се обаче какво би станало, ако тя все пак се събуди преди неговото завръщане. Вярно, беше й сложил белезниците. Ами ако започнеше да се бори толкова отчаяно, че да си счупи китката? Или се добереше до ръба на платформата и паднеше във водата като студентката?

Да предположим само, че… По дяволите! Сега трябваше да се съсредоточи върху предстоящата си среща с Манакас и Индрио. Щеше да бъде първата от почти шест месеца. По-вероятно бе именно Индрио да открие за Рей. Той, разбира се, щеше да каже на Манакас, който пък щеше да се противопостави на Хал.

Двамата щяха да видят в тази негова постъпка измама и това щеше да породи недоверие в момент, когато имаха особено голяма нужда да бъдат обединени. Главното в момента бе да се отърват от Флечър, за да могат да продължат живота си. Единственият им шанс да го направят бе, като действат съвместно и споделят информацията, до която се доберат.

Само дето през всичките тези години Хал бе живял съвсем сам, докато Манакас имаше съпруга и синче. Жената, с която живееше Индрио, бе помогнала на двама им с Манакас да се сдобият с нова самоличност още в края на осемдесетте години. Тя бе предложила да помогне и на Хал, но тогава той още не бе готов. Но дори да беше готов, пак нямаше да приеме помощта й, тъй като не желаеше да се чувства задължен към никого. Винаги бе вървял по свой път.

Как тогава можеха да го винят, че се нуждае от същото, което те вече имаха?

Въпреки това те щяха да го обвинят. Като бе намесил Рей, можеше да изложи на опасност плана им.

Когато остави лодката на Бей Пъб, все още не бе решил как да се справи със ситуацията. Затова избута мисълта за Рей в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си и си проправи път през тълпата по кея. В хладния солен въздух се носеше музика, излизаща от музикален автомат, над водата се лееше смях, кръчмата на кея бе претъпкана.

Тя се посещаваше най-вече от хора, които обикаляха с лодките си тази част на полуострова — рибари, ловци на скариди, туристи, всевъзможни субекти. Някои идваха само по време на туристическия сезон, други се появяваха през уикендите, а трети топлеха табуретките вероятно всяка нощ. Това бе местният бар, открито чики, което се захранваше от пет-шест генератора. Тук се спазваше само едно правило: не навлизай в пространството на съседа.

Хал забеляза първо Вик Индрио, висок, слаб, изпънат като струна, който палеше цигара от цигара и буквално вибрираше от енергия. На лявата страна на лицето му имаше белег, спомен от затвора. Беше се подпрял на парапета, хвърляше храна на рибите, но както обикновено не бе в състояние да застане напълно неподвижно, а непрестанно мърдаше, извиваше се, местеше стъпалата си по пода. Интересно дали мърдаше и като спеше.

„Хей, брат“ — помисли си Хал.

Индрио завъртя рязко глава и се огледа. Ухили се, спусна се към новодошлия и го прегърна през раменете. „По дяволите, добре изглеждаш.“

Хал не знаеше никога със сигурност дали това, което чуваше в главата си, бяха точно мислите на другия или просто тяхната същина, проникнала в собственото му подсъзнание. Дори Стийл не знаеше със сигурност. Но това, което чуваше, определено бе достатъчно близко по смисъл. Отдръпна се леко и посочи горящата между пръстите на Индрио цигара.

„Все още ли смучеш този канцероген?“

— По дяволите, направена е от женшен и мирише на цукало. — Засмя се и хвърли угарката през перилата. — Рути се ядосва, ако пуша нещо друго. Хайде, да отиваме от другата страна. Ед се опитва да намери маса там.

— Отдавна ли сте тук?

— От половин час. — Потупа Хал по гърба. — Чудесна работа си свършил със Стийл. Това е най-добрата новина, която съм чувал, откакто Рути ми подаде новите документи за самоличност. Но какво е станало със съпругата му? По радиото казаха, че е изчезнала.

„Не съвсем.“

Индрио спря и го погледна с тъмните си, мрачни очи, очи, които виждаха прекалено много. Като малък Индрио често бе боледувал и бе прекарал голяма част от детството си на легло. Хал смяташе, че телепатичните му способности са се развили тогава като средство за разширяване на тесните рамки, в които бе поставен в този свят. Под ръководството на Стийл те бяха разцъфтели. Макар да не можеше да се „свързва“ като Хал, той четеше чуждите мисли с учудваща лекота, а тези на Хал бяха толкова близо до повърхността, че не му се налагаше да се напряга.

— Боже мой! Постъпил си глупаво, човече, адски глупаво.

Предполагаше, че тази вест ще смути Индрио повече от Манакас, но реакцията му го изненада.

