Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (18)

Глава 18

Тази сутрин светлината в лагуната правеше по-тъмен зеления цвят на мангровите дървета, по-синя водата и по-мрачна сянката на Големия в далечината. Спокойствието проникваше в душата на Хал. Струваше му се, че през тази нощ е преминал някаква невидима граница и се е появил от другата страна ободрен.

Посегна към ведрото с дребна риба, което го отделяше от Рей. Тя стоеше неподвижно, вперила поглед във водата, а голите й, добре оформени крака се поклащаха бавно, като махало.

— Ловила ли си някога риба? — попита той.

— Не.

— Но живееш на брега на океана.

Младата жена сви рамене.

— Анди не се интересува от риболов, нито пък аз съм имала някога желание да се занимавам с подобно нещо.

— Какво правехте двамата, когато не работехте?

Тя вдигна очи и примижа от светлината.

— Преди да се роди Карл пътувахме много. След това… — Тя не се доизказа и сви рамене. — Не знам. Вече нямахме личен живот. — Погледна някъде над него. — Като в затвора, предполагам.

Рибката, която взе от ведрото, бясно се загърчи, докато се опитваше да я набучи на куката. Жал му беше за нея, но не дотолкова, че да я пусне на свобода. Накрая успя да я наниже.

— Това именно е причината никога да не искам да ловя риба — заяви Рей, като наблюдаваше действията му. — Може би защото точно така се чувствах и аз през по-голямата част от брачния си живот.

Тази забележка разкри повече, отколкото предполагаше тя. Хал нямаше нужда да се „свързва“ с нея, за да разбере, че през петте дни от престоя си тук неговата гостенка размишлява върху брака си. Очевидно бе достигнала до някакви заключения.

Младият мъж хвърли въдицата и огледа повърхността на водата към мангровите дървета, търсеше Големия. Той се беше приближил още повече към чикито и само муцуната му се виждаше над водата.

— Крокодилът защо не тръгна към примамката? — поинтересува се тя.

— Днес вече го храних.

Рей кимна, като наблюдаваше хищното влечуго, въдицата, мангровите дървета, после отпусна назад глава и се загледа през дупките на преплетените клони.

— Ще ядеш ли рибата, която хванеш?

— Разбира се. Лагуната е пълна с костур.

— Мислех, че Евърглейдс е отровен с живак.

— Не и моята лагуна.

— Как успя да живееш тук през всичките тези години?

— Справих се някак си.

Отново обърна към него прекрасните си очи.

— Да, но как? Нужни са пари, за да се купуват припаси, да се поддържа лодка, да се поддържа онова, с което разполагаш тук. Работеше ли? Имаше ли някаква работа? Каква?

— Спестих голяма част от парите, които припечелих като екстрасенс консултант. Освен това купих акции непосредствено преди да дойда тук и една позната се занимаваше с тях от мое име. От време на време отивам в Маями и припечелвам добре от талантите си, но не толкова добре, че да предизвикам подозрения.

— И всичките ти пари се намират тук, на чикито?

— Това е най-безопасното място, което знам.

Взря се в коленете й. Повечето жени имаха грозни колене. Но тези на Рей бяха като изваяни, закръглени и загорели от слънцето, форми, които обещаваха.

— Значи не се нуждаеш от пари за откуп?

— Казах ти, тук не става дума за откуп. — Нещо опъна въдицата и Хал започна да навива макарата. Рибката-примамка беше изчезнала. — Дявол да го вземе. Нещо я е изяло.

Понечи да бръкне във ведрото за друга, но Рей го изпревари:

— Нека опитам аз.

— Те са хлъзгави като малки дяволчета.

— Нещо като теб, Хал.

Той се засмя. Допадна му аналогията, допадна му и фактът, че тя се мъчеше да го проумее.

— Опитай да хванеш някоя от по-големите.

Младата жена се стараеше да докопа някоя от седемдесетте — осемдесетте рибки, които той бе уловил с мрежа в лагуната. Прехапа долната си устна, докато се бореше с гърчещата се маса.

— Хванах една! — извика и извади ръка, стиснала здраво рибата между пръстите си.

— Добре. Подръж я за секунда.

Махна водораслите от куката и й показа как да наниже рибката, как да хвърли въдицата.

— А сега какво? — попита Рей.

— Усетиш ли дръпване, опъни рязко и започни да навиваш макарата.

Беше му приятно просто да седи до нея и се надяваше, че досегашните трудности няма да застават повече помежду им. Тя като че ли се беше адаптирала към ситуацията и той щеше да се погрижи това да продължи.

Снощи за пръв път не я упои и завърза и нищо не се случи. Знаеше, че тя спа дълбоко и непробудно през цялата нощ, тъй като прави проверки, „свърза“ с нея, пътува из богатия океан на сънищата й и странния пейзаж на нейната сексуалност. Това го въодушеви, възбуди и тази сутрин се събуди с копнежа да я докосне, да я люби.

Знаеше, че този копнеж се дължи отчасти на случилото се преди два дни. „Свърза“ се с Шепард точно когато двамата с ясновидката се любеха. Беше проникнал в съзнанието му прекалено силово и дълбоко и нещо в черепа на ченгето бе се пропукало. Но в секундите преди да се оттегли, бе открил името на мъртвия съпруг на ясновидката — Том Моралес, един от убитите от него хора.

Съвпадението го шокира, но същевременно го изпълни с непреодолимо любопитство към тази ясновидка. Затова вчера сутринта взе номера й от „Справки“ и й се обади.

Рядко се „свързваше“ по телефона, но с нея му бе изненадващо лесно, понесе се по гласа й като по течение. Изплаши я, особено когато натисна здраво, по същия начин както с Шепард. Но не знаеше дали я изплаши достатъчно, за да даде заден ход. В противен случай щеше да се наложи да повтори операцията и да упорства, докато някой от кръвоносните съдове в мозъка й се спука.

Стийл бе осъзнал способността му да се „свързва“ по този начин и знаеше, че ако действа прекалено силно, може да създаде невероятно налягане в черепа, да спука кръвоносен съд, да превърне органите в каша, да навреди изключително много. Заедно с онзи ненормалник Евънс го бяха насърчавали да го прави на няколко пъти. Но способностите му си оставаха непостоянни както в миналото. Рядко му се удаваше да ги контролира. До инцидента с Шепард не му се бе случвало месеци наред.

За съжаление Мира прекъсна връзката помежду им, преди да успее да получи желаната информация. Предполагаше, че ще му бъде по-лесно при физическа близост.

Не искаше да оставя Рей сама тук, нито да я упоява или завързва. Обаче не можеше и да рискува да я остави да избяга. Каквито и предпазни мерки да вземаше, бягството оставаше като възможност, докато имаше свободата да се движи из чикито.

— Анди имаше ли други шпиони? — попита внезапно тя.

— Да, имаше и други, в различни затвори.

— Колко още?

— Шестима.

Нещо опъна въдицата й, тя я дръпна рязко и започна да навива макарата. Хал взе улова, сложи нова стръв и тя хвърли въдицата в друга посока, като остана все така права. Погледът на Бенет се плъзна по добре оформените й, загорели крака.

— Ти познаваше ли ги, останалите шестима?

— Двама от тях. Усещах останалите. Бяхме свързани по странен начин.

Не можеше да отдели очи от краката й. Особено му харесваше задната част на коленете й, меката, бяла кожа в гънките. Те я караха да изглежда някак си уязвима. Дали Стийл ги бе целувал някога?

Повдигна му се при тази мисъл. Така и не успя да разбере как на някоя жена, още по-малко на Рей, Стийл можеше да й се стори достатъчно привлекателен, за да се чука с него. Да, той наистина изглеждаше добре, беше елегантен, обличаше се добре, в него имаше „мая“. И какво от това? Нямаше капчица чувство за хумор, не знаеше абсолютно нищо за киното, а единствената музика, която харесваше, бяха творбите на Бах. Беше чувствен като камък.

— Анди все още ли се занимава с това? — попита тя.

„Вече не.“

— Не знам. Не съм общувал с него, откакто излязох от затвора.

— Озадачена съм, защото Анди е от хората, които вършат всичко с определена цел. Нищо не би направил просто от любознателност, за да задоволи някакъв дълбок интелектуален копнеж.

Хал гледаше как по задната част на коленете й се образуват капчици пот, които блестят като дъждовни капки. Представи си как люби тази част на тялото й само с език.

Покрай „свързването“ научи, че през последните няколко месеца сексът е липсвал в брака й и тя е зажадняла за близост. Чувстваше също, че известно време е имало някой друг, мъж, с когото се е срещала тайно. Но не успя да открие нищо за него, тя бе заключила прекалено дълбоко в съзнанието си този спомен, така че нямаше как да достигне до него.

— Хал?

Даде си сметка, че му е задала някакъв въпрос.

— Да?

— Анди за някого ли вършеше тази работа?

Зададе въпроса непринудено, но Бенет разпозна в него номер за извличане на информация.

— Защо мислиш така?

— Случиха се неща, които нямат смисъл.

— Какви неща?

Рей сви рамене и погледна отново към лагуната.

— Среднощни обаждания. Сметки за факса до номер във Вашингтон, които според Анди били за някакъв вътрешен трансфер. Внезапни пътувания извън града през уикендите. Неща от този род. Известно време си мислех, че има любовница. — Отново сви рамене. — Може би наистина е било така.

— Това би ли те разстроило?

— Струва ми се, че излиза извън темата на нашия разговор.

„Не и за мен.“ Но не го каза на глас. Не искаше да създаде у нея впечатлението, че ще се нахвърли отгоре й, ще й разкъса дрехите и ще я изнасили. Не желаеше да й мине през ума, че може да се превърне във втори Манакас.

— Ти самата имаше любовник, така че защо и той да няма любовница?

„Свърза“ се внимателно, с надеждата, че сега ще достигне по-лесно до спомена.

Но тя затръшна вратата и го погреба под толкова други спомени, че вече нямаше никакъв шанс да се добере.

— Откъде зна…

— Няма значение. — Оттегли се и промени темата: Искаш ли да гледаме „Криминале“, след като наловим достатъчно риба за обяд?

— Разбира се.

Усмивката й беше загадъчна.

Прииска му се да отговори на усмивката й, но не беше сигурен дали сам не е причина за внезапната й развеселеност.

— Какво е толкова смешно?

— Просто си дадох сметка, че не съм предполагала колко обичаш киното.

— Нито веднъж не дадоха поне един свестен филм, докато бях в пандиза.

— Защото обикновено ги избираше Анди.

Хал се засмя.

— Това обяснява всичко.

Тя понечи да каже нещо, но усети рязко дръпване на въдицата. Младата жена опъна силно, разкрачила крака за по-голяма стабилност.

Хал скочи, за да й помогне, но в този момент въдицата се огъна, Рей се приведе напред и падна от ръба на платформата. Запляска диво във водата и се развика. Бенет застина за момент, преживявайки отново ужаса с колежанката.

И тогава видя как Големият се насочи право към нея. Хал хукна напред, скочи във водата и се спусна към Рей. Но тъй като тя изпитваше неистов страх от водата, бе изпаднала в паника. Мяташе неконтролируемо ръце, пищеше и в крайна сметка той я изпусна и тя потъна.

Хал се гмурна, силните му ръце го отнасяха все по-дълбоко и по-дълбоко. Когато я сграбчи за косата, тя вече бе изгубила съзнание. Обви ръка около врата й и заплува бързо към стълбата в предната част на чикито. Но крокодилът плуваше по-бързо, подобен на безмълвен снаряд, насочен право към тях. Деляха ги не повече от девет метра.

Опасността даде нови сили на Бенет. Той плуваше като риба и достигна стълбата само секунди преди хищното влечуго. Сграбчи най-долното стъпало, обхвана Рей през кръста с другата ръка и я преметна през рамо. Изкачи стълбата, вдигна я върху платформата и се отпусна на колене до нея.

Мили Боже, тя не дишаше. Обучението си каза думата: в затвора бе завършил курс по оказване на първа помощ. Направи й дишане „уста в уста“, после притисна гърдите й, издиша отново в устата й. И отново. „Хайде, моля ти се, дишай!“

Когато младата жена се закашля, той изпита неописуемо облекчение. Повдигна я да седне, докато тя продължаваше да кашля и да се бори да си поеме въздух. След това се отпусна напред като мокра парцалена кукла, потрепери и повърна.

Хал се отправи към чикито за одеяло и бутилка вода и се върна на платформата, преди Рей да успее да вдигне глава. Уви одеялото около раменете й, прибра мокрите коси от лицето й и я подкани да отпие от шишето. Тя се поизправи, закашля се отново, избърса уста и лице с единия край на одеялото и прошепна дрезгаво:

— Добре съм. Вече съм добре.

Хал се поколеба, не искаше да я оставя. После скочи на крака и хукна към другия край на платформата. Големият надничаше от водата на около метър — метър и половина. Самодоволно копеле. Приливна вълна от гняв заля ума на Бенет и го изпразни от всичко останало, освен от чистата ярост. Бръкна под платформата, измъкна оттам скритото отдолу дървено гребло и го запрати към влечугото, като изкрещя:

— Обирай си крушите оттук!

Веслото цопна във водата и масивните челюсти на Големия щракнаха отгоре му. Потопи се във водата и изчезна. Остана само оглушителната тишина на лагуната.

 

 

В единайсет и трийсет преди обяд Пийт Еймс влезе в кабинета, като бъркаше в голяма торба чипс. Измънка с пълна уста нещо, което Шепард не разбра.

— Какво? — попита той.

Еймс продължи да яде, най-сетне преглътна и отвърна:

— Долу срещнах Пиколо. Иска да се отбиеш колкото се може по-скоро в лабораторията.

„Добре“ — помисли си Уейн. Чудесно извинение да се махне оттук, докато колегата му привършеше чипса. Предпочете да слезе по стълбите, за да не се натъкне в асансьора на някого, който е чул, че на първи ноември работата му ще се превърне в минало.

