Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (25)

Глава 25

В дванайсет по обяд хеликоптерът се отдели от малкото местно летище. Макар да бе пътувал изключително много, Шепард не обичаше да лети. Но стомахът му се сви само един път, това доказваше уменията на Гери Янг като пилот. Янг имаше документи за инструктор за четири типа самолети. Но Уейн се доверяваше на способността му, защото летенето бе така необходимо за оцеляването на Гери, както пътуването — за Шепард.

Когато Евърглейдс се показа на хоризонта, той приличаше на невероятна смесица от зелени и сини цветове, обширно и загадъчно диво пространство. Уейн имаше чувството, че са открили нов континент, нов свят.

Хеликоптерът попадна във въздушно течение и Шепард несъзнателно стисна страничните облегалки на седалката.

— Това е само разместване на въздушните пластове — обясни Янг.

„Да, безмълвен убиец, също като холестерола“ — помисли си колегата му.

— Пристигаме ли?

— Не ни остава много. Устройството за УНЧ включено ли е?

Шепард се потупа по джоба на ризата.

— Включено е.

И произвеждаше сигнали с честота от четири до седем херца. Надяваше се, че я е избрал правилно.

Гери посочи към тъмните петна в далечината, приличаха на разлят нефт в изумително красивата синева на Флоридския залив.

— Еймс ще бъде някъде там с лодка.

Еймс. Щеше да повярва, като го види. Притисна длан към ударените си ребра; искаше му се да си бе останал у дома. Никоя работа не заслужаваше такова нещо.

Събраната от Янг информация за снощната експлозия съвпадаше с подозренията на по-младия му колега. Шофьорът на автомобила бе убит. Но ченгетата нямаха представа кой е той, тъй като не бяха намерили нито документите му за самоличност, нито регистрационния номер на колата, а от тялото не бе останало достатъчно, за да се вземат отпечатъци. Не бе убит никой друг и се смяташе, че шофьорът е бил сам.

В крайна сметка случаят щеше да остане в архивите като трагична пътна статистика. Оставаше въпросът, дали Флечър знаеше, че той самият също е полетял от моста.

Приземиха се на пистата за хеликоптери в миниатюрното градче Фламинго, преден пост, напомнящ на недалечното минало на Дивия запад, само дето бе заобиколен отвсякъде с вода. Не можеше да се оприличи с остров, а по-скоро с тихоокеански атол, резултат от някакъв геологичен инцидент.

В края на деветнайсети век това бе единственото селище в района, обитавано от малцина смели пионери. Сега бе най-южното седалище на управата на националния парк „Евърглейдс“ и все още се обитаваше от решителни пионери. „Толкова за историята“ — помисли си Шепард.

Еймс ги очакваше, ухилен като глупак, и чоплеше слънчогледови семки.

— Започвах да се питам дали ще стигнете дотук — отбеляза той, когато ги видя да слизат от хеликоптера.

— По дяволите, защо ще се питаш такова нещо? — рязко отвърна Янг.

— Мислех, че ще пристигнете по-рано — рече неубедително той.

Не беше успял да осигури моторница, както предпочиташе Янг, но изглеждаше безкрайно горд с малката лодчица с още по-миниатюрното извънбордово моторче, която бе наел.

— За Бога, Пийт — възкликна Гери, — тук няма достатъчно вода за извънбордов мотор.

— Не и след всичкия дъжд, който падна. Нивото й е с около трийсет сантиметра по-високо, отколкото би трябвало да бъде по това време на годината.

Качиха се в лодката. Еймс намести дебелия си задник край мотора, потеглиха сред синята пустош.

Още щом зърна „Бей Пъб“, Шепард почувства, че заведението подхожда напълно на Бенет. Заобиколено от мангрови дървета и вода, то изглеждаше така, сякаш бе слепено с плюнка от донесени по течението дъски, опасно бе да се подпреш на някоя от стените, тъй като можеше да се разпадне.

Пийт се съгласи да изчака в лодката, докато другите двама влязат вътре. Въпреки разположението на мястото и часа на деня „Бей Пъб“ бе пълен с народ. Нямаше нито една свободна маса, дори откритото пространство край парапетите бе заето. Шепард беше виждал стотици подобни барове на Карибите — свърталище на моряци, пияници и аутсайдери.

Двамата с Янг си проправиха път към задния край на заведението и поръчаха чай с лед и купичка скариди. Когато барманът донесе поръчката, Гери му показа компютърната разпечатка на снимката на Хал.

— Този човек появявал ли се е тук скоро?

Барманът, не млад мъж с вързана на опашка бяла коса и безброй бръчици около очите, се намръщи при вида на снимката, сякаш тя бе отвратителна буболечка, осмелила се да пропълзи на тезгяха. След това погледна към двамата полицаи.

— Кой пита?

— Отдавна изгубени приятели.

И Янг показа служебната си карта.

Барманът явно не се впечатли, но отвърна:

— Да, беше тук миналата седмица.

— Сам?

— Не, с други двама, единият висок и слаб, другият едър и плешив.

„Вик и Ед?“ — помисли си Уейн.

— Идват ли често тук?

— Не са сред постоянните клиенти. Понякога се появява само един от тях, друг път — двама, случва се да дойдат и тримата.

— Да имаш представа къде живеят?

— Не. Извинете, но ме чакат жадни клиенти. Ако държите да стоите тук, ей там се освободи една маса.

Посочи към другия край на помещението и се отдалечи, преди да са го попитали нещо друго.

Масата гледаше към западния пристан, където бяха завързани по-малките лодки. Еймс стоеше там и говореше с някакъв човек. Зад него сред блестящите на слънцето води се виждаха пръснати като тъмни перли малки късчета земя. Цветът на водата се променяше там, където започваше заливът, ясна демаркационна линия, подобна на граница между две държави.

— А сега какво? — попита Шепард, като се загледа в моторницата, идваща от север.

— Ще се насладим на скаридите — отвърна Янг, взе една и започна да я бели.

 

 

Когато Хал отплава с лодката, Рей спеше тихо, упоена от дарвона, с който бе поръсил супата й на обяд.

Този път не й бе дал толкова много като преди. Може би бе направил грешка, но след случилото се миналата нощ не мислеше, че тя ще се опита да избяга. За пръв път, откакто я бе зърнал преди години в затвора в Манатий, вярваше, че е възможно да го обикне.

Но все още трябваше да направи нещо във връзка както с нейния син, така и с Флечър. Освен това сънят, който бе имал за Евънс, не му даваше мира. Питаше се дали убийството на Стийл е довело тук и Ричард.

Ако Евънс бе пристигнал във Флорида заради това убийство, значи възнамеряваше да го принуди да извърши още нещо невъзможно, още някое чудо, да причини набързо още нечия смърт, за да изравни нечии сметки в мрачния свят, който обитаваше. „Е, не, благодаря, Евънс.“

На пет километра от чикито смени лодката с моторницата и се понесе из Флоридския залив към кръчмата. Манакас и Индрио сигурно бяха измислили поредния си скапан план как да премахнат Флечър, но успехът му щеше да зависи от готовността на Хал да тръгне с тях. Планът за Стийл също бе зависел от това, именно по този начин Индрио и Манакас бяха играли винаги: като оставяха някой друг да свърши мръсната работа.

Завърза лодката на пристана на „Бей Пъб“ и зърна Манакас, застанал сам край парапета, с рибарска шапка и слънчеви очила, избелели джинси и пурпурночерна тениска.

Бенет излезе от лодката и заизкачва стълбите.

— Може би имаме проблем — заяви без предисловия Манакас. — Индрио не се е прибирал от вчера следобед. Приятелката му каза, че щял да ходи в Лодърдейл да се среща с някого. Предположила, че с мен.

— Къде в Лодърдейл?

— Не знам. Точно това ме тревожи. Както ти казах по телефона, онзи ден проследих Флечър до „Елбо Рум“. И след това Индрио отива в Лодърдейл и не се прибира. Не обичам такива съвпадения, Хал.

Хал се засмя и поклати глава.

— Боже, правиш от мухата слон. Лодърдейл не е само „Елбо Рум“. Освен това Флечър е ходила там в понеделник, а Индрио — вчера.

— Ами ако е знаела, че Индрио ще бъде там и е отишла да огледа мястото?

— Откъде, по дяволите, е могла да го знае?

— Боже, и аз не знам вече. С Флечър всичко е възможно.

— Тревожиш се за нищо.

Манакас вдигна тежките си клепачи. Бенет предполагаше, че пламъкът, който видя в очите му, е бил същият и когато бе изнасилил и убил жената.

— Нека изясним едно нещо. Всичко, което е свързано с Флечър, е важно. Ние бяхме готови да ти помогнем за Стийл. Ти го знаеше добре. Единствената причина да се заемеш с него сам беше, че иначе нямаше да можеш да отвлечеш съпругата му.

— И какво от това? В крайна сметка вие получихте каквото искате, без да рискувате. Казах, че ще ви помогна да се справите с Флечър, но забравете за онази глупост със змията, Ед. Щом искате да я убиете, ще го направим както трябва.

Думите на Хал като че ли подействаха успокоително на Манакас. Той се засмя и поклати глава.

— Все същия стар Хал — винаги прави каквото си иска и не се съобразява с останалите. Нека вземем нещо за хапване.

Докато си проправяха път през тълпата към западната част на бара, Бенет усети, че нещо не е наред. Но какво? Спря и се огледа.

Днес в кръчмата имаше поне стотина човека, прекалено много, за да определи какъв точно е проблемът. Проектира навън съзнанието си, като мрежа върху хорското множество, но черепът му се изпълни с дразнещо, гръмко бъбрене, главата му забуча. Реши, че това е просто проява на параноя.

Забърза след Манакас, но кожата на гърба му настръхна и го засърбя. Не можеше да се отърси от неприятното усещане в стомаха.

 

 

Шепард прекоси кръчмата на път към тоалетната, когато една сервитьорка с кана бира се блъсна в него. Питието се разля по ризата му, той отскочи назад, а тя започна да му се извинява.

Тълпата се раздели като Червено море, за да им направи място, образува се коридор. В края му седяха двама мъже. Приличаха на туристи, убивайки следобеда, докато дойде време за текилата.

Но точно в мига, в който Шепард ги зърна, по-едрият от двамата свали рибарската си шапка и оголи плешивата си глава и лице, което принадлежеше на Коджак. Сърцето на Уейн буквално подскочи в гърлото, той се спусна обратно към Янг.

— Коджак е тук с Бенет — прошепна той, като наклони глава към тях. — Масата край парапета в ъгъла. Бенет е мой.

Капитанът се изправи.

— Ще заобиколя и ще се появя зад Коджак.

Смесиха се с тълпата. Шепард усети метален вкус в устата си. Мускулите му се бяха опънали като въжета. Вече виждаше тила на Хал, светлите къдрави коси, стигащи до врата.

„Атаката трае от трийсет до шейсет секунди. Ако продължи още три до пет минути, започват вътрешни кръвоизливи. Или пък червата се разкъсват.“ Думите на Вик бръмчаха като разгневени пчели в ума му. Измъкна уреда за УНЧ от джоба си и го прикрепи към колана.

Уейн видя как човекът вдигна ръка към врата си и започна да го масажира. Вече беше достатъчно близко, за да види луничките по ръката му.

„Това ти е заради Мира, гадняр такъв.“

Мъжът извъртя рязко глава, все едно бе чул мисълта на полицая, и внезапно реалността придоби странни, халюциниращи измерения. Шумът в кръчмата отслабна и премина в тъпа, пулсираща болка в ушите, периферното му зрение се размаза, ръката му се вдигаше много бавно, сякаш внезапно се бе озовал в каца с мед. И тогава мозъкът му се превърна в бойно поле. Ярки, ослепителни експлозии го прорязваха и си проправяха с огън път до самия център на болката.

„Погрешна честота, погрешна, погрешна, погрешна.“

Тази мисъл се стоварваше върху главата му така болезнено, че езикът никога не би могъл да опише подобно страдание. По-силно от мигрена, по-силно от агония, по-силно от мъчение, по-силно от всичко, което някога бе изпитвал или си бе представял. Това го накара да се строполи с вик на колене и да обхване с ръце главата си.

Инстинктивно се отдръпна, за да увеличи разстоянието между себе си и Бенет. В кръчмата настана паника и хората наскачаха. Не можеше да достигне до УНЧ, за да настрои честотата — болката бе нетърпима. От носа му рукна кръв. Не виждаше нищо. Надигна се на ръце и колене и затръска глава като ранено животно, което се опитва да проясни зрението си, да избяга от агонията, да диша.

Някой го изправи на крака и той се олюля, барът се наклони на една страна, хората се блъскаха в него. И тогава, все така внезапно, болката го отпусна; отново беше в състояние да вижда и да мисли. Той се обърна и започна да се оглежда за Бенет, плешивия и Янг.

Сигурно приличаше на подивял първобитен човек с изцапаните си от кръв лице и риза, тъй като хората отскачаха от пътя му. Добра се някак си до парапета и зърна Хал, той тичаше към източния пристан, където бяха завързани моторниците и по-големите превозни средства. Уейн прескочи парапета и забърза от външната му страна, като се държеше здраво с ръце, за да не се бори с паникьосаната тълпа.

Прескочи отново парапета и се приземи на крака като котка. Спусна се право към центъра на пристана, като разбутваше хората по пътя си. Хвърли се върху Бенет, който вече бе стигнал до моторницата. Той падна във водата и повлече Шепард със себе си.

Потънаха, вкопчени един в друг като любовници. Уейн беше по-висок и по-тежък от Хал, но той пък беше по-бърз и изпълнен с учудващата сила на отчаяния човек. Коляното му се заби в слабините на полицая. Въздухът излезе със свистене от гърдите на Уейн, ръцете му се плъзнаха и Бенет се отскубна от хватката им.

Когато главата на Шепард се показа на повърхността, бученето на моторницата го оглуши. Тя се отдели от пристана, като вдигна завеса от вода след себе си, и се спусна след другите лодки, бягащи от хаоса.

Шепард се добра до пристана, успя да се изкачи и остана проснат на площадката, неспособен да помръдне. Очевидно бе изчерпал и цялата си енергия. Имаше чувство, че главата му ще излети от раменете при първия полъх на вятъра. Остана да лежи безсилен и да гледа как моторницата се отдалечава, превръщайки се в бляскава метална точка.

 

 

Хал не намали скоростта, докато стигна до мангровите дървета, където бе скрил лодката. Мушна се под сянката на надвисналите клони и изключи мотора. Трябваше да действа бързо. Очакваше след минути да чуе бръмченето на хеликоптер и искаше дотогава да се е скрил в лабиринта от канали.

Поспря само колкото да покрие моторницата с брезента в убит зелен цвят и да нахвърля клонки отгоре й. След това метна багажа си в лодката, отблъсна я и скочи вътре. Загреба пъргаво, обзет от демоните на миналото. Манакас, Индрио, Флечър, Стийл, имената пробягваха в съзнанието му, виеха зловещо като глутница хиени.

На няколко пъти чу грохота на прелитащ ниско над дърветата хеликоптер. Сянката му падаше върху водната повърхност и дърветата подобно на митичен облак на обречеността. Не можеше да бъде сигурен, че е на ченгетата, но нямаше намерение да рискува да бъде видян. Смразяваше се при мисълта, че може да го заловят.

Единственото, което знаеха, бе, че се е насочил на север. Дори ако бяха хванали Манакас, той не можеше да им каже къде живее Хал, защото не знаеше. Имаше номера на клетъчния му телефон, но това нямаше да им бъде от особена полза, след като се отървеше от него. Засега беше в безопасност.

А утре? Дали и утре щеше да бъде в безопасност?

Когато се бе „свързал“ с Шепард, миг преди да започне да стиска, бе открил лицето на Индрио да плува сред море от други несвързани, смущаващи образи. Сега се върна в спомените си към тях и ги заоглежда, като се опитваше да ги сглоби.

Това му напомни рисуването, бавен съзидателен акт, само дето не се извършваше в определена последователност. Нямаше нищо по-просто от формата на едно лице, от красотата на едно око, от съвършенството на една уста. Оформянето на картината бе болезнено, болезнено бе да осъзнае, че експлозията на колата всъщност показваше как е умрял Индрио, още по-болезнено да разбере, че Индрио ги е предал.

Но това не го изненада.

Какво ли е казал на Шепард? Във всеки случай достатъчно, за да знае за „Бей Пъб“.

„Какво още му каза, скапаняк такъв? За Рей? Каза ли му за нея?“

Разбира се, защо не? Защо да крие такова нещо? Целта на Индрио е била да даде на Шепард достатъчно информация, за да го открие. Само защото отвлече Рей, когато трябваше да убие Стийл. Индрио не му вярваше още откакто отхвърли предложението на неговата приятелка да му помогне да се сдобие с документи за нова самоличност и действаше по свой начин.

Ако го хванеха този път, щяха да го пратят на електрическия стол. Но първо трябваше да го хванат. Предателят Индрио бе получил това, което заслужаваше.

„Както ще го получа и аз“ — помисли си Хал.