Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (29)

Глава 29

Бяха изминали четири часа, откакто се качиха в гумената лодка. Направиха безброй погрешни завои и се сражаваха с комари и насекоми, които приличаха на останки от юрския период. Накрая последваха двойка делфини към една потънала в дълбока сянка лагуна. Мястото изглеждаше недокоснато, сякаш извън времето.

Минаха под увисналите клони на няколко дървета, обрасли с испански мъх, и Шепард наведе глава. Делфините заобиколиха още веднъж лодката, а после се насочиха натам, откъдето бяха дошли. Уейн, който стоеше в задната част на лодката, ги проследи с поглед.

— Нещо ги изплаши, Гери.

— Да. Това.

Шепард погледна напред и видя какво имаше предвид капитанът. Над водата, на високи два метра и половина колове, се издигаше самотно чики със стени, прозорци, капаци на прозорците и малка сателитна чиния върху покрива от тенекия и слама. Успя да зърне също така част от обширна платформа и стълба. Не се виждаше никаква лодка и очевидно нямаше такава наблизо, но двамата полицаи извадиха оръжие.

Янг посочи вдясно, за да даде знак, че трябва да се приближат откъм тази посока, най-голямото разстояние между чикито и мангровите дървета. Шепард остави пистолета до себе си и започна да гребе. Янг се отпусна на колене, нагласи визьора на оръжието си и започна да го върти бавно от крайно ляво към крайнодясно положение, оглеждайки лагуната.

Вляво водата изпляска силно, но това стана прекалено бързо, за да разберат какво го бе породило. Приближиха се към наколното жилище и започнаха да го обикалят. Дърветата бяха сплели клони над главите им и правеха толкова дълбока сянка, че не можеше да види формите им. Те просто се сливаха едно с друго, надвиснала смарагдова маса, която се бе надвесила над водата, сякаш с намерение да я прегърне.

Внезапно нещо се блъсна в лодката отляво, като я залюля толкова силно, че Янг изгуби равновесие. Оръжието се изплъзна от ръката му и нещо се замята диво под лодката. То се надигна в средата като земна маса, подложена на изключително налягане. Уейн бе отхвърлен назад.

— Крокодил! — извика Гери, грабна греблото и го размаха над главата си.

Шепард заопипва във водата на дъното на лодката за пистолета си, извади го, застана на колене. Стисна го с две ръце, прицели се в пяната, помоли се оръжието да гръмне.

Натисна спусъка.

Нищо, Боже, нищо.

Янг няколко пъти му извика да застреля гадняра и той натисна отново спусъка. Изстрелът прозвуча като края на света, ехото се понесе над закътаното заливче и подскочи сред мангровите дървета като живо същество. Дивото мятане на влечугото наклони лодката сериозно в разпенената вода и Уейн падна назад, удари се в бавно издишащия борд и се изправи отново на колене.

Този път не изпусна оръжието. Дланите му се бяха сраснали с него, с дръжката, със самото му сърце. То щеше да стреля отново. Трябваше да стреля. Крокодилът, все още жив и ядосан, нямаше да ги остави на мира. Янг заудря с греблото по водната повърхност. Шепард се прицели отново във влечугото, натисна спусъка.

Отново засечка. Опита пак, но нищо не се получи.

Експлозията отекна в черепа му, стовари се между ушите му като гигантска топка за тенис. Като през мъгла си даде сметка, че мятането е престанало и лодката вече не се надига. Въздухът вече излизаше съвсем бързо със свистене; усещаше как страната, на която се подпираше, става по-мека, по-ниска. Водата започна да я залива.

— Къде е крокодилът? — извика Шепард.

— Потъна.

— Мъртъв ли е? Улучих ли го?

— Боже, не знам.

Шепард хвърли оръжието си на капитана.

— Прикривай ме.

Съблече якето, свали обувките и се спусна във водата. Хвана въжето и заплува към стълбата на чикито.

— Нямаше нужда да ме спасяваш — промърмори Янг, като оглеждаше лагуната за някаква следа от крокодила.

— Аз спасявам лодката, Гери, не теб. Ако не залепим дупката, няма да стигнем до самолета преди мръкване. А на мен наистина не ми се ще да прекарам нощта тук.

— Убедителен аргумент. Плувай по-бързо.

Преди да стигнат до стълбата, тялото на влечугото изплува на повърхността. Шепард го заобиколи и заплува по-бързо към целта си. Страната на лодката, която продължаваше да издиша, вече приличаше на огромна целулитна трапчинка в голямо, месесто бедро. Уейн се вкопчи в стълбата, изкачи я наполовина, след това Янг излезе, вкопчи се в стълбата като огромен паяк. Минута по-късно и двамата бяха на откритата платформа.

Отпуснаха се на колене и поглъщаха с очи всичко около себе си. Кухнята, масата, вратата, на която висеше отключен катинар, и другата врата — широко отворена.

— Рей! — провикна се Янг, като се изправи залитайки. — Рей, тук ли си?

Никой не се обади.

— Божичко, закъснели сме — промълви едва чуто Гери, лицето му бе придобило цвета на стар хляб. — Тя е мъртва.

Нещо в начина, по който го каза, смути Шепард, но сега нямаше време да мисли за това. Стигна до отворената врата и спря, като се взираше в десетките рисунки върху отсрещната стена. Върху тях бе изобразена Рей Стийл в различни пози, в различно настроение.

Някои от тях бяха разкъсани в средата, сякаш Бенет бе стоварил юмрука си в тях, в една от тях бе забито джобно ножче.

— Боже мили — прошепна Янг, като застана до него.

Влязоха в стаята, никой не проговаряше. Капитанът се приближи до най-близкия прозорец, отвори капака и се надвеси навън. Шепард го чу как поема въздух през стиснати зъби, като полага усилия да не повърне.

Всичко това го озадачи, тъй като нямаше нито труп, нито кръв, нищо, от което на човек би могло да му се догади. Освен ако случилото се тук не го засягаше лично. Освен ако въображението му не работеше трескаво, за да попълни празнините.

„Мъж с прошарена коса, който не е Стийл“, така бе казала Мира. Мъж, който от време на време пушел пура. Мъж, който рядко говорел за личния си живот. „Мъж — помисли си Уейн, — чиято така важна за него връзка бе приключила през пролетта.“

— По дяволите! — възкликна той. — Ти и Рей Стийл, Гери?

Янг се обърна бавно като изпаднал в транс, с широко отворени от шока, от болката, от емоциите очи, които блестяха силно като слънчевата светлина върху сняг. И тогава закри лице с длани, раменете му се отпуснаха, в продължение на дълги, ужасни секунди не каза нищо, не направи нищо. Когато дланите се отделиха от лицето, в очите му блестяха сълзи.

— Връзката ни приключи преди седем месеца — промълви едва чуто той. — Не е в природата й да се преструва. Искаше да го напусне, но се страхуваше, че той ще спечели делото и ще вземе Карл. Беше голяма каша, Шеп, цялата проклета работа бе каша от самото начало до края, но аз бях толкова влюбен в нея, че не ми пукаше.

— Божичко, Гери! Значи си знаел за къщичката. Можеше поне да ми подскажеш нещичко за нея.

— Как можех да го направя, без да ти кажа останалото, дяволите да го вземат? Щеше да изглежда така, сякаш съм го убил аз, за Бога! Аз не съм го убил, Бенет го уби. Но ти нямаше да ми повярваш, ако знаеше за нас с Рей.

— Глупости. Знам, че не си убиец. Имай ми поне малко доверие. Проблемът ти е в това, че не можеш да се довериш на никого достатъчно, за да се откриеш пред него, Гери.

Кръвта нахлу в лицето на Янг.

— Каква гадост!

— Върви си го заври — сопна се Уейн и се обърна да претърси останалата част от чикито.

Всичко говореше за странна прецизност: начинът, по който се затваряха капаците на прозорците например, с безупречно правите панти и липсата на пролуки. Всеки един от ръчно изработените мебели бе произведение на изкуството, предмет с изключителна красота и практичност. Сякаш Бенет бе открил най-доброто в себе си тук и го бе изразил чрез ръцете си.

Натъпкаха дрехите на Рей и онова, което бе останало от колекцията от видеокасети в големи торби за боклук. Свалиха рисунките от стените и ги прибраха във водонепромокаемата чанта на Шепард, малко по малко разглобяваха чикито и прибираха доказателствения материал. Говореха само когато се налагаше.