— Лесно ти е да говориш така. Нали не живееш сам.

— Но защо точно тя? Защо съпругата на Стийл? Може да провали всичко.

— Няма.

Индрио прокара длан по оредяващите си кестеняви коси.

— Ед не знае още, нали?

— Не. Това не променя плановете ни и може да докара Флечър тук дори още по-бързо.

— Ед мисли, че тя е вече тук. Не успял да я открие на нито едно от обичайните й места във Вашингтон.

Ед Манакас, който достигаше със съзнанието си на далечни разстояния, бе успял да следи донякъде Флечър през цялото време, откакто бе напуснал „Делфи“ в края на осемдесетте. Хал така и не бе успял да разбере защо Ед съумяваше да открива местонахождението й, докато той самият не можеше да се „свърже“ с нея. Манакас също не знаеше как да обясни този факт. Той обаче рядко се замисляше сериозно върху тези неща; обикновено бързаше да реагира.

Ед седеше на една маса в задната част на заведението, едър, мускулест мъж, чиято плешива глава като че ли блестеше на звездната светлина. Изправи се, щом видя новодошлия. Мина се без мечешки прегръдки, той бе винаги по-официален от Индрио. Но плесна ръката на Хал между дланите си, а усмивката раздели долната част на лицето му на две половини.

— Радвам се да те видя, човече. Доста време мина от последната ни среща. Разполагай се. Имаме доста поводи да празнуваме.

Докато се настаняваха, Индрио погледна към Хал и повдигна вежди: „Е, братко?“

„Да, да, само ми дай възможност да го направя.“

Манакас не можеше да чете мислите им, но ги познаваше достатъчно добре, за да разбере, че става нещо.

— И така? Някой ще ме запознае ли с тайната?

— Съпругата на Стийл е при мен — изтърси Хал.

Манакас пребледня. Лешниковите му очи уловиха светлината и я отразиха. Той погледна първо единия, после другия и избухна в смях.

— Боже, за малко да се хвана! — Но усмивката му изчезна като слънчев загар, тъй като нито Хал, нито Индрио казаха нещо. — Това е шега, нали?

Хал поклати глава, внезапно се почувства уязвим, беззащитен. Беше допуснал огромна грешка, като спомена за Рей.

— О, скапана работа.

— Точно така — съгласи се Индрио.

— Стийл имаше дете. И него ли взе?

Манакас се отпусна на мястото си, лицето му бе изкривено от гняв.

— То не беше там.

Докато изричаше тези думи, си даде сметка, че всъщност не е сигурен. Сякаш ледена ръка стисна гърлото му, крилете на смъртта се докоснаха до сърцето му.

„Къде, по дяволите, беше детето?“

Побърза да се освободи от тази мисъл, но образът на Флечър се появи неканен в съзнанието му. Винеше нея за всичко това, нея и Стийл. Сега нямаше да стои тук, ако не бяха те. Стийл го бе научил как да доразвие способностите си. Най-вероятно сега нямаше да бъде в състояние да се „свързва“, ако не беше Стийл. Флечър бе изпълнила своята част от сделката, като го изкара от затвора. Но в цялата тази работа нямаше капчица добронамереност. Те го бяха използвали, него, Манакас, Индрио и останалите, за осъществяването на собствените си планове. А зад тези планове лежаха други, по-тъмни, по-подозрителни, по-заплетени, които той така и не бе успял да схване.

На едно ниво намеренията им бяха невероятно прости. Седемте участници в проекта „Делфи“ бяха шпиони с екстрасензорни способности и работеха за правителството. Нещо като изопачена версия на „Мисията невъзможна“. Но на друго ниво „Делфи“ бе тяхното лично, секретно оръжие, средство за личностно облагодетелстване. Хал знаеше, че Флечър е по-виновна в това отношение, че се бе издигала в йерархията на Бюрото благодарение на получаваната от него информация, благодарение на задачите, с които се бе справял той.

Без информацията, която й бе дал за една от важните колумбийски особи, сега тя нямаше да се състезава за мястото на заместник-директор. Ако Хал не бе скапал главата на агента, който я бе преследвал, сега нещастникът нямаше да се намира в едно от местните психиатрични заведения, а Флечър нямаше да получи поста.

Ами пътуването до Русия? Въпреки че Бюрото се занимаваше уж само с вътрешни случаи, двамата с нея бяха отлетели за Москва, където той се бе „свързал“ с Борис Елцин за информация във връзка с едно голямо вложение. Флечър бе предала фактите на някого си от ЦРУ, когото искаше да направи свой длъжник.

