Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (11)

Глава 11

Светлината докосна лицето на Рей като топла длан, но тя не отвори очи. Първо се ослуша. Птичи песни. Преминаващ през клоните ветрец. Плискане на вълни в лагуната. Толкова обичайни звуци, че я караха да се чувства в безопасност, защитена, почти спокойна.

Но друга нейна част прошепна: „Нищо не е такова, каквото изглежда.“

Щом си го помисли, от дълбините на съзнанието й изплува умиротворена картина и се придвижи напред, докато го изпълни: морски бряг при залез, разбиващи се в чистия пясък вълни, горящ оранжев слънчев диск на хоризонта. Достоен за картичка пейзаж.

Не можеше да обясни противоречието, не можеше да свърже двете крайности. Затова го прогони от главата си и отвори очи.

Ранно утро в чикито. Не виждаше Хал, не го чуваше. Но от кухнята се носеше аромат на прясно сварено кафе: значи той бе там.

Рей се надигна на лакти. Белезниците все още обхващаха лявата й китка, но не бяха прикрепени към стола. Седна, ставите й изпукаха, усети болка поне на десетина места по тялото си. Пикочният й мехур щеше да се пръсне. Повдигаше й се от лекарството, което й бе давал, и това потискаше както жаждата, така и глада. Струваше й се, че са я разрязали и после неумело са я зашили.

Помнеше смътно, че е яла и пила нещо сладко, може би сок, но тези спомени приличаха на светулки в тъмна, сива мъгла. Нямаше представа кога се е случило това.

Надигна се на колене и бавно се изправи. Добра се до най-близкия прозорец и се наведе навън. Разтърка лицето си с длани, опитвайки се да се отърси от вцепенението. Чувстваше се така, сякаш костите й бяха напълнени с някакво плътно, тежко вещество, което я правеше по-трудно подвижна. Впери поглед в лагуната на около три метра надолу. „Дупка на дъното — помисли си тя. Невъобразимо дълбока.“

Дупка на дъното ли? В Евърглейдс? Друго противоречие, което не можеше да обясни. Ужасяваше я. Чувстваше, че нещо не е наред, но споменът й за този факт беше съвсем точен. „В Евърглейдс има дупки по дъното — повтори си тя, това определено не й прозвуча както трябва. — Защо не?“

Съсредоточи се върху цвета на водата: приличаше й на чай. Мангровите дървета хвърляха сенки върху нея. Само в средата се отваряше дупка към синьото небе. Единственият начин да се измъкне от чикито бе, като се превърне в птица и излети през тази дупка. Или като вземе лодка. Не можеше да доплува до мангровите дървета. Не знаеше да плува, водата я ужасяваше.

Анди твърдеше, че разбира страха й от водата, но всъщност не го разбираше, не и като психолог, нито като съпруг, нито като човешко същество. Понякога дори я унижаваше заради това пред сина им: „Майка ти се страхува от водата, Карл.“ Или я дразнеше: „Хайде, Рей, водата е чудесна.“ Караше я да усети колко безпочвени са страховете й. „Нищо не може да се сравни с любенето във вода, Рей.“ Анди никога не я бе подкрепял особено в каквото и да било.

В този момент дори вече не бе сигурна защо изобщо се бе омъжила за него. Чарът му, бляскавият му ум, домът им, нито едно от тези неща не можеше да компенсира честите му отсъствия, мрачното му мълчание, погълнатостта от собствените мисли. А и сексът им не бе особено добър вече от доста време.

„А какво мислиш сега, Анди? Хал поиска ли откуп?“

Тя бе изчезнала от… колко време? Два дена? Три? По-дълго? Нямаше представа. Усещането й за време бе изчезнало. Може би Хал все още не бе предявил никакви искания. В такъв случай Анди вероятно мисли, че е отишла някъде, където да размишлява на спокойствие след последния им спор. Беше го правила и преди, защо тогава да реши, че този път е по-различно? Той гледаше на учителската й кариера просто като на хоби и нямаше да се сети, че не си бе позволявала никога подобно нещо в учебно време.

