Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (10)

Глава 10

На Флечър строежът й приличаше на древен град, изоставен дълго преди пристигането на Колумб. Циментовите блокове и дюните от пръст блестяха на светлината на звездите. Въздухът имаше типичния за Южна Флорида аромат, дължащ се отчасти на океана, отчасти на Евърглейдс, отчасти на още нещо, което не беше в състояние да определи.

Тя забеляза вана, паркиран точно там, където бе казал Джим Худ, че ще е. Худ може и да беше ексцентрик, но на него можеше да се разчита. Бяха изпълнявали достатъчно задачи заедно, за да знае какво може да очаква от него. Въпреки това се чувстваше напрегната и раздразнителна. Ако убийството на Стийл нямаше връзка с „Делфи“, присъствието й тук бе чиста загуба на време. Но ако един или всичките липсващи участници бяха отговорни, тогава беше изправена пред най-значимото предизвикателство в своята кариера: да ги намери, преди да са я открили те.

Спря взетата под наем кола до вана и излезе. От летището бе отишла право в хотела, където се настани, взе си душ и се преоблече, а след това се обади на Худ. Кракет я бе инструктирал в началото да не подава много-много глава. Щеше да работи зад кулисите заедно с Худ, докато разбере какво става.

Целият този процес й изглеждаше доста мъчителен. Струваше й се по-предпазливо просто да поеме в свои ръце разследването и по този начин да елиминира проблема с местните играчи. Това бе по-пряк път към отговорите, от които се нуждаеше. Но тъй като имаше нужда от непрекъснатата подкрепа на Кракет до публичното обявяване на нейното повишение, тя щеше да играе според неговите правила, докато решеше, че е време да хване конците.

Приближи се до вана и почука на вратата му.

— Флечър е.

Вратата се плъзна встрани и Худ й даде знак да влезе. Той седеше пред сложна система от електронно оборудване. Слушалките изглеждаха така, сякаш бяха изникнали от главата му. Имаше петно от кафе на джоба на ризата му, която явно беше един размер по-малка, тъй като копчетата й бяха опънати.

Най-голямата слабост на Худ беше храната и както изглежда нямаше значение каква е тя. Стоеше ли пред него, той я изяждаше и очевидно бе хапнал стабилно през часовете на престоя си във вана. Подът бе осеян със смачкани целофанови обвивки и празни найлонови торбички, въздухът миришеше на фъстъци, шоколад и кафе. Този човек я отблъскваше. Обаче уважаваше неговите знания, умения и професионализъм, на които винаги можеше да се разчита. В миналото той бе прекрасен пехотинец.

— Къде е Ласкин?

Вторият човек в нейната операция.

— Отиде да пусне една вода — отвърна Худ. — Има две обаждания, които ни засягат. — Подаде й слушалки. Тя ги намести, докато той се занимаваше с многобройните копчета по своята апаратура. — Едното е от днес следобед, а другото — отпреди около два часа.

Гласът на първия мъж, който се обаждаше, звучеше така, сякаш бе настинал: „… информация… убийството на Стийл… «Елбо Рум»… следващия четвъртък вечерта.“ В него имаше нещо познато, но не можеше да определи какво.

— Някаква представа, кой е той? — попита тя.

— Не. Обаждането е направено от уличен телефон в Лодърдейл.

Следващият разговор възбуди интереса й едва когато чу „… и да видиш какво ще усетиш.“

— Екстрасенска?

— Така изглежда. Ще ходи в къщата на Стийл утре следобед.

„Добре“ — помисли си Флечър. Моментът беше подходящ да се отбие и да се представи.

Задната врата се отвори и оттам се показа Брус Ласкин.

— Здрасти, Ленора.

Направи балон с дъвката си и шумно го спука.

— Прослуша ли лентата, Брус? — попита тя.

— Да. — Беше се отказал от цигарите преди известно време и сега с огромно удоволствие поглъщаше ментови бонбонки и дъвчеше дъвки. — Онзи говори така, сякаш има проблеми със синусите. Може би знае нещо, може би — не. При всяко положение един от нас трябва да бъде в „Елбо Рум“.

Ласкин, агент от Маями, с когото работеше с неохота, я дразнеше. Но знаеше от предишните им съвместни задачи, че се справя добре с нарежданията.

Худ отвори пакетче фъстъци, подхвърли няколко в устата си и наду едната си буза с тях като хамстер.

— Аз ще отида, Брус прекалено много прилича на ченге.

Заяви го така, сякаш Ласкин не присъстваше. Студените му мъртви очи я гледаха от подобното на херувим лице.

— Аз ще го направя — обади се Ласкин.

Всъщност екстрасенската я тревожеше повече от автора на анонимното обаждане до Шепард, тъй като знаеше силата на психичната енергия. Във върховата фаза на проекта „Делфи“ Вик Индрио бе в състояние да влезе в пълна с политици стая, да прочете мислите на онзи, когото му посочи, и да й предаде информацията, която я интересува. Ами Еди Манакас, който „виждаше“ от разстояние. Въоръжен само с географските координати или с определени цифри, той бе в състояние да „вижда“ всичко, което ставаше с мишената. Идеалният шпионин. Хал Бенет, най-силният и ексцентричният от тримата, бе на по-високо ниво. Той можеше да се „свързва“ с повечето хора с ужасяваща лекота и да прави на пихтия главите им.

Според Флечър такива екстрасенси са мутанти. Подозираше, че екстрасенската на Шепард има някакви зачатъчни интуитивни заложби или, още по-добре, е измамница. Докато не научеше обаче нещо повече за нея, тази мисъл нямаше да й дава мира, а Кракет нямаше нужда да научава за това.

Въпреки участието си в „Делфи“ заместник-директорът никога не се чувстваше комфортно, ако не играеше по правилата. Затова се движеше по тънката линия между световете и се стараеше да задоволи изискванията и на двата.

За Флечър обаче едно нещо или беше, или не беше ефикасно. За момента най-ефикасната посока на действие съвпадаше с директивата на Кракет да остане незабелязана. Но когато това загубеше ефекта си, тя щеше да направи каквото й се струваше най-добро. А преди да предприеме някакви действия, щеше да разговаря отново с Евънс.

Ще поддържам връзка с вас — каза и излезе от вана.

 

 

Клетъчният й телефон иззвъня точно когато влизаше в стаята си.

— Ленора Флечър.

— Ричард е. Можем ли да разговаряме?

— Да, сама съм. Какво има?

— Какво откри?

— Засега почти нищо.

Разказа на Евънс за Шепард, екстрасенската и анонимното обаждане.

— След нашия разговор реших, че се нуждая от слънцето на Флорида. Пристигам в понеделник и ще отседна в апартамента си над плажа на Лодърдейл. Там има предостатъчно място, Ленора.

Предложението му я изуми. Познаваше този човек от почти двайсет години и не помнеше да е правил подобен жест.

— Това опит за покаяние ли е, Рич?

Той се засмя.

— В известен смисъл, струва ми се. Но имам и личен интерес от твоя успех.

Разбира се. Станеше ли заместник-директор, щеше да разполага с информация, която Евънс можеше да използва за сделките си със своите стари другари в Агенцията.

— Пенсиониран, но не напълно.

— Нещо такова.

— Обади ми се, като пристигнеш. Ако не друго, поне ще вечеряме заедно.

— Добре. О, между впрочем шефът ти ми се обади лично, за да ми каже за твоето повишение.

— Доколкото познавам Кракет, това не ще да е била единствената причина.

Ричард се изхили.

— Абсолютно вярно. Искаше файловете на Агенцията във връзка с „Делфи“.

— Какво му каза?

— Че няма никакви файлове.

— И той ти повярва?

— Не знам. Но не можеше да ме нарече лъжец дори да го мислеше.

— Благодаря, Рич.

— Няма защо. Ще говорим пак утре.

Докато прибираше телефона, Флечър се почувства разтревожена от обаждането на Кракет. Интересно каква бе истинската му цел?

 

 

Малко след изгрев-слънце Флечър внезапно се събуди и седна в леглото. Сетивата й бяха нащрек, опитваше се да долови някакъв шум, глас, улично движение. Разположението на апартамента обаче бе такова, че я изолираше от уличния шум, а никакъв звук не идваше от коридора.

През краищата на завесите се процеждаше светлина и за миг се изкуши да стане, да поръча чаша кубинско кафе, на което да се наслади заедно с една цигара навън на терасата. Но Боже, колко уморена се чувстваше! През последните няколко месеца не бе спала добре и това започваше да й се отразява. „Още един час“ — помисли си тя и се отпусна в леглото.

Но едва затворила очи, тя ги отвори отново и погледът й се втурна из полумрака като ужасен плъх. Усещаше нечие нефизическо присъствие. Знаеше, че я сканират на психическо ниво, фокусирано, умишлено сканиране, реално като светлинката на фенерчето, но напълно невидимо.

По кожата й изби пот, сърцето й запрепуска, кръвта нахлу в главата й. Спусна се напред и грабна устройството УНЧ. Колко бе сглупила, като го изключи снощи. Грабна с треперещи ръце превключвателя, включи го и почувства незабавно разликата. Радиовълните с ултра ниски честоти създаваха екран от бял шум, блокиращ сканирането.

Флечър скочи от леглото, без да пуска УНЧ, и хукна към завесите пред стъклената плъзгаща се врата. Въздух, светлина, бързо. Отвори широко вратата и побърза да излезе на балкона. Заля я ранната утринна светлина, изпълни я първобитно облекчение. Чувстваше се като пещерна жена, която боготвори играещия пламък.

Потърка ръце, вледенени от утринния хлад. Синият простор на небето я обгръщаше като огромен прозрачен свод. Погледът й се плъзна по студения гладък хоризонт към тясната виолетова ивица, където небето срещаше морето. След това се загледа в лодките, пуснали котва край пристаните около канала, в реещите се из синевата чайки. И когато се почувства отново пълна и спокойна, се върна в апартамента.

Застана неподвижно в средата на стаята, със стегнати мускули, с все още разтуптяно сърце. Беше сигурна, че сканирането е преустановено, но за да се убеди съвсем, изключи УНЧ. Нищо. Побърза да го включи отново и се приближи до леглото, дълбоко разтърсена от случилото се.

„Умишлено сканиране.“ Знаеше само за двама души, способни на такова нещо. Единият беше мъртъв. Другият бе Еди Манакас.

Манакас, първият от тримата, избягали от „Делфи“, бе потънал като че ли вдън земя, докато бе пуснат условно. Според нея не би могъл да го направи без професионална помощ: пластична хирургия, нова самоличност, нов живот. В момента можеше да се намира буквално под носа й и да не го разпознае. Освен в случаите, когато прибегнете до подобна гадост.

Флечър остави УНЧ да вибрира, в случай, че Манакас се опита да я сканира отново. Съоръжението, вариант на прототипа, използван експериментално за контролиране на размирици, беше калибрирано така, че да съответства на изпусканите от мозъка електрически импулси. Беше го нагласила да варира между тета-вълните — един до три цикъла в секунда, и делта вълните, вибриращи с по четири до седем цикъла в секунда.

Когато, работеха на психическо ниво, повечето участници в „Делфи“ действаха между тези две състояния. Вкъщи нощем обикновено прибираше устройството, навик, който бе станал автоматичен също като миенето на зъбите преди лягане. Но след това, което се бе случило преди малко, повече нямаше да го изключва нито нощем, нито по което и да било друго време, докато се намираше тук.

И така, кое бе предизвикало сканирането? Убийството на Стийл? Нейното пристигане? Ръката й потрепери, когато запали цигара. „Ето какво правят с мен.“ Стана и закрачи из стаята, беше й по-лесно да мисли, когато се движеше.

„Премисли отново това, Ленора. Липсват трима: Индрио, Манакас, Бенет.“ Имената маршируваха из мозъка й с ужасяваща безнаказаност, заплаха за всичко, което беше или можеше да стане. Смъртоносното трио от мутанти, Франкенщайновците, за чието създаване бе спомогнала заедно със Стийл и Евънс.

Мислите я върнаха към миналото, към въпросите, които си бе задавала хиляди пъти и преди. Смъртоносното трио се бе опознало от създаването на „Делфи“. Не беше ли логично тогава да продължат да поддържат връзка след изчезването си. Спря се на тази мисъл и умът й побягна нагоре-надолу по магистралите на миналото, през лабиринтите на вероятностите.

Обади се на Худ във вана.

— Джим, извади графично изображение на тембъра на гласа на човека, който се е обадил снощи на Шепард, и го сравни със записите ни на гласовете на Хал Бенет, Ед Манакас и Вик Индрио.

Худ тихичко подсвирна:

— Божичко, Ленора, трябва да си надушила нещо. Ще ти се обадя след час.

— Ще си бъда в стаята.

През следващия час тя крачи напред-назад и пуши, потънала в размисъл, като преценяваше ситуацията от различни ъгли. Всичко обаче се свеждаше до един-единствен въпрос: ако беше права, какво, по дяволите, означаваше това?

Худ се обади след шейсет и пет минути, най-дългите шейсет и пет минути в живота й.

— Графиката на тембъра съответства на гласа на Индрио.

Флечър затвори очи и стисна клепачи, изпитваше едновременно удовлетворение, че е била права — Манакас, а вероятно и Индрио, и Бенет се намираха в района, и отчаяние, че най-големият й кошмар бе започнал.