Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (15)

Глава 15

Домът на Шепард я изненада. Бе очаквала да види безлично жилище на ченге ерген. Вместо това къщата му приличаше на претъпкан с вносни стоки магазин. По-голямата част от неговата колекция бе свързана с детството му в Южна Америка, където баща му бе работил за някаква петролопреработваща компания. Тъкани еквадорски килимчета. Древни глинени съдове от Мексико. Религиозни иконки от Перу, които изглеждаха стари колкото самата планета. Ръчно изработени гребла от Амазонка. Многоцветни индиански гердани от Колумбия. Тръба за издухване на натопени в кураре стрелички от Бразилия, заедно с торбичката, в която са се държали.

— Този е много ценен за мене — заяви младият мъж, който бе влязъл в ролята на екскурзовод. Взе някакъв камък от една от полиците покрай стената. — От върха на скалата, от която започва Ангелският водопад.

— А това тук? — Посочи към предмета, който напомняше човешка глава. — Дали е каквото си мисля?

— Да. От едно канибалско племе във вътрешността на Венецуела.

— Божичко, Шепард!

— Знам, знам. Бившата ми съпруга искаше да я изгори.

— Нямах предвид това. — Облегна се на стената и прокара палец по изработения от лапис пингвин от Чили. — Ти си ченге, а носиш сърцето на Индиана Джоунс. Как, по дяволите, го понасяш?

— Не го понасям.

От признанието му й се прииска да го прегърне, да го потупа по гърба и да го увери, че всичко ще бъде наред.

— Тогава напусни полицията.

— И какво да правя? Да стана адвокат? Не, благодаря. Да открия мечтания магазин за вносни стоки? За него ми е нужен капитал. — Постави камъка от Ангелския водопад на мястото му и се облегна на стената до нея. — Виж, страхотно е да вярваш, че мечтите трябва да се превръщат в действителност. Обаче това не е толкова лесно да се постигне.

— Повярвай в мечтите си и действителността също ще се промени.

Той нежно се усмихна.

— Прекалено е просто. Нещата не стават по този начин.

„Думи на скептик“ — помисли си Мира. Но тя бе водила същия този спор със самата себе си през годините след смъртта на съпруга си. В сърцето си вярваше в онова, което казваше, но в света, където трябваше да се плащат сметки и да се изпълняват срокове, играеше в отбора на Шепард.

— Ако опиташ първо с нещо дребно Шеп, ще се увериш, че действа. Проблемът сме ние. Как сме се настроили да мислим. Ние вярваме, че трябва да страдаме и да се борим, за да получим онова, което желаем.

— Добре, нещо дребно. Ще започна с нещо дребно.

— Какво?

Той протегна ръка, пръстите му се плъзнаха в косите й и привлякоха лицето й към неговото. Устата му имаше екзотичния вкус на местата, където бе ходил, на мечтите, които хранеше, и този вкус буквално я пренесе другаде.

Младата жена внезапно се озова сред студена, хапеща мъгла, усети набола по бузите си брада и разбра, че горната му дреха се бе издула около тялото му като корабно платно. Косата му й се стори по-тъмна, освен това не беше толкова висок.

Лондон? Беше живял в Лондон?

Пръстите му се плъзнаха в косите й и цялото й тяло се изпълни с болезнено желание. Двамата се притиснаха един в друг, ръцете му бяха едновременно върху гърба й, върху бедрата, върху гърдите. Прекосиха коридора и влязоха в спалнята, като смъкнаха дрехите си. Отпуснаха се върху неоправеното легло. Без да отделя устните си от нейните, той успя да се озове върху нея. Надигна се на лакти, приглади косите й встрани от лицето. Погледна я право в очите, тя се загуби в синевата на погледа му, в която плуваше като риба във вода.

Скоро всичките им дрехи се озоваха на пода. Шепард метна завивката върху тях и младата жена се изпълни с мириса на неговата кожа, мирис на необуздана буйност, на Шепард-пътешественика, търсача, номада. Той като че ли я извайваше с ръце, свиреше на нея като на пиано, изучаваше я, сякаш беше някоя екзотична страна, в която се бе приземил и на която възнамеряваше да се наслади.

Пръстите му се плъзнаха в нея и излязоха, търсейки съвършения ритъм, откриха го почти веднага и започнаха да я подлудяват. Дъхът й секна от неописуемите усещания, чувства, които не бе изпитвала, откакто бе умрял Том. Тялото й се движеше под неговото, извиваше се и се притискаше в него, молеше да й помогне да стигне до края, да я отведе в тъмното, пулсиращо море на невъобразимото удоволствие. Но той я държеше тук, уловена като в капан под почти непоносимо напрежение. Устните му се плъзнаха надолу, като поспираха за момент на хълбока, на някоя луничка, на пъпа.

Сега вече сетивата й бяха оголени и впечатленията нахлуха в нея и през нея като топла, солена вълна. Шепард като сериозно дете, разбунтуван юноша, младеж с големи въпроси в сърцето. Зърна дните му по улиците на Маями, годините във ФБР, проваления му брак, пътуванията му, опасността да загуби работата си, дълговете.

Мира разбра, че той я усети в себе си, сякаш се бе провряла под кожата му. Разбра го, тъй като почувства как той побърза да затвори мястото, което не искаше да бъде посетено. Уейн се отдръпна физически и тя сплете пръсти в косите му и придърпа главата му обратно към себе си.

— Не — прошепна дрезгаво. — Никакви стени. Не искам стени.

Езикът му се плъзна бавно около зърното на едната й гърда, облиза потта по корема й, запъти се още по-надолу, промъкна се в нея, изразявайки желанието му да бъде негова. Тялото й се превърна в маса от нервни окончания, които се гърчеха и подскачаха като набодена на тел жаба. Дланите й се плъзнаха немощно от гърба му, стиснаха дюшека, главата й се изпълни с бяла горещина. „Не мога повече, не мога повече, не…“

Тялото й затрепери, дланите се отделиха от дюшека и стиснаха главата му. Извика, когато стигна до края, продължителен, немощен вик, който отекна неестествено в притихналата стая. Шепард обаче не беше свършил. Даже не беше започнал.

Проникна в нея с несъзнателната лекота на човек, който е бил вече там, и се задвижи влудяващо бавно, като сьомга, която плува нагоре по течението на невъзможни бързеи. Съзнанието й се включваше и изключваше като премигваща лампа, светът се завъртя лудо в главата й. Тя се понесе нагоре.

 

 

Хареса й, че той не се обърна веднага на една страна и не заспа. Не й пусна ръката през цялото време, докато разговаряха.

— Бил ли си някога в Лондон? — попита младата жена.

— Прекарах там два дни и напуснах града. — Погледна я. — Защо?

— Просто съм любопитна.

— А ти ходила ли си там?

— Не.

— Не си прави труда. Просто е поредният град. Най-хубавата част на Англия е Стоунхендж.

Дълго, преди да прочете „Друг живот, други господари“ на Брайън Уайс впечатленията й от миналите животи на хората й се явяваха рядко, но съвсем живо. Рядко им се доверяваше, ако не получеше с тях и имена, дати, подробности, които можеха да се проверят. През всичките тези години бе открила конкретна информация само веднъж, за живота на своята дъщеря в Ню Йорк в края на 80-те години на XIX век. Беше участвала в движението за избирателни права на жените и бе получила право на два реда в историята.

Изкушаваше се да забрави появилата се в съзнанието й картина като плод на фантазията. Но не можеше да се отърси от впечатлението за Шепард в онова палто. „Дай ми го“ — помисли си тя и картините се появиха отново в главата й, несвързани и непостоянни, подобни на рамка на слаб филм.

— Ти си живял там — избъбри тя. — В Лондон. Мисля, че си бил търговец, хванат като в капан от нещастен брак. Единственото ти желание е било да живееш сред морето.

Той я погледна изумено. Повдигна се на лакът и за нейно учудване попита:

— Имаш ли представа коя година е било това?

„Времето, Божичко, кое беше времето?“

— В началото на XIX век, може би 20-те му години, не съм сигурна.

— Кралица Каролайн умира през 20-те години. Както и Джон Кийтс. Симон Боливар разгромява испанската армия в Карабобо и извоюва независимостта на Венецуела.

Мира се засмя.

— Прилича на урок по история.

— Този период от историята винаги ме е омагьосвал. След като напуснах ФБР, първото пътуване, което предприех, бе до Великобритания. Исках да видя Стоунхендж. Трябваше да мина през Лондон, но още от мига, в който слязох от самолета, ми стана трудно да дишам. Не можех да спя. Нямах търпение да се измъкна оттам. На втория ден наех кола и напуснах града. Изгубих се и в крайна сметка се озовах в малко хотелче, сграда на около триста години някъде в покрайнините. Още щом влязох в него, разбрах, че съм бил там и преди. Същата нощ сънувах мъжа с черното палто, който пътува между Лондон и Южна Америка и продава подправки или нещо от този род. Сигурен съм, че съм бил аз. Или че той е бил мен. — Сви рамене, усмихна се неуверено. — Ти си единственият човек, на когото съм го казвал.

И внезапно въздухът помежду им затрептя от познатото странно електричество.

— Ти ме изкарваш от равновесие — промълви дрезгаво Уейн и започна да я целува.

Но внезапно се отдръпна рязко, притисна длани към челото си, а от устата му се отрони гърлен, страшен стон.

Мира рязко седна в леглото.

— Какво има?

— Главата ми. — Стана, като залиташе, без да пуска глава. — Боже, прилича на…

Коленете му се подкосиха и той се отпусна на пода. От дясната му ноздра потече капка кръв. И след нея — още една. А после и от двете му ноздри рукнаха кървави струйки.

Ужасена, че е получил инсулт, младата жена, му помогна да отиде в банята, пусна с трясък капака на тоалетната и го накара да седне отгоре й. Грабна една хавлиена кърпа от закачалката, намокри я със студена вода и я притисна към носа му.

— Отпусни назад глава, Шеп. Това ще спре кръвотечението.

Той отпусна глава, притисна хавлията към лицето си и отвори очи. Нещо или някой друг погледна през тях, злокачествено присъствие, от което кожата й настръхна, а по гърба й пробягнаха ледени тръпки.

Усетила непреодолимо желание да се скрие, тя дръпна другата хавлия от закачалката и се покри с нея. В това време другият се оттегли. Като че ли се разтвори някаква масивна сянка.

Шепард се наведе напред, пусна водата и постави хавлията под кранчето.

— Кръвотечение от носа. Боже мили! — Погледна я и се усмихна. — Виждаш ли какво правиш с мен?

Смехът й се стори пресилен дори на нея самата.

— Болката в главата ти премина ли?

— Като се изключи лекото пулсиране между очите.

— Преди случвало ли ти се е нещо подобно?

— Не. — Изстиска хавлията и я метна да съхне върху рамката на душ кабината. — Почувствах се някак особено, сякаш ми се гади, затова понечих да отида да изпия нещо. И тогава изведнъж ми се стори, че главата ми ще експлодира.

— Може да ти прозвучи глупаво, но когато вдигна глава, изпитах ясно усещането, че през очите ти ме погледна някой друг.

— Страхотно. Сега пък съм обладан от нечий дух.

— Не, не беше така. Като че ли…

Какво? Сега пък не можеше да каже със сигурност какво бе видяла или усетила.

Той се приближи до нея, прокара длани по хавлията, с която се беше увила, след това я разтвори и тя се свлече на земята. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, тя го обхвана здраво през врата и се отдаде на удоволствието от нежните му целувки.

— Ако пак ми потече кръв от носа — рече той, — ще знам, че причината си ти.

Гласът на Шепард, погледът на Шепард от тези сини очи и ръцете, които възпламеняваха кръвта й, определено принадлежаха на Шепард, не на другия. Но внезапно й се прииска силно да се махне оттук, да побегне от спалнята, от апартамента и да се върне в своя безопасен свят.

Двамата вече стояха под душа и горещите иглички масажираха като пръсти раменете и гърба й. Наоколо им се издигаше пара, сякаш се намираха в джунглата. През нощта, в която бе умрял Том, горещината бе точно такава, толкова силна, че бе усещала вкуса й във въздуха, докато го бе чакала да се върне в колата. Паркингът бе окъпан в синкавата светлина на уличните лампи, песента на щурците предвещаваше дъжд и внезапно мъжът бе изскочил навън…

Уейн може би усети, че в мислите си тя е далеч от него, обхвана със сапунисаните си длани лицето й и я целуна. И в този момент тя разбра защо се бе включила в убийството на непознат човек.

Отдръпна се от него и потърси опипом крана, за да спре водата. Приближи се заднишком до мократа стъклена врата, виеше й се свят, но мислите й бяха пределно ясни, сякаш надничаше през телескоп, който фокусираше съвършено и най-дребните подробности.

— Какво има? — намръщи се младият мъж. — Какво стана?

— Кога смяташе да ми кажеш? — Потърси дръжката на вратата зад гърба си. — Смяташе ли изобщо да ми кажеш, Шепард? — Вратата се отвори и тя излезе заднишком. — Можеше да кажеш нещо. Можеше да ми кажеш за проклетите връзки на обувките.

Като се бореше с напиращите сълзи и с познатата стара болка, Мира се втурна към спалнята и припряно събра дрехите си.

— Чакай малко — последва я Уейн. — Дай ми възможност да ти обясня.

— Да обясниш какво? — Високите, почти истерични нотки в гласа й го накараха да трепне. Тя се заоблича, а той заподскача на един крак около нея, като опитваше да навлече шортите си. По бузите й потекоха сълзи. — Досега много пъти имаше възможност да кажеш нещо.

— Открих го едва след като прегледах документацията във връзка с убийството на твоя съпруг.

Младата жена преметна чантата си през рамо, единственото й желание бе да се махне колкото се може по-скоро от дома му, по-далеч от него.

— Тогава трябваше да ми кажеш още преди да отидем в къщата на Стийл.

— Как според теб можех да ти кажа нещо от рода на: „О, между другото, добре е да знаеш една малка подробност. Човекът със зелените връзки за обувки е убил също и твоя съпруг.“ Кога да ти го кажа?

— Сещам се поне за пет-шест възможности да го направиш, откакто сме дошли тук.

Сграбчи я за ръката, когато Мира понечи да излезе от стаята.

— Това е несправедливо.

Младата жена отдръпна ръката си.

— Онова, което е несправедливо, е, че си знаел и не ми каза.

Изскочи от спалнята. Шепард не я последва, не направи повече опити да я задържи или да спори с нея. Когато стигна до паркинга, Мира се сети, че не е със своята кола, но не се върна да помоли Уейн да я откара.

Затова тръгна забързано, по-далеч от неговия квартал. Не обърна внимание къде се намира, нито пък имаше цел. Единствено физическото движение имаше значение, твърдият цимент под краката й, слънцето, което затопляше главата й. Гневът дрънкаше в нея като отвързала се метална топка. Но той бе свързан по-скоро със собствената й лоша преценка, отколкото с Шепард.

Изводът не се бе променил: не трябваше да се замесва с разследването на убийството и не трябваше да спи с Шепард. Без значение, че последното й бе доставило такова удоволствие, той й бе донесъл само неприятности от мига, в който бе влязъл в „Единен свят“. Заради него сега знаеше онова, което не искаше да знае, а именно, че убиецът на Том е жив и отново бе влязъл в живота й посредством друго убийство. Сега вече имаше отговор на въпроса си защо се бе свързала с убийството на Стийл, но нима той й бе донесъл нещо добро?

 

 

Когато най-сетне почувства умора, се огледа за обществен телефон, откъдето би могла да извика такси и си даде сметка, че краката й я бяха отвели към миналото. Магазинът, в който бяха застреляли Том, се намираше право срещу нея.

Макар през последните пет години да бе минавала покрай това място с колата, никога не бе спирала тук след онази нощ. То изглеждаше непроменено, потънало в зоната на вечния полумрак, където обслужваше все същия човешки поток — чернокожи, кубинци, хаитяни, англосаксонци, дори азиатци. Покрай нея мина колоездач, стиснал кафява хартиена торба и възседнал ръждясал велосипед, и се изгуби напред. В тази част на града се появяваха туристи само ако се изгубеха.

Мира знаеше, че трябва да се обърне и да тръгне в обратна посока, но не го направи. Не можеше. Краката й сами я водеха напред. През нощта, в която бе застрелян Том, тя беше смъкнала прозореца на колата заради горещината. Помнеше, че въздухът й се бе струвал тежък и лепкав. Беше изтощена от тържеството по случай рождения ден на Ани.

През тази нощ бе също така шумно. По шосето профучаваха коли, от тях се носеше гръмка музика, чуваше се смях. И в същото време вътре в магазина Том бе прострелян с 9-милиметров пистолет със заглушител. Тези две крайности, всяка една от които съдържаше другата, винаги я бяха смущавали. Трябваше да има шум, експлозия, счупени прозорци, нещо, което да я предупреди. Вместо това бе усещала единствено, че нещо не е наред, че времето сякаш е спряло.

Тъй като Ани спеше на задната седалка, младата жена остана в автомобила по-дълго, отколкото при други обстоятелства. Може би именно това спаси живота й. Но след определен момент усещането, че нещо никак не е наред, се засили нетърпимо и тя реши да заключи дъщеря си в колата и да влезе в магазина. Тъкмо вдигаше стъклото на прозореца, когато маскираният мъж се появи. Носеше маска на Голямата птица^[1].

Той изскочи навън, побягна и изчезна зад ъгъла на сградата. Така и не успя да го разгледа както трябва. Но разпозна приликите със съня, който я преследваше по време на бременността й с Ани преди три години. Вече знаеше какво ще открие, като влезе в магазина.

Почти очакваше да види същото, когато влезе сега, сякаш насилието бе висяло във въздуха през всичките тези години, изгубено в някакво друго измерение. Но по пода не се търкаляха безжизнени тела, не видя нито негъра, проснат в единия край, нито Том насред локва кръв. Миришеше на кафе, подът беше мръсен, клиентите чакаха на касата. Можеше да бъде кой да е магазин.

Мира се приближи до мястото, където бяха намерили Том през онази нощ. Помнеше ъгъла, под който тялото се бе свлякло на земята, кръвта, обагрила жълтата му риза в аленочервено. Бе разбрала веднага, че е мъртъв, тъй като духът му, душата му, нематериалният му Аз, наречете го както искате, бе увиснал над тялото му, видим за нея, прозрачен като стъкло.

Беше извикала и призрачният Аз на Том бе вдигнал изненадания си поглед. После бе започнал да се издига като балон и тя го бе проследила, докато се изгуби над покрива.

Младата жена разтърка очи, опитвайки се да не се поддава на желанието да избяга оттук. Трябваше да премисли всичко, да разбере случилото се. Грабна механично някакъв голям пакет и застана на опашката.

Сети се за младата продавачка, която преди пет години беше влязла в хладилното помещение, за да вземе сладолед, и когато бе излязла оттам, бе намерила двама мъртви мъже и една жена, ридаеща истерично над трупа на единия от тях. Продавачката се бе озовала на подходящото място в подходящия момент и това я бе спасило. Том се бе оказал на неподходящото място в неподходящия момент и бе умрял. Хочкис бе записал случая като случаен акт на насилие и бе прибавил смъртния случай към отчайващата статистика за престъпността на полуостров Флорида.

Мира плати и излезе навън, главата я болеше, тъй като не можеше да вземе решение. Бръкна в портфейла си, за да извади монета и да се обади за такси и тръгна към телефона. Тогава видя сребристото порше, спряно в далечния край на паркинга. Шепард се беше подпрял на него, пъхнал ръце в джобовете на морскосините си панталони.

Двамата се изгледаха, никой не помръдна, нито проговори. Внезапно се почувства сигурна, че той не я е проследил, а някак си е разбрал къде е отишла, беше го разбрал дори преди нея самата.

— Искаш ли да те закарам? — попита той.

Прост въпрос, предполагащ прост избор. Ако поклатеше глава и тръгнеше към телефона, вратата към убиеца на нейния съпруг щеше да се затвори тихичко. Ако приемеше да се качи в колата на Уейн, щеше да се съгласи да стигне до края. Намираше се на кръстопът. Поколеба се, но не за дълго.

— Да, искам.

През първите няколко минути в колата се чувстваше странно. Тогава Шепард счупи леда.

— Двайсет минути след като тръгна си дадох сметка къде си отишла.

— Аз просто се движех.

— Смятах да ти кажа, Мира. Просто не знаех как да го направя.

Тя погледна през прозореца, все още не можеше да му прости.

— Това обяснява защо съм се включила към убийството на Стийл.

— Трябва ли да съществува лична връзка, за да получиш информация за подобно нещо?

— Не. Но впечатленията ми бяха толкова истински, помислих, че сигурно са свързани по някакъв начин с мен.

— Не може да е било просто случайност.

Ироничната нотка в гласа му я вбеси.

— Не — отвърна троснато тя. — Не може да е било просто случайност.

— Виж, не исках да прозвучи така. Извинявай.

Младата жена потърка лицето си, съжаляваше за резкия си тон, но не можеше да му прости пропуска.

— Откакто умря Том, се боря със схващането, че нещо може да бъде случайно. Ако приемех, че смъртта му е случайна, нещо, върху което той не е имал абсолютно никакъв контрол, тогава трябваше да приема случайността във всичко останало. То обаче щеше да обезсмисли това, което правя.

— Имаш предвид, като човек с екстрасензорни възможности.

Тя кимна.

— Свръхсетивната личност се свързва с определени модели и ги дешифрира. Никой модел не е застинал. Всички те се променят непрекъснато, движат се, превръщат се в нещо друго. Но най-силните от тях представляват най-големите вероятности, събитията, които биха могли да се случат в резултат на вкоренените в личността вярвания. Както стана дума вчера, според мен раждането и смъртта и всичко помежду им са избор на душата. Нищо не е случайно.

— Ако наистина вярваш в това, тогава на някакво ниво Том е избрал да умре по този начин и ти, неговата съпруга, си се съгласила с тези условия.

Мира кимна.

— Но защо ще избира да умре по такъв начин?

Това си оставаше най-сложната част от уравнението, която й бе най-трудно да приеме. Но през годините след смъртта му като че ли бе успяла да достигне до някакво възможно обяснение.

— Струва ми се, че Том се страхуваше от остаряването. Страхуваше се, да не би да изгуби част от своите физически или умствени възможности, или пък да не би аз да умра преди него и да го оставя сам. Затова избра смърт, при която си отиде бързо на четирийсет и две години.

— А ти защо не видя приближаването на всичко това?

— Видях го. — Разказа му за често повтарящия се сън, който бе имала по време на бременността си, почти четири години преди убийството на Том. — Но когато се случи, аз едва тогава познах съня си и вече бе прекалено късно.

— Слушай, ще те разбера, ако решиш да не се занимаваш повече с това.

Още един избор. Ако сега се откажеше, животът й щеше да бъде по-лесен, щеше да се върне към обичайното си ежедневие, твърдата топка страх в стомаха й щеше да изчезне. Но вероятно щеше да се почувства така, сякаш е измамила Том, като не е довела всичко докрай. Отчаяно се нуждаеше този въпрос да бъде разрешен, да бъде приключен, преди да продължи живота си.

— Бих искала да продължа да се занимавам с това, Шеп, да те запознавам с впечатленията, които получавам. Но не мога да го направя, ако спим заедно.

Той я изгледа.

— Защо?

„Защото така ще предам Том.“ Защото по този начин щеше да обезличи страстта на своите спомени, на своята загуба.

— Защото може да обърка информацията, която бих уловила евентуално за този човек.

— Следователно или трябва да приема условието, или сделката пропада? — тъжно изрече той. — Това ли искаш да кажеш?

— Не е ултиматум. Просто ти обяснявам докъде се простират моите възможности.

— Правиш го, защото не ти казах за зелените връзки.

— Правя това, с което мога да живея.

Младият мъж не отговори. Тя се взираше в улиците на Форт Лодърдейл, по които минаваха. Потъна в мълчание, като се опитваше да разчете мислите му, но се сблъска със стената, която той бе изградил около себе си. Не можеше да се настрои към него. По някакъв странно извратен начин това уравновесяваше нещата помежду им. Тя беше отхвърлила близостта им, и сега не можеше да го разчете.

Шепард спря на паркинга пред „Единен свят“, но не изключи двигателя.

— Ще ти се обадя утре — рече студено той.

Беше се превърнал в някой друг, в мъжа от лондонския живот, в морския търговец. Мира излезе от колата и той я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше, подобна на сребърна стрела на октомврийската светлина.