Завърти се, Хал. Излай, Хал. Стани, Хал. Направи си номерцата, Хал. На всичкото отгоре на Флечър никога не й пукаше кое време на денонощието е. Тя нахлуваше със своите въпроси и отстраняваше всеки, който се изпречеше на пътя й.

 

 

Манакас го потупа по ръката.

— Още ли си с нас, човече?

— Тъй като Рей е изчезнала, те биха могли да решат, че е отвлечена и следователно Флечър ще може да се намеси без повече протакане — заяви остро Хал. — Това ще улесни нещата за нас.

Очевидно Индрио още се съмняваше, но лицето на прагматичния Манакас просветна.

— Той може и да е прав, Вик. Нищо чудно в крайна сметка нещата да се развият в наша полза.

Индрио поклати глава.

— Тази работа не ми харесва. Смърди. — Свъси гъстите си вежди. — От самото начало ли планираше този бълвоч с Рей, Хал?

С Рей. Сякаш я познаваше лично. Прииска му се да стовари юмрук в грозната му уста.

— Не. — Знаеше, че Вик чете мислите му, но тъй като бе отговорил на въпроса честно, не му пукаше. — Поне не съм си давал сметка. Но винаги съм си падал по нея, така че може би тази мисъл се е таяла в подсъзнанието ми още от началото, кой знае.

— Е, стореното сторено. — Манакас размаха ръце. — Трябва да действаме според обстоятелствата. Мен ме интересува повече как ще се доберем до Флечър.

— Сигурен ли си, че е напуснала Вашингтон? — попита Хал, изпита облекчение и премина на друга тема.

— Сканирах всичките й координати там. Не я открих на нито един от тях. Имаш ли представа къде би могла да отседне в Лодърдейл? Все пак ти я познаваш много по-добре от нас с Вик.

Да, имаше доста ясна представа. Флечър имаше строго определени навици. Сутрин винаги изпушваше цигара с кубинското си кафе, на обяд хапваше нещо топло, а на вечеря — нещо леко, спеше шест часа здрав сън и избираше стая с хубава гледка.

— Най-вероятното място според мен е „Пиър 66“. Стая или апартамент на последния етаж.

— Няма да е трудно да го проверим — отвърна Манакас. — Ако се окажеш прав, двамата с Вик ще я държим под око, за да разберем с колко души пътува, какви са намеренията й, къде е най-уязвима.

Усмивката разкри дългите му зъби, подобни на стара, покрита с петна ограда от колове.

Индрио наблюдаваше Хал през облак дим.

— По-лесно би било, ако успееш… Ти знаеш… — Разсече въздуха с тънката си длан. — Да й скапеш хубавичко главата, Хал.

— Не мога да се „свържа“ с нея. Никога не съм успявал да го направя.

Освен в редките случаи, които обаче не им влизаха в работата.

— Трябва да имаме още нещо предвид — обади се Индрио. — Разбрах, че местните ченгета работят с екстрасенска.

Манакас сви рамене.

— И какво от това? То не означава, че я бива в тази работа.

Хал обаче се обезпокои.

— Успя ли да доловиш някаква информация за нея? — обърна се към Манакас той.

— Да, заобиколена е от книги. И има две големи птици.

— Книги и птици? — Индрио се засмя и завъртя очи. — Хайде, човече, не вярвам, че я приемаш насериозно.

Тази забележка очевидно ядоса Манакас. Двамата спориха няколко минути, но Хал не ги слушаше. Опитваше се да осъзнае последствията от този факт. Той го смущаваше, тъй като разследването придобиваше нов, неочакван обрат. Но най-вече го плашеше.

През годините в Маями се бе запознал с много хора с екстрасензорни възможности: измамници с неустоим чар, които се надяваха да спечелят от един предхождащ бизнес, астролози, способни да предвиждат бъдещето посредством движенията на определени планети, гледачи на ръце и на карти, някои от които наистина предсказваха. Истинските ясновидци бяха рядкост, но внезапно почувства със сигурност, че тази жена спада към тях. Нямаше база за подобни предположения, но въпреки това беше убеден, че е така.

— Нуждаем се от повече информация за екстрасенската — заяви той.

— И за местното ченге, което разследва случая — добави Манакас. В този момент им донесоха каната с бира. Той напълни три чаши и вдигна своята. — За края на кучката на колела, независимо по какъв начин ще се справим с нея, както и на ченгето, екстрасенската и на всеки друг, който се изпречи на пътя ни. Salud, amigos^[1].

Изпразни чашата си на един дъх.

Хал също пи, но в устата си усещаше единствено вкуса на страха. Страх, че екстрасенската, която и да бе тя, можеше да се окаже много по-опасна за него от Манакас и Индрио, по-опасна дори от Флечър.