Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (19)

Глава 19

Около здрачаване същата вечер студен въздушен фронт нахлу в Южна Флорида. Той донесе силен дъжд, който щеше да прогони клиентите на „Единен свят“. Мира реши, че би било по-добре да затвори по-рано и да се качи горе при Надин и Ани.

Тъкмо започна да пресмята касовите бележки от деня, когато звънчетата на входната врата пропяха и вътре влезе някакъв мъж. Той затропа по пода и заизтръсква водата от шлифера си. Застана на вратата на канцеларията й — плешив човек с мускулесто тяло и красиво лице. Попита за Мира.

— Аз съм Мира.

— Аз съм от военния кораб, който пусна котва в Порт Евърглейдс. Един приятел ми даде вашето име. Искаше ми се тази вечер да ми гледате на карти.

— Сега се готвя да затварям. Ще ви дам час за утре.

Той я погледна разочаровано.

— Корабът ми утре ще отплава, а проблемът е наистина важен. Ще ви платя двойно. Дъщеря ми е болна и аз…

— Добре. — Имаше слабост към изпадналите в беда непознати, нуждаещи се от отговор във връзка със своите деца. — Е, предполагам, че ще успея да ви гледам. Придърпайте насам един стол, господин…

— Ед, наричайте ме просто Ед.

„Господин Ед, като говорещия кон.“

— Седнете, Ед.

— Наистина ценя жеста ви, Мира.

Тя донесе една от любимите си колоди, универсалното Таро, която й се стори подходяща за господин Ед.

— Разделете тестето на три части, след това разбъркайте картите, като мислите за въпроса си. Колкото е по-конкретен, толкова по-добре.

— Да ви кажа ли въпроса си?

— Не, не е необходимо.

Докато той сечеше и размесваше, тя се заземи с бавно, дълбоко дишане, после взе колодата и отдели горните шест карти. Нареди ги една до друга: две за миналото, две за настоящето, две за бъдещето. Лявото й мозъчно полукълбо я инструктира да търси нещо във връзка с дъщерята, но не видя нищо и в шестте карти, което да говори за наличието на деца.

„Дясно полукълбо — помисли си Мира. — Позволи на картите да ти заговорят.“ Но колкото повече се взираше в тях, толкова по-мълчаливи ставаха. Главата й сякаш се бе изпразнила напълно, не бе в състояние да си спомни дори ключовите определения за въпросните шест карти. Започна да я обзема паника.

— Нещо лошо ли показват? — попита посетителят.

— Не, просто имах тежък ден. Изтеглете още една карта.

Той извади Дявола, който в това тесте бе изобразен като застанал в центъра на пентаграма звяр, заобиколен от две мухи и завързани мъж и жена. Похот, робство към миналото, фокус върху материалното. Да, добре, това все пак бе някакво начало.

— Коренът на вашия въпрос, Ед, е свързан с някакво неприятно преживяване в миналото, което не сте успели да оставите зад гърба си. — Мина към шестте карти, изтеглени в началото, и ги разчете като продължение на историята. — Събитието е включвало или е довело до правни проблеми за вас. Сега има някаква по-възрастна жена, облечена във власт фигура, свързана с правната система. Между вас съществува голяма враждебност и тя не е от вчера. Всичко това има ли някакъв смисъл за вас?

— Да. — Изглеждаше… какъв? Изненадан? Шокиран? — Продължавайте.

— В бъдеще десетте меча маркират края на цикъла, в който се намирате. Възможно е той да приключи чрез забиване на нож в гърба от човек, на когото сте мислили, че можете да вярвате. — Потупа Краля на чашите. — Този човек е на около четирийсет години и може би притежава свръхсетивни способности. Именно той е този, който ви предава по някакъв начин.

Ед заби погледа си в лицето й, малки, странни очи, от които всичко в нея като че ли се преобърна. Пред очите й се мярна страховита картина: просната в калта край някаква ограда жена. Около врата й бе завързан чорапогащник, беше гола от кръста надолу. Мира нямаше представа какво означава видението и къде беше мястото му във времето. Но то определено засягаше Ед.

— Какво е заключението? — попита посетителят.

— Изтеглете още една карта.

Картата на Смъртта.

— Внезапно и неочаквано преобръщане на нещата за вас или за този, за когото сте задали въпроса.

Той се вгледа в картите. Странното й притеснение нарасна. Чуваше стъпките на Надин и Ани на горния етаж. Навън изтрещя гръмотевица. Сякаш леден език я близна по тила.

„Какво означава този образ?“ — запита се тя. Но вътрешният й глас оставаше ням. Събра картите, разбърка ги, нареди ги отново като ветрило.

— Нека да уточним нещата. Изберете пет карти.

Ед прокара длан над картите, сякаш за да усети енергията или топлината от определена карта. Това показваше, че не е толкова несведущ, колкото се представяше. Имаше ръце на човек на физическия труд, с изрязани на права линия нокти. Но не говореше като човек на физическия труд, нито се обличаше или държеше като такъв. Не й приличаше и на военен.

Подаде й картите и тя ги постави с лицето надолу, четири в една редица, петата под тях. По този начин чрез пет карти се събираше много информация и беше подходящ както за отговор на определен въпрос, така и за общо гледане. Картите на Ед, все от големите Аркани, говореха за буйна, дълбока промяна, измама и загуба на илюзиите, тревога, разруха, опустошение.

Мира винаги се стараеше да интерпретира в положителна светлина картите, но откъдето и да ги погледнеше сега, животът на Ед вървеше към катастрофа.

— Съветът ми към вас е да огледате добре живота си. Да решите кое е важно за вас.

— Тези карти не казват това.

Острият му тон не й хареса.

— На мен това казват.

— Каква е тази позиция?

— Пътеката, върху която се намирате.

— Кулата. Тя говори за бурни обрати в състоянието. А тази втора позиция?

— Урокът, който трябва да научите.

— Луната. — Изсмя се. — Трябва да се науча как да откривам измамата.

— Това не е единственото значение.

— А третата позиция?

— Къде ще отидете, ако не предприемете нещо.

— Отново картата на Смъртта.

— Тя не означава физическа смърт.

— Дрън-дрън.

Острият му неприятен тон я притесни силно, единственото й желание беше той да си тръгне. Започна да събира картите, но Ед постави масивната си длан върху тях.

— Остави ги.

Една веничка пулсираше на слепоочието му, особените му очи отново я пронизваха.

— Гледането приключи — заяви тя.

— Ще приключи тогава, когато аз кажа.

Все така не я изпускаше от погледа си, на устните му се появи усмивка.

Младата жена се изправи. Сърцето блъскаше лудо в гърдите й, страхът я задушаваше. Посегна към телефона и набра 911. Ед се пресегна през бюрото, като събори повечето карти, и скочи на крака. В очите му гореше ярост, кръвта нахлу в лицето му.

— Все още не съм свършил с теб — заяви той, завъртя се на пети и излетя през вратата.

 

 

— От какъв характер е случаят? — попита мъжки глас от другия край на жицата.

Нейният глас прозвуча задавено.

— Ъъъ, няма никакъв случай. Набрала съм погрешно. Извинете.

Затвори телефона, изтича в коридора, пусна резето на входната врата и се облегна на нея, защото краката й се подкосиха.

Чу потеглянето на колата на Ед отвън.

Побъркан, първия побъркан в историята на книжарницата. Чувстваше обаче, че Ед не е влязъл случайно в нея… нито пък е слязъл от някакъв военноморски кораб. Психичното нападение върху Шепард в събота, върху нея самата рано тази сутрин, а сега и това: беше сигурна, че всички тези събития са свързани.

„Какво означаваше тази картина?“

Вътрешният й глас не отговори, но картината, която бе зърнала преди малко, изпълни съзнанието й. Проснатата в калта, гола от кръста надолу жена. Внезапно разбра, че е била удушена и изнасилена.

„Тази жена аз ли съм? Да не би да е възможно това да се случи с мен?“

Сега гласът прозвуча силно и ясно, сякаш искаше да я успокои: „Друга — Вече се е случило.“

И извършителят бе Ед. Впечатлението бе предупреждение да не продължава да му гледа. Чувстваше, че в самоличността на Ед и в причината да дойде днес тук се криеше нещо повече. Отговорите обаче й убягваха.

Бастунът на Надин затропа в коридора.

— Мира?

Младата жена се отдели неуверено от вратата, струваше й се, че е прекарала деня на кораб, носещ се по бурно море, и все още не можеше да върви стабилно по твърда земя.

— Тук съм.

Гласът й прозвуча нормално, но Надин очевидно прочете нещо по лицето й, тъй като я изгледа сериозно и се намръщи.

— Какво има?

— Току-що имах труден клиент.

Старицата я съзерцава известно време безмълвно, тъмните й очи прозираха истината.

— Един от тримата — промълви тя.

— Какво?

Очите на баба й се бяха изцъклили, дишането й се бе учестило. На светлината в коридора изглеждаше като приказно същество, сякаш се бе появила от някакво невидимо море. Мира осъзна, че е изпаднала в транс, че сега чрез нея говори Бен.