Янг чу пръв шума — нещо като скърцане, прекалено силно, за да бъде издавано от плъх. Той побърза да излезе на платформата, за да види какво става. Шепард го последва. Тя се изкачваше по стълбата, жена с изпито лице на жертва на Холокоста. Мократа й коса бе залепнала за главата й, но Уейн не разбра дали от вода или пот. Голите й ръце изглеждаха така, сякаш рояци насекоми бяха пирували от тях. Едното око се стрелкаше диво, отчаяно, другото бе затворено под подутия клепач.

Капитанът пребледня и се хвърли към нея.

— Гери — прошепна дрезгаво тя и се свлече на платформата.

— Божичко! — промълви Янг, плъзна ръка под главата й, а с другата отмести косите от лицето й. — Рей, събуди се, кажи ми нещо. — Вдигна рязко глава. — Помогни ми да я внеса в чикито, Шеп.

 

 

„Магазинът ми не е същият от деня, в който влязохте и предложихте да си дадете мнението за картите, които изтеглих…“

Тази мисъл не излизаше от главата на Флечър и тя я оглеждаше от всички възможни ъгли. Достигаше неизменно до един и същ отговор, Мира я предупреждаваше.

В деня, в който бе отишла в книжарницата, Мира бе разглеждала само една карта — Обесения. А в миналите дни това бе картата на Бенет. Може би Мира не го знаеше. Въпреки това Ленора бе сигурна в следното: тя се опитваше да й каже, че Хал е при нея и я принуждава да й се обади.

Приближи се до ръба на покрива на сградата на Евънс. Оттук тъмното небе изглеждаше съвсем близко, достатъчно бе да се протегне, за да го достигне. Отново бе започнало да ръми. Но дори да започнеше да вали като из ведро, щеше да види колата на Мира, щом завиеше по улицата.

„И в такъв случай какво, Ленора?“

Даде знак на Худ, който стоеше зад далечния десен ъгъл на покрива, преметнал през рамо мощна пушка. Ласкин чакаше на брега, босоног рибар с дъждобран. Включи радиостанцията си.

— Чувате ли ме, момчета? Край.

— Съвсем ясно — отвърна Худ. — Брус?

Ласкин отговори:

— Тук също.

— Рич? Чуваш ли? — попита Флечър. — Край.

— Тук съм, наблюдавам пътя от страничния балкон — обади се Евънс. — Предлагам всички да заемем позициите си. Край.

Ленора огледа отново шосето.

— Нека преговорим още веднъж. Джим, ти ще видиш пръв колата. Предупреждаваш ни и държиш пушката си насочена към Бенет. Ако нещо не тръгне както трябва, застрелваш го, преди да е достигнал стъпалата. Но това е последна мярка. Искам го вътре в сградата, за предпочитане пред апартамента, преди да откриеш огън. Разбра ли? Край.

— Какво има да разбирам? — отвърна сухо Худ.

— Брус, щом колата спре отпред, започваш да отстъпваш към сградата. Джим ще ни съобщи, когато Бенет влезе вътре. Дай му време, докато преброиш до десет, и го последвай. Той ще трябва да се изкачи по стълбите, защото асансьорът е спрян тук. Дотогава Джим ще бъде в асансьора, а ние ще сме край радиостанцията. Ако жената е с него, най-вероятно тя ще позвъни на вратата. Който и да почука, ще ме чуете да извикам: „Една секунда.“ Това ще бъде сигнал за вас, Джим и Брус. Преброявате до три и атакувате, като стреляте. Целете се във врата му, гърдите или горната част на гърба. Стреличките с приспивателно ще подействат по-добре там. Някакви въпроси? Край.

— Да — каза Ласкин. — По дяволите, какво ще правим, ако планът ни се провали? Край.

Флечър разтри основата на носа си и стисна очи.

— Няма да се провали.

— Но ако все пак се провали? — не се предаваше Ласкин.

— В такъв случай се молете, момчета, и стреляйте, докато той се строполи на земята. Нека устройството ви за УНЧ да бъде включено непрекъснато. Край.

Ленора хвърли за последен път поглед към пътя, вдигна окуражаващо палци към Худ и се заизкачва към люка, който водеше към покрива. Промуши се през отвора, спусна капака и заслиза по стълбата към килера на Евънс. Той я чакаше там с пъхнат в колана пистолет и друг в ръката. Подаде й го.

— В тези няма стрелички с упойващи средства — заяви той. — Ако стигне до апартамента, мръсникът е мъртъв.

Понечи да тръгне към дневната, но Флечър го хвана за лакътя.

— По-добре да си заслужава усилията, Рич. Аз рискувам заради теб и заради проклетата услуга, която дължиш на някого.

Евънс се усмихна — очите му блестяха неестествено — и потупа бузата й с горещата си суха длан.

— Ти не го правиш заради мен, Ленора. Правиш го, защото искаш да оглавиш Бюрото или да бъдеш назначена за министър на правосъдието и знаеш, че аз мога да те заведа там по-бързо, отколкото би успяла да достигнеш благодарение на собствените си заслуги. А сега да вървим да заемаме позиции.

Обърна се и тръгна към дневната.

 

 

Заваля още по-силно, когато пресякоха моста. Чистачките се движеха по предното стъкло с влудяващ, метрономен ритъм. А на Мира дори светлината й се струваше по-слаба.

Успя някак си да заключи дълбоко в подсъзнанието си страховете. От време на време дочуваше ехото на техните викове, но в ушите й отекваше най-вече шумът от падащия върху покрива на експлоръра дъжд. Бенет не бе произнесъл нито дума. Беше се облегнал на вратата, насочил пистолета си към нея, а психичният му часовой стоеше нащрек вътре в нея и наблюдаваше и слушаше.

Щом завиха по шосе А–1-А, той направи справка с картата, която лежеше разгърната на коленете му. Завой надясно, наляво и отново надясно. Тя изпълняваше каквото й каже, тъй като не знаеше по какъв друг начин да постъпи. Но същевременно дебнеше за някаква възможност да се измъкне.

Наближиха улицата, където трябваше да завият, и Хал рече:

— Продължавай. Ще завиеш след онези борове напред. Там би трябвало да има черен път, успореден на боровете.

Направи каквото й каза, от едната страна на пътя се издигаха дървета, а от другата имаше малко, пусто игрище. Колата разплискваше локви, друсаше се из дупките.

— Отбий край боровете и спри — заяви Бенет.

Мира спря, изключи мотора, извади ключовете от таблото и понечи да ги сложи в джоба си.

— Дай ми ги. — Протегна длан и тя пусна ключовете. Той ги прибра в джоба си, отвори някаква кесийка, окачена на кръста му, и извади ролка лепяща лента. — Подай си ръката.

— Защо?

Той я сграбчи за китката, нави стегнато част от лентата около нейната ръка, а след това и около своята.

— За да не се притеснявам дали няма да решиш да бягаш. А сега си сложи качулката и излез мирно и кротко.

Младата жена вдигна качулката на дъждобрана си, Хал направи същото със своя шлифер. Заедно се измъкнаха от автомобила, лентата ги свързваше по-здраво от белезници. Той затвори вратата с ритник и двамата се запътиха към боровете.

— Първо искам да огледам сградата.

— Мислиш, че това е капан ли?

— Мисля, че Флечър е изключително умна жена, която винаги е подготвена.

И тогава се „свърза“ с нея, вкопчи се в мозъка й и тя чу гласа му в черепа си, сякаш се бяха слели. „Действай нормално. Прави това, което ти кажа. Ако опиташ каквото и да било, ще започна да стискам.“ И той стисна, за да й покаже, какво би могъл да направи въпреки умората си. Това й причини такова страдание, че дъхът й секна. После усещането престана, единственото доказателство за краткото му съществуване бе струйката кръв, потекла по брадичката й.

— Някакъв знак от колата, Джим? — попита Ленора. — Край.

— Не още — отвърна Худ. — Брус? Брегът все още ли е чист? Край.

— Чист и мокър — отговори Ласкин. — Край.

Флечър се намръщи и погледна Евънс, който крачеше из дневната.

— Ако някой се появи на брега, Брус, и се приближи прекалено към сградата, ще трябва да го отклониш. Край.