Следователно, ако съпругът й смяташе, че е заминала някъде за известно време, щеше да очаква да се върне след няколко дни. И в такъв случай нямаше да предупреди полицията. Щеше да обясни на госпожа Лий и на всеки, който го попита, че е отишла на гости при приятели.

Наистина, като се замислеше, не виждаше никаква причина да бърза да се връща вкъщи. Въпреки че се тревожеше за Карл, беше й приятно да знае, че сега Анди се е озовал на нейното място. Действителността щеше да се стовари върху му: пазаруване в магазина за хранителни стоки, готвене, хранене, грижи за детето, посещения при лекаря, детска градина, градинаря, госпожа Лий. Нека и той известно време да пожонглира с професионалните и личните си ангажименти. Нека се събуди задъхан от ужас посред нощ, тъй като е забравил да попълни имунизационния картон за детската градина на Карл.

Гняв, изпитваше най-вече гняв. Беше живяла така четири от десетте години на брачния си живот. Ядосана, защото през по-голямата част от времето съпругът й се държеше така, сякаш зачеването и раждането на сина им бе станало, независимо от него самия. Ядосана, защото я караше да се чувства като прислужница, като бавачка, готвачка и курва. И още по-лошо, тя му позволяваше това.

Когато бяха поставили диагноза на Карл, че е диабетик, Анди бе реагирал така, сякаш това бе проклятие — нещо, което трябва да крият от приятелите си, от колегите си. Нито веднъж не беше инжектирал инсулин на момчето, ако го направеше, щеше да признае съществуването на проблема. Изведнъж тя осъзна, че още малко и ще се изпълни с презрение към човека, за когото се бе омъжила.

„О, Боже, моето момченце, къде е момченцето ми сега?“

Притисна юмрук до устата си, за да потисне риданията.

„Престани.“

Рей застана край вратата и погледна през нея. Хал стоеше с гръб към нея в лявата част на кухнята, където се намираха печката и мивката. Тананикаше си тихо и потропваше с крак в такт мелодия, която слушаше. Мирисът на бекон се смесваше с аромата на кафе.

Беше бос, с шорти и тениска. И доволен.

— Бих искала да взема душ и да облека чисти дрехи — обади се младата жена.

Хал рязко се обърна. Беше го стреснала, това й достави удоволствие.

— Не те чух. — Погледна припряно към печката и започна да нарежда ивички бекон върху постланите върху тезгяха кърпи. — Гладна ли си?

„И още как.“

— Да. Но първо бих искала да се изкъпя и да се преоблека.

Той остави лопатката и избърса ръце в една от кърпите за съдове.

— Донесъл съм някои от дрехите ти. Тук са.

Приближи се до шкафчето под мивката, извади оттам кожената чанта, която Анди й бе подарил по време на сватбеното им пътешествие в Бразилия. Занесе я до нея, остави я в краката й и отстъпи назад.

— Няма самобръсначка. Нищо, което би могла да използваш като оръжие. Но иначе ще намериш всичко, което ти е нужно.

Отвори ципа на чантата. Беше приготвил багажа й с граничеща до вманиаченост педантичност: шортите на едно място, тениските — на друго, бельото най-отгоре. Повдигаше й се при мисълта, че бе бъркал из нейните чекмеджета, докосвал е дрехите й, че ги е сгъвал. За съжаление отвращението й нямаше да промени нищо.

Рей избра дрехите, кърпата и несесера с тоалетните принадлежности и се изправи.

— Ще имаш ли нещо против да ми махнеш белезниците? Разранили са до кръв китката ми.

Той се замисли за миг, след това бръкна в джоба на шортите си и извади няколко ключа. Докато отключваше белезниците, докосна кожата й, направи го умишлено, а тя едва се сдържа да не отдръпне ръка.

— Къде е душът?

— На откритата платформа. — Посочи към дървената будка непосредствено до края на покрива. — Ще трябва да напомпаш няколко пъти, преди да потече водата. Чиста е, но не става за пиене. Закуската ще бъде готова, когато свършиш.