— Той е един от тримата, за които споменах онази нощ. Най-добре ще бъде да напуснеш града за известно време, Мира. Ти, Ани, Надин. Започнали са определени събития, които отсега нататък ще следват своя ход.

Загадки, Бен винаги говореше чрез загадки.

— Божичко, не ми говори така! Дай ми информация, която бих могла да използвам.

Последвалото мълчание бе разсечено от гръмотевица. Двамата се съзерцаваха. Тогава телефонът иззвъня. Звукът разцепи тишината като падаща по тенекиен покрив градушка, но не извади Надин рязко от транса, Бен просто се оттегли внимателно.

Баба й примигна и заяви, че ще вдигне телефона, сякаш минутите, откакто бе попитала внучката си какво се е случило, изобщо не съществуваха.

— Надин, почакай. — Докосна я по рамото. — Бен току-що беше тук.

Старицата я погледна изненадано.

— Така ли? Какво каза?

Мира повтори посланието му.

— Ти изобщо не си даде сметка за това, нали, Надин? Бен просто се появи изведнъж.

— В такъв случай най-добре побързай да изпълниш онова, което ти е казал — отвърна баба й и се спусна да вдигне слушалката.

„Все още не съм свършил с теб.“ Ед.

Разтърка лице с длани.

„Изключителна предпазливост.“ Бен.

„Ще се справя и с теб.“ Човекът, който се бе обадил по телефона.

— По дяволите! — изруга тя, все така, без да отделя ръце от лицето си.

 

 

В продължение на няколко часа днес следобед Шепард бе търсил документи, за да установи собствеността на №112 на улица „Пещерата на пирата“ някъде в окръг Брауард. Не откри нищо на този адрес и нищо на името Хартман, до което се бе добрала Мира.

В дома на Стийл обаче извади по-голям късмет. Откри в компютъра документ за покупката на собствеността на улица „Пещерата на пирата“ №112, направена от Рей Хартман преди три години. Намираше се в малко градче на седемдесет километра западно от летището в Лодърдейл.

Когато най-после успя да се обади на Мира, за да я убеди да се опита да улови някаква информация от тази къща, дъждът вече бе започнал. И сега заливаше шосето с бяс на живо същество. Шепард нищо не виждаше. Светлините от фаровете на поршето отскачаха от дъжда сякаш бяха листове алуминий. Чистачките прекосяваха напред-назад стъклото и създаваха монотонна мелодия.

Почти не разговаряха, неделните събития все още стояха помежду им. Освен това Уейн знаеше, че тя не иска да отива в къщичката на Рей, не иска да се замесва повече с разследването. Смяташе, че се е съгласила да го направи заради случилото се днес с „господин Ед“.

— Още много ли остава? — попита най-накрая младата жена.

— Би трябвало да пристигнем всеки момент.

След малко забеляза табелата на улицата и зави по черен път. Дърветата сплитаха клони над главите им и създаваха достатъчно гъст балдахин, за да защити почти напълно колата от дъжда и вятъра. Призрачно спокойствие заобиколи поршето и проникна вътре в него. Мира се размърда на мястото си и звукът прозвуча ненормално силно, почти оглушително.

Автомобилът хлътваше в дупки, минаваше през дълбоки локви. Шепард превключи на първа скорост. Сега палмите отстъпиха място на недораслите флоридски борове, описани от Мира. Видя островърхи, уютни къщички, сгушени сред вечнозелените дървета. Номер 112 беше усамотен в една сляпа алея, по-встрани от пътя, осветен от една-единствена улична лампа.

Уейн отби по алеята, спря, но не изключи фаровете.

— Това ли е мястото, което видя?

Мира изтри с длан малък кръг в запотеното предно стъкло.

— Да, струва ми се. Ето и пощенската кутия. — Отпусна се отново на седалката, поклати глава. — Изобщо не почувствах, че наоколо има и други къщи. Моето впечатление беше за пълна изолация.

— Нека да хвърлим един поглед.

Младата жена определено не счупи рекордите по бързо излизане от кола. Но, по дяволите, след всичко, което се случи, след като бе отишла да усети някаква информация от дома на Стийл, не можеше да я вини. Къщичката имаше няколко ключалки и бе запечатана срещу онова, което Рей Стийл си бе въобразявала, че може да й навреди. Но очевидно в крайна сметка ключалките не я бяха предпазили.