Беше се случило вече няколко пъти — съчувствени погледи, неизбежните въпроси какво възнамерява да прави, къде ще ходи. Сигурен беше, че Чарли Пиколо няма да спомене за това и най-вероятно бе дори да не знае нищо. Момчетата в криминалната лаборатория, особено пък Пиколо, живееха в своя малък свят, техните длъжности бяха сигурни като папската.

— Хей, Пик — извика Уейн, щом влезе в празната лаборатория.

Младежкото лице на Пиколо се показа зад един от плотовете. Макар да бе навършил двайсет и пет, той приличаше на осемнайсетгодишен, компютърен маниак с тъмни, рошави коси и измачкани, зле съчетани дрехи. Мигаше непрекъснато, тъй като наскоро си бе сложил контактни лещи.

— Здравей, Шеп. — Изправи се и изтупа с длан дрехите си. — Не ми ли каза, че малката черна кутия, която остави тук в петък, е била на онзи Стийл?

Шепард бе забравил напълно за нея.

— Да, в джоба на пижамата му. Защо? Какво е това?

Чарли примигна.

— Въпросът е за какво всъщност я е използвал Стийл. — Издърпа някакво чекмедже и измъкна съоръжението. Днес то приличаше като че ли повече на пейджър, отколкото на дистанционно управление за телевизор. — Това нещо излъчва радиовълни с изключително ниска честота. УНЧ за по-кратко.

— Е, и?

— Ами, трябваше да се запитам защо човек би носил в себе си нещо подобно, нали така? Знам, че преди няколко години правителството експериментира с УНЧ върху подводници и като евентуално средство за контрол на размирици. Като се има предвид работата на Стийл, се предполага, че ще го носи, когато отива в затвор, където се среща с извършителите на особено тежки престъпления. Но в леглото? — Пиколо набърчи нос. — Не е разумно. Затова започнах да търся неразумни обяснения. — Включи уреда. — В момента той произвежда сигнали, които варират между един и три оборота в секунда, най-ниската съществуваща честота. Същите вълни произвежда мозъкът по време на дълбок сън и през първите месеци от живота. Тя може да бъде показателна също така за тумор в мозъка. — Завъртя отново кончето. — А сега излъчва сигнали с четири до седем цикъла в секунда, еквивалента на мозъчните делта вълни. Те преобладават у децата между две и петгодишна възраст и у психопатите. Могат да се предизвикат от чувство на безсилие.

— Стийл работеше с психопати — обясни Шепард, — а съпругата му е получавала странни неща по пощата.

— Точно така. — Палецът на младежа погали предмета, сякаш бе дланта на любимата жена. — Питах се дали сигналите на УНЧ са в състояние да заглушат излъчванията от мозъка на психопат. Това ме отведе право към ранните изследвания на Стийл в областта на психичните феномени.

„Книгите от кабинета на Стийл“ — помисли си Шепард. Беше ги разлистил, беше изчел материалите с голям интерес, но все още не виждаше връзката.

— Обясни.

— Ами, аз не съм специалист в тази материя. Но доколкото разбирам, Стийл е бил наясно, че в определени психични епизоди мозъкът излъчва тета или делта вълни. Да предположим, че е искал да заглуши именно тези сигнали.

„Интересно“ — помисли си Уейн. Надин беше казала на Мира, че човекът със зелените връзки на обувките имал някакъв необичаен психичен талант. Ако Стийл е знаел това, в такъв случай може би заключенията на Пиколо не бяха чак толкова абсурдни.

— Кажи ми нещо повече.

— Този уред създава щит от бял шум — продължи Чарли. — Статичен шум. С две думи, той заглушава сигналите със същата честота, излъчвани от друг източник.

— Имаш ли нещо против, ако взема това нещо за известно време, Пик?

— Нямаш проблем.

Шепард не знаеше какво означава всичко това, но до края на разследването щеше да разбере.

 

 

Звънът на телефона я събуди. Рей се надигна, седна объркана, замаяна, потна под одеялото, все още виждаше ясно в съзнанието си лицето на Карл. Беше сънувала сина си — като бебе, като детенце на годинка и половина… Мили Боже, Карл, какво се бе случило с Карл?

Искаше да засънува отново, да намери утеха в тези образи, да лудува със сина от своите сънища по плажа от своите сънища. Може би когато се събудеше отново, щеше да се намира в болница, където се възстановяваше след автомобилна катастрофа, изтрита от спомените й. Да, как ли пък не.

Отхвърли завивките. Чу отново звъна на телефона и стана да види откъде идва. Спря пред кабинета на Хал — вратата бе открехната достатъчно, за да й даде възможност да подочуе нещо от разговора. „Ед. Флечър. Мира. Кръчмата…“

Младата жена се отдалечи припряно от вратата. Сърцето й препускаше лудо, когато се отправи към матрака в основната стая. „Катлийн Търнър — помисли си тя. — «Телесна топлина.»“

Знаеше, че това е единственият й шанс да се измъкне.