Младата жена кимна и понечи да мине покрай него, но той я хвана за ръката. Тя сведе поглед към пръстите върху лакътя си, след това се взря в бездънната синева на очите му.

Нещо премина помежду им, нещо като електричество, което ги свърза на прекалено дълбоко за обяснение ниво. Тя имаше усещането, че той може да чете мислите й, че дори се е промъкнал в черепа й и е погледнал и двамата през нейните очи.

Пусна ръката й.

— Не се сетих по какъв друг начин бих могъл да привлека вниманието ти, Рей.

Забележката му намекваше ясно за намесата на някакви свръхсили и засили страха й от него. Усещаше как костите и органите й се компресират, кожата й се сбръчква, как се смалява и е на път да изчезне. Но когато заговори, гласът й прозвуча със смайващо спокойствие.

— Мярката е малко драстична.

— До снощи аз бях само един от многото осъдени, който излежаваше присъдата си в затвора, където работеше ти. По онова време в целия комплекс имаше само шестнайсет жени. Нямаш представа какво преживяване беше за нас да ви гледаме как идвате на работа всяка сутрин, Рей. Вие носехте миризмата на свободния свят. Давахте ни надежда.

Лишиш ли някого от нещо, не след дълго то ще се превърне в негова мания. Тя също го разбираше, тъй като в началото точно това бе чувствал към нея Анди.

— Ти едва си спомни първото ми име — продължи младият мъж. — Съмнявам се, че ще успееш да се сетиш за второто. Бас държа, че не помниш дори за какво бях осъден.

Единственият й ясен спомен за Хал бе свързан с инцидент. Двамата седяха в нейния кабинет в затворническия комплекс и обсъждаха предметите, които той щеше да изучава по време на обучението си по колежанската програма, когато изведнъж тя бе получила мигрена и усетила пулсиране в главата. Болката се появи първо в скулите, оттам премина към челото и слепоочията, а после — към темето.

Тази странна подробност се бе запечатала в паметта й, макар че през четирите й години като преподавателка в Манатий се бе срещнала със стотици затворници. Но когато се сетеше за някого от осъдените, които бяха работили за нея, хора, които бе виждала пет пъти седмично, петдесет седмици в годината, тя често свързваше лицето с името. Връзката й с Хал от онзи период се осъществяваше посредством съвсем тънки, илюзорни нишки.

— Имаш право. Не се сещам.

— Измама — изрече го с особена гордост. — Но ще говорим за това по-късно. Просто искам да знаеш, че никога не съм възнамерявал да ти сторя нещо лошо. Упоявах те заради собствената ти сигурност.

Разбира се. Рей мина покрай него.

 

 

Душ кабината беше наистина оригинална, не можеше да го признае. Три дървени стени се издигаха край душа, който се спускаше от ръба на покрива. Беше отворена откъм страната, която гледаше към западната част на лагуната, така че Хал не можеше да я види. Но тъй като стените не стигаха до пода, можеше да вижда краката й от коленете надолу, да вижда дрехите, които съблича.

Това я караше да се чувства неудобно. Ако той се приближеше, ако опиташе да… „Стига си мислила за това.“

Постави дрехите и чантата на високата полица, която минаваше покрай две от стените. Евтината пластмасова сапунерка във формата на мидена черупка бе сложена върху окачената на душа телена поставка. В нея видя „Дав“, любимия си сапун, единствения, който използваше от години. Съвпадение ли бе това, или той го знаеше?

Тъй като душ кабината нямаше покрив, можеше да погледне нагоре към небето. „Излети през тази дупка, това е единственият начин да се измъкнеш оттук.“ Младата жена съблече дрехите си и се захвана с помпата. Водата потече през нещо като помпена система, която черпеше направо от лагуната.

Когато свърши, се уви в хавлиената кърпа и се загледа в оттичащата се през пролуките между дъските вода. Кап-кап. Кап-кап.

След като водата изтичаше в океана, тогава може би същите тези капки някой ден щяха да докоснат брега край нейния дом. Може би синът й щеше да тича по плажа и тези капки щяха да докоснат краката му. Ако връзката между всичко бе така дълбока и проста, тогава, като оближеше тези капчици, щеше да усети вкуса на кожата на Карл.

Тогава тя заплака — за сина си, за себе си. Разтърсваше се от дълбоки, безмълвни ридания. Мъка, страх, тревога, всичко се бе смесило. Притисна длани към очите си и продължи да натиска: „Престани с това, престани с това, престани с това.“

— Мръсник — прошепна тя.

Плачът нямаше да промени нищо.

Но бе намалил ужасното напрежение, което притискаше сърцето й. „Дрехи, помисли си Рей. — Чисти дрехи.“ Това беше тайната — да напредваш стъпка по стъпка.

Взе ризата и клина и излезе от душ кабината. Надвисналите мангрови дървета напомняха зелен затвор, през чиито дупки влизаше тебеширенобяла светлина. Как само се нареждаха нещата — бившият затворник живееше отново в затвор.

Когато влезе в кухнята, видя, че Хал е приготвил масата. Тя беше от борово дърво, както и двата стола. Творение на ръцете на Хал. Внезапно си спомни, че в затвора той бе вземал часове по дървообработване.

В празната пластмасова бутилка от минерална вода сега бяха поставени три пурпурни цветя. Свежи цветя. Диви. Нищо, че чиниите и приборите бяха от пластмаса, че покривката приличаше на тези, които могат да се видят из италианските ресторанти, където храната беше лоша, а обслужването — ужасно. Очевидно бе положил големи усилия, за да създаде по-приятна атмосфера, и това усили подозренията й.

Избра стола, който се намираше в северния край на масата, а Хал се настани точно срещу нея. Започна да й подава алуминиевите купи и пластмасовите чинии с храна, истинско пиршество. Бекон, риба, прясно сварено кафе, бъркани яйца, варено жито, намазани с мед препечени филийки. Имаше и парченца портокал, половинки розов грейпфрут, ягоди с такъв червен цвят, че приличаха на изкуствени.

Рей си налагаше да се храни бавно. Никой не говореше.

— Интересува ме — промълви най-сетне тя — какъв откуп си поискал.

Той внимателно избърса уста с хартиена салфетка.

— Никакъв. Казах ти вече, Рей, тук не става въпрос за пари.

Засмя се — дълбок смях, който я озадачи и смрази кръвта й. Смехът секна рязко, сякаш някой бе измъкнал запушалката и развеселеността му бе изтекла като вода по канал.

— Не му искам парите. Нямам нужда от тях.

— Какво искаш тогава?

— Теб. Единственото, което искам, си ти.

Думите му я зашлевиха като мокра кърпа, силно, остро, така че болезнено усети удара. Младата жена побърза да сведе поглед и стисна с ръце коленете си, за да не види, че треперят.

 

 

За него нямаше значение, че не бе произнесла нито дума повече по време на закуската. Беше достатъчно, че седеше до него, че ядеше от приготвената от него храна. Костурът, който бе уловил тук, в лагуната, като че ли й хареса, а той наистина бе съвсем пресен и направо се топеше в устата.

Взе скицника и започна да я рисува, както стоеше пред него, с влажна коса, чиито крайчета се бяха завили. Имаше прекрасни черти и му напомняше на Джесика Ланг, една от любимите му актриси. Имаше всички филми, в които тя бе участвала, дори първия й, „Кинг Конг“. Гледаше го само заради нея.

Когато Рей работеше в Манатий, косата й бе като на Ланг и русите къдрици стигаха до раменете. Сега я носеше до брадичката и тази прическа смекчаваше острите черти на лицето й. Веждите й изглеждаха по-тъмни от косата и притежаваха особена красота, която той се опитваше да предаде в своята рисунка. Портретите не му се удаваха, докато не се зае да рисува Рей.

Тя се хранеше бавно. След това се облегна назад, стиснала чашата с кафе в двете си длани, и започна да наблюдава раждащата се изпод ръката му рисунка. Той се вгледа в дългите й тънки пръсти, ноктите им бяха изрязани дълбоко и не бяха лакирани. „Нокти на беднячка — помисли си той, — не на съпруга на милионер.“

— От колко време рисуваш? — попита тя.

— Откакто се преселих тук. — Опитваше да предаде вярно извивката на устата, нейната пълнота и чувственост. — Започнах с птиците, после с Големия…

— Големия ли?

— Триметровият алигатор, който живее в лагуната.

— Откога ме наблюдаваш, Хал?

— От известно време.

— Ти ли изпращаше подаръците и картите Таро?

— Да.

— Анди предаде всичко на полицията.

Хал се стараеше да говори за Стийл в сегашно време. Все още се притесняваше да не би тя да разбере за смъртта му, преди да е спечелил доверието й.

— Може би е казал, че има намерение, съмнявам се обаче, че го е направил. Полицията щеше да му зададе прекалено много въпроси, на които не би могъл да отговори.

— Какво искаш да кажеш?

— Съпругът ти е замесен в гадости, за които нямаш представа.

— Не ме изненадва.

— О, мисля, че това би те изненадало.

Рей сви рамене и отмести погледа си от него. Знаеше, че е възбудил любопитството й. Но сега трябваше да действа съвсем внимателно. Да разкрие достатъчно, за да й даде възможност да разбере що за двойствена личност е бил съпругът й. Обаче тя не биваше да се досети, че Хал го е убил.

Докато тя стоеше, той се „свърза“ съвсем внимателно с нея. Пое го див водовъртеж, бясна фурия от тъмни, наситени цветове. Чу викове, чупене на стъкло. Тогава тя рязко извърна глава и той побърза да се измъкне.

„Модел на брак“ — помисли си той. Нейният брак със Стийл се характеризираше със спорове, несъгласия, надвиквания.

Младата жена се намръщи и потърка слепоочието си.

— И така, кажи в какви гадости е замесен Анди, Хал.

— В изследвания на паранормални явления.

Игрички на шпиони, на смърт.

— Какво? — Рей се засмя. — Анди? Хайде, де.

Да, добрият стар Анди. Бенет кимна.

— Откога?

— От години. — Може би през целия си проклет живот. Може би Стийл бе едно от онези интровертни, изключително умни деца, които си имат въображаем другар в игрите и се унасят, приспивани от шепота на духовете. — Вероятно още от шейсетте години.

— Невъзможно. — Рей се засмя отново, но този път нервно, несигурно. — Не може да е скрил подобно нещо от мен. Ако се е интересувал от паранормалното, то е било само във връзка с психиатрията.

— Помниш ли какви бяха книгите в неговата библиотека?

Очите й мрачно проблеснаха. Хал почувства, че точно така щяха да изглеждат отблясъците на някоя умираща планета.

— Откъде знаеш какви книги има в неговата библиотека?

— Тъй като съм гледал, когато икономката ви я нямаше.

Изненада, шок и недоверие пробягаха като светкавици по лицето й.

— Предполагам, че в библиотеката му имаше повече от двеста книги, посветени на една или друга страна на паранормалното — продължи той.

— За каква измама те затвориха?

Подразни се от внезапната смяна на темата, така че разговорът да се върне отново към него. Искаше той да контролира за какво и кога да говорят. Но след като бе попитала, щеше да й отговори.

— На психическо ниво. Не я определиха по такъв начин, но точно за това ставаше дума. Имах много клиенти, които ми плащаха от петстотин до хиляда долара, за да прочистя аурата им, да освободя живота им от проклятие, да им дам съвет във връзка с бизнеса и други такива.

— Ти екстрасенс ли си?

— Бях метафизичен съветник. — Тези думи го накараха да се усмихне. Ню Ейдж бе ненадмината в лепването на етикети, отговарящи на неговата дейност. — Има разлика. Аз не правех представления, не гледах на карти или на чаени листенца, или на други подобни глупости. Аз съветвах. И повечето ми клиенти бяха доволни, мнозина идваха многократно. Но някои santeros от маямската общност решиха, че представлявам заплаха за техния бизнес. Уговориха двама от бившите ми клиенти да подадат оплакване срещу мен, последва разследване… — Сви рамене. — И така се озовах в Манатий.

— Какво общо има всичко това с Анди?

Рей се приведе напред, очевидно бе успял да привлече вниманието й. Той отново контролираше положението.

— Първите три месеца бях в Лейк Бътлър. Имах неприятности и ме преместиха в Манатий. Д-р Стийл трябваше да прави някакви психични тестове, за да прецени дали няма да представлявам заплаха за останалите затворници. Оказа се, че се е интересувал повече от онова, заради което бях осъден. Така че направи друг тип тестове. Очевидно се справих добре, защото започна да работи с мен.

— По какъв начин?

Хал продължаваше да рисува, докато говореше, като изпълваше страницата с Рей в различни пози.

— Отначало правеше телепатични експерименти.

Младата жена се изсмя.

— Телепатия. Добре.

— Ако не искаш, не вярвай.

— Искаш да кажеш, че той помисляше за нещо и ти трябваше да отгатваш какво точно е то?

— Точно така. Но истинските експерименти бяха по-сложни.

— Дай ми някакъв пример.

— Едно от първите неща, които направихме, бе свързано с помощник главния надзирател.

— Кой от всичките? Смениха се трима през четирите години, в които работих там.

— Колмс. Онзи, който се смееше като Гручо Маркс.

Тя направи физиономия.

— Едно от най-неприятните същества. Той се пенсионира рано.

„Да, така стана“ — помисли си Хал. Определено. Но само защото трябваше да избира между пенсионирането и затвора.

— Е, това се случи горе-долу по времето, когато Колмс правеше преценка на служителите, включително и д-р Стийл. Помоли ме да видя каква е преценката му за него. И аз го направих.

— Това преди сватбата ми с Анди ли беше?

Той кимна.

— И какво стана?

— Установих, че Колмс го освобождаваше.

— Анди бе нает от отдела за работа със затворниците в Талахаси. Колмс нямаше нищо общо с това.

— Но именно той даде оценката на „Манатий“ за него.

— Откъде знаеш така добре как стават нещата отвътре?

— Поставих си за цел да го науча.

Знаеше, че това вече тя е в състояние да разбере. Беше работила достатъчно дълго в затвори, за да е запозната с истинските правила.

— Добре, продължавай.

— Две седмици по-късно ме помоли да открия дали Колмс не е замесен в нещо съмнително.

— Анди не би повярвал на думата на един затворник — избъбри младата жена.

Хал настръхна от подобна арогантност.

— Аз не бях какъв да е затворник, Рей, там е работата.

— Виж, не го мислех така, както прозвуча. Но ти знаеш не по-зле от мен каква е йерархията в затворите. Те срещу нас. Набиват ти го в главата, докато избираш професията и работното си място. „Това са осъдени, дами и господа. Умеят да манипулират. Ще ви изправят срещу собствените ви колеги, ако им предоставите и най-малката възможност.“ Нещо от този род. Анди беше точно такъв тип.

— Разликата е там, че той искаше нещо от мен. Знаех, че ще проверява всичко, което му кажа, и ако то се потвърдеше, щеше да играе в моя отбор. — Остави скицника и стана да напълни чашите с кафе. — Онова, което открих бе, че Колмс си пада по млади момчета. Замъкваше в своя фургон младежите, които даваха наряд извън затвора, и ги чукаше.

Рей не реагира.

— Вече си го знаела, нали?

— Носеха се слухове, когато го пенсионираха. Какво направи Анди, когато му каза?

— Мисля, че поговори с някои от затворниците и се спречка с Колмс. Не след дълго Колмс обяви, че се пенсионира, а д-р Стийл получи страхотна трудова характеристика.

— Значи си бил шпионин на Анди.

— Това бе една от моите роли.

— Какви бяха другите?

„Достатъчно“ — помисли си Бенет. Беше възбудил апетита й за информация и беше засилил вече съществуващите съмнения относно човека, който бе всъщност нейният съпруг.

— Това е всичко засега. Хайде, искам да разгледаш дома ми.

Изпитваше истинска гордост, докато й показваше чикито. Тя нищо не каза за катинара на кабинета му, но той очевидно й хареса най-много. Разпитваше го колко време му е било нужно, за да направи това или онова, откъде се снабдяваше с материали и продукти, дали телевизорът му работи. Каза й за сателитната чиния, която бе инсталирал, за генератора, който захранваше чикито с електричество.

— Разполагам с около петстотин филма — заяви гордо Хал. — Гледала ли си „Родени убийци“? Или „Долнопробна фантастика“?

— Не. — Пауза. — От колко време съм тук?

Ядосан от нежеланието й да говори за филми, той рязко отвърна:

— Какво значение има?

— За мен има.

— Днес е неделя. Доведох те в четвъртък.

— В такъв случай полицията вероятно вече ме търси.

— Вероятно.

— Мога да живея без Анди — промълви тя. — Но не и без сина си.

Внезапно очите й се насълзиха и тя побърза да излезе от стаята.

Синът й, отново тази досадна подробност. Имаше нужда от новини. Малката му сателитна чиния щеше да хване Лодърдейл, но не искаше тя да чуе нещо за Стийл. Не още. Бяха започнали добре, опитваше се да гради върху тази основа.

Излезе на платформата, където стоеше младата жена. Очевидно бе плакала, а сега наблюдаваше как Големия се носи из потъмнялата от сянката на дърветата вода.

— Ако наистина можеш да правиш това, което твърдиш, кажи ми как е Карл.

— Каквото и да кажа, ще решиш, че го правя, за да те успокоя.

— Тогава първо ми докажи, че наистина умееш това. Кажи ми нещо за мен самата.

— Какво нещо?

— Факт от детството.

Това беше много лесно. Вече бе изпълнил домашната си работа.

— Когато си била на две-три години, някакъв роднина — по-голям братовчед или чичо — решава, че е време да се научиш да плуваш и те хвърля в басейна. Едва не си се удавила. Ето защо сега се страхуваш от водата.

— Това може да си го научил от Анди.

— Да, може. Но не съм.

Младата жена не отговори. Той разбра, че тя му повярва.

— Ако все още искаш да се опитам да науча нещо за Карл, ще имам нужда от негова снимка или нещо, което му принадлежи.

Рей се поколеба.

— Искаш да разбереш, нали?

— Ако си взел дамската ми чанта, в портфейла имам негова снимка.

— Ще я донеса.

Измъкна чантата от килера, извади портфейла и се върна на платформата. Подаде й го.

Тя измъкна някаква фотография от едно отделение. Вгледа се в нея, съжалението и болката в погледа й накараха сърцето му да се свие мъчително. Не искаше Рей да страда.

— Има ли значение, ако снимката не е правена скоро?

— Не знам.

Подаде му я и той се настани на платформата, като я притисна между дланите си. След това се взря в очите на момчето, същите като на майка му, и се „свърза“.

Никога досега не се бе „свързвал“ с дете. Стори му се, че плува в някакво първично море, където колебливата сила на емоциите вибрира като светлина. „Мама. Искам. Болка. Страх. Мече. Болница. Не харесвам. Мама, къде е моята мама…“ Болница. Хвана се за думата и проникна по-дълбоко, но сега се намеси разумът и започна да разсъждава относно причината момчето да се намира в болница. Не можеше да открие това, което му трябваше.

— Уплашен е, липсваш му, объркан е. Не може да открие някакво мече. То е светлокафяво, със скъсано ухо.

Рей, която бе седнала пред него, кимна, а очите й се насълзиха.

— Ами Анди? Анди грижи ли се за него?

— Това е всичко, което улавям.

Подаде й снимката.

Тя остана още дълго на платформата, окъпана от топла светлина, загледана във фотографията на сина си. Хал я наблюдаваше и се разкъсваше между нуждата си да я притежава, да направи всичко, което е необходимо, за да го постигне, и страха си, че каквото и колкото и бързо да стори, пак може да се провали.