Докато Мира чакаше на предната веранда, Шепард заобиколи отзад, опитвайки се да намери начин да влезе вътре. Фенерчето му откри описаното от нея изкуствено езерце, заобиколено от дървета. Тази жена го изпълваше със страхопочитание, трябваше да си го признае. Светът, в който живееше тя, не приличаше на неговия. Чувстваше се като неподготвен турист всеки път, когато посетеше нейния свят.

Всичко това не го възпря да се опита да проникне в място, открито по психични пътища, а не чрез карти, интервюта или други осезаеми начини. Сега, когато се бе убедил лично в ясновидското видение, Шепард усети как част от него излезе от пантите си, така да се каже, и започна да се полюлява на вятъра като стара, поскърцваща порта.

Най-сетне успя да се промъкне през един от кухненските прозорци и да пропълзи над мивката. Въздухът в къщата, влажен и студен, толкова студен, какъвто би могъл да бъде само при умерен климат, беше застоял, подобно на тайна, скрита в някое таванско помещение в готически роман. Той включи осветлението на път към коридора и входната врата.

В сравнение с огромната къща на Стийл на морския бряг обзавеждането тук бе почти мизерно: стар диван, покрит с плетено вълнено покривало, избелял шезлонг пред телевизора, евтина, очукана масичка за кафе. В каменната камина с широко огнище и рамка от борово дърво имаше пепел и недоизгоряла цепеница. Забеляза снимките върху полицата над нея, но не се спря да ги разгледа. Искаше да отвори на Мира, за да влезе.

Тя разкопча шлифера си, щом се озова вътре. Дъждовните капки в тъмните й коси блестяха и намигаха като пайети. Обходи с поглед вестибюла, пое си дълбоко въздух, издиша го бавно и рече:

— Тя се е срещала тук с мъж… името не ми се дава.

Събу си обувките. Разтри босите си крака в дървения под и се насочи към камината.

— Тук са се любили — посочи килимчето пред огнището, — когато навън е било студено.

Потри ръце и постоя няколко минути така, загледана в празната камина.

Всичко започна толкова бързо, Шепард изгуби няколко минути, докато включи касетофона. Приближи се до нея и я помоли да опише мъжа.

— Виждам само тила му. — Гледаше към килимчето, сякаш наистина виждаше Рей и непознатия да се любят върху него. — Косата му е прошарена.

— Това Стийл ли е?

— Не, определено не е Стийл. Енергийният модел не е същият. — Потри отново ръце. — Тук наистина е студено.

— Ще запаля огън. — Уейн постави диктофона в единия край на масата, коленичи пред камината и започна да събира пепелта в единия ъгъл. Откри остатък от пура и обгорена снимка. Единственият останал видим образ върху нея бе на Рей. Постави угарката и парченцата от снимката в торбичка за доказателствен материал; предполагаше, че пурата е изпушена от онзи, с когото се бе виждала госпожа Стийл. Пъхна торбичката в джоба си, след това извади няколко цепеници и малко клонки от поставената до огнището кошница. — Какво друго долавяш?

— Това е нейното място за уединение и бягство. — Мира се обърна надясно, към коридора, но не тръгна натам. — Нейното лично пространство. Искала е да се разведе със Стийл.

Шепард направи достоен за един бойскаут огън, като първо запали клонките, поставени върху няколкото цепеници.

— Кога е било това?

— Не знам.

„Трябва да знаеш“ — помисли си той.

— Години? Месеци? Преди две седмици? Какво?

— Месеци, да, сигурна съм, че са месеци.

Младата жена пристъпи напред, сякаш плъзгаше стъпала по пода, и се запъти към кухнята. Шепард я последва с касетофона, вперил поглед в нежната извивка на бедрата й. Струваше му се, че от онази неделя го делеше цял един живот, а всъщност бяха минали само два дни. Спомените му бяха толкова живи, още усещаше кожата й под дланите си, още пазеше вкуса на тялото й.

Не мога да спя с теб…

Защо? Защо, дяволите да го вземат? Той беше влюбен в тази жена, беше…

Влюбен ли?

Как не, как не, по дяволите! Хормоните имаха силни, натрапчиви гласове, които настояваха да бъдат чути, не можеше да отрече и електричеството помежду им, нито че тя беше…

… рай.

Смехотворно. Тя беше трудна. Беше странна.

… и…

— … е стояла до прозореца — казваше в този момент Мира, застанала на същото място, за което говореше. — Той е плачел, но тя не е знаела за това.

„Аз плача, аз плача“ — помисли си Уейн и се приближи към нея.

— Стояли са тук, когато му е казала, че не могат да се виждат повече. — Приближи се до задната врата, махна веригата, отвори я, излезе на малката веранда. — А тя е стояла тук, след като той си е заминал през онази нощ.

Шепард застана зад нея, заслушан в шумолящия в листата на дърветата дъжд, в лудото биене на сърцето си. Посегна да докосне косите й, но тя се обърна рязко и се върна в къщичката. Той тръгна след нея, затвори вратата, върна веригата на мястото й и последва Мира в предната стая.

Огънят вече се бе разгорял и така желаната топлина започваше да изпълва влажния въздух. Мира спря пред камината, вдигна поставените в рамка снимки, като очевидно търсеше нещо.

— Тук някъде би трябвало да има ключ. Той й е върнал ключа, който му е била дала.

Не можеше да го открие. Протегна длани към пламъците, разтърка ги.

— Нещо друго? — настоя Уейн.

Тя поклати глава.

— Ще имаш ли нещо против да ми помогнеш за едно нещо? — попита той.

Мира се обърна.

— Нима не правя точно това?

— Друго имам предвид. Нужно ми е да изпробвам една, ъъъ… теория.

— Добре. Каква е тя?

Той бръкна в джоба си и напипа устройството за излъчване на УНЧ. Включи го.

— Опитай да ми кажеш нещо за мен.

— Не нося карти.

— По ясновидски.

Тя се поколеба и рече:

— Дай си ръката.

Пое дланта му и започна да си поема дълбоко въздух. Той усети момента, в който съзнанието й започна да се променя. Челото й се набърчи.

— Странно. Усещам твоите тонове, но не улавям нищо.

Шепард изключи устройството.

— Сега опитай пак.

Младата жена промени дишането си, задълбочи го и прокара бавно палец по кокалчетата на ръката му. Внезапно се усмихна.

— Улавям нещо, но не знам как да го тълкувам. Прилича на телевизионно дистанционно устройство.

— Като това ли?

Извади УНЧ от джоба си.

— Да.

— Сега гледай. Включвам. Хайде опитай пак да ме разчетеш.

Мира хвана отново ръката му в своята, промени дишането си и след малко поклати глава.

— Статичен шум, стена от статичен шум. Нищо друго не улавям. Какво, по дяволите, е това нещо?

— Намерено е в Стийл.

Обясни й каквото знаеше.

— Всичко това надминава способностите ми за разбиране, Шеп. Но усетих ясна разлика — от пълен блокаж до ярка, жива картина.

— Ти доказваш тази теория. А сега, ако успея и да проумея за какво го е използвал, ще преизпълня плана. Нека опитаме още веднъж.

Изключи устройството, Мира го хвана пак за ръката и този път той си представи как двамата се любят тук, пред огъня.

Внезапно младата жена се засмя и пусна дланта му.

— Е, постави ме в още по-неудобно положение, Шепард.

Той пусна уреда в джоба си, плъзна ръце около талията й и притисна лице в косата й. Тя не направи нищо, не помръдна, нищо не каза и не отвърна на прегръдката му. И тогава ръцете й се вдигнаха бавно и тя го прегърна. Светлината от огъня играеше по лицето й и му придаваше нереална, непоносима красота.

— Онзи живот в Лондон завърши зле — промълви тя. — Не искам да се повтори.

Бе очаквал всичко друго, само не и подобна забележка.

— Не разбирам.

— Мисля, че аз съм съпругата, от която си бягал през цялото време.

— Но сега не бягам.

Чертите й се смекчиха, тя се засмя.

— Да, и на мен така ми се струва.

— Дай ни шанс, Мира. Съжалявам, че не ти казах за проклетите връзки, но наистина не знаех как да го направя.

Тя допря показалец до устните му и прошепна:

— Всичко е наред — и го целуна.

Тогава двамата, подобно на Рей и нейния загадъчен любовник, се отпуснаха на килимчето пред камината.

 

 

Флечър се бе свила на тъмно под боровете в другия край на пътя и наблюдаваше играта на сенките им през спуснатите щори. Когато те се скриха от погледа й, тя намести качулката на дъждобрана си и прие философски, че ще трябва да чака.

Ченгето и екстрасенската. Глупаци! Наистина ли вярваха, че тя няма да разбере какво става? Никой не можеше да си играе с Ленора Флечър, поне не дълго.

Запали цигара и клекна зад няколко малки палмички, търпението й бе нещо като покаяние, на което трябваше да издържи, за да получи каквото иска. Но то щеше да й се отплати, трябваше да й се отплати. В крайна сметка дори Хал щеше да си получи заслуженото.