Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (8)

Глава 8

Том бе научил Мира, че без мечти животът се смалява трагично и се превръща в пародия. Дори мечтата да не се осъществи напълно, важен е стремежът.

В дните, седмиците и месеците след смъртта на Том тя бе мислила често как би могла да се устреми към осъществяването на своите мечти без неговите насърчения. Като дете на кубински емигранти мечтите му бяха нещо добре познато. Той и Надин бяха виждали „Единен свят“ и бяха повярвали в него много преди нея самата.

Сега тя изкачваше стълбите към апартамента; там бяха живели през дългото, горещо лято, в което бяха превърнали мечтата в действителност. В нейните спомени Том обикновено се смееше — искрен смях, който се бе превърнал в негова отличителна черта, подобно на наситения черен цвят на косите му.

Той беше един от рядко срещаните оптимисти, които виждат бутилката като пълна наполовина, а не полупразна. Не беше сложен човек, може би защото системата от ценности бе пределно ясна в съзнанието му. Но дълбочината му я бе изпълвала със страхопочитание.

Тази вечер нагоре по стълбите я придружаваше заплашително мрачно настроение, резултат от посещението на Шепард, от молбата му за информация и помощ. Беше разтревожена, неспокойна, най-слабият шум я стряскаше. Скърцането на старото дърво, приглушеният шепот на вятъра: всичко бе проява на вътрешното. Знаеше, че то няма да спре дотук.

Напрежението вече започваше да се проявява. Главата й пулсираше, стомахът й се бе свил на топка, неопределената, дразнеща болка ниско в кръста молеше за успокоителната топлина на продължителна вана. Всичко, което чувстваше в момента, крещеше да забрави молбата на полицая и просто да продължи с живота си. Беше видяла нещо, бе докладвала за него, беше отговорила на въпросите му по най-добрия начин, на който бе способна. Никакъв писан или неписан закон не я задължаваше да прави нещо повече във връзка с този случай.

Но не можеше да се изолира, тъй като все още не бе разбрала защо се бе „включила“ в убийството на напълно непознат човек. След като в продължение на години се бе опитвала да разбере природата на своите способности и начина, по който действаха, бе проумяла поне едно: тя не се „включваше“ случайно и не улавяше каквото и да е само защото то бе някъде там. Тогава защо Стийл? Какво в него бе породило тази връзка?

Нямаше представа. Откъдето и да погледнеше уравнението, откриваше само мрачно надвиснала въпросителна.

Мира почука на вратата на апартамента и влезе. Надин се бе преместила да живее тук преди около година, когато падна и си счупи бедрената кост. В продължение на единайсет години бе живяла сама в голямата къща в близкия Хидън Лейк, който преди това бе обитавала с покойния си втори съпруг милионер.

Беше обзавела апартамента и бе внесла в него собствената си ексцентричност.

Бамбуковите столове, покритият с плочи мексикански под, изобилието от растения, дори оскъдната мебелировка се съчетаваха с дишащото органично цяло, с което съжителстваше Надин. Баба й винаги бе живяла на границата между видимото и невидимото, на материалното, осезаемото и етерното, като се чувстваше еднакво у дома си и в двете.

Родителите на Мира, от друга страна, принадлежаха към царството на видимото. Те живееха в апартамент с гледка към океана във Веро Бийч, членуваха в местния яхтклуб, играеха голф четири пъти в седмицата и ходеха редовно на църква, макар да не вярваха на нито една дума от проповядваното в нея. За тях Мира и Надин бяха ексцентричките на семейството, приятните чудачки, които идваха да ги посетят веднъж на няколко месеца, след което се връщаха към необяснимия си начин на живот.

Котките я посрещнаха с превзето мяукане, което даваше да се разбере, че не ценят насилственото преместване от къщата в апартамента. Ани и Надин се бяха разположили на дивана, Ани четеше, а Надин гледаше късните новини, нещо, което не бе правила поне от десет години.

— Изпусна детектив Шепард — заяви тя, като отдели поглед от телевизионния екран. — Даваше показания за убийството на някой си Андрю Стийл. Това има ли нещо общо с картите Таро, които искаше да му разтълкуваш?

Младата жена кимна и пусна чантата си на един от бамбуковите столове.

— Не знам дали това, което му казах, му е било от особена полза.

— С Нана ти запазихме от вегетарианското чили, мамо — обади се Ани.

— Благодаря, миличко. Времето ти за лягане отдавна е минало, не смяташ ли?

— О, хайде, де! Утре е неделя.

— Още трийсет минути.

Момиченцето й изпрати въздушна целувка и се пресегна към дистанционното на телевизора.

Надин взе бастуна си и се изправи.

— Нека да поговорим в кухнята, докато вечеряш.

По полиците край стените в миниатюрната кухня бяха наредени тенекиени кутии, всяка с различна форма и цвят и във всяка имаше колода карти Таро или някой от техните варианти. Виждаха се още всевъзможни средства за осъществяване на връзка с отвъдното — руни, монети И Чинг, черупки, махала, дори колекция от избелели кости и кристална топка. Пред единствения прозорец, чиито дървени капаци бяха отворени, висяха кристални китайски камбанки, всяка в различен цвят.

Въпреки прозореца всеки път, когато влезеше в малката кухничка, Мира имаше чувството, че се намира под земята, в някаква суха, осветена от огъня пещера. Накъдето и да погледнеше, съзираше дървесни жаби: миниатюрната колекция над печката, кърпите за чинии, върху които бяха изобразени дървесни жаби, сапунерката във форма на дървесна жаба, керамичните жаби, в които бяха поставени две незапалени червени свещи. Надин гледаше на жабите като на свой талисман.

— Искам да чуя всичко — заяви тя, като постави купа чили и чаша чай с лед пред внучката си.

Младата жена започна от видението, което я бе споходило в четвъртък сутринта. Откакто се помнеше, баба й бе неин наставник, учител и близък приятел. Беше й помагала да проумее и да се справя с виденията, които бе имала като дете, беше я учила как да фокусира психичните си способности и как да ги изключва. Надин се бе занимавала с тази материя през по-голямата част от живота си. Ако съществуваше обяснение защо Мира се бе включила в убийството на напълно непознат човек, тя щеше да й помогне да го открие.

— Първият въпрос, който трябва да си зададеш, Мира, е защо си уловила убийството на този мъж. Ти не го познаваше, абсолютно нищо не те свързваше с него. Защо тогава?

— Точно това се надявам да ми кажеш.

Възрастната жена започна да търси из полицата над сушилнята за чинии, където държеше специалните си карти Таро. Те си деляха мястото с някои от играчките на Ани, с химикалки, моливи и стари списъци, както и всичко останало, за което не можеше да намери подходящо място другаде. Мира от своя страна съхраняваше картите си Таро увити в коприна с различен цвят в тъмно, прохладно място. Баба й обаче никога не бе силна по ритуалите.

Избра две колоди — Войъджър и Райдър — Уайт. Първата, тема на семинара днес следобед, представляваше уникален вариант на оригиналните Таро, предназначен за следващото хилядолетие. По тях нямаше рисунки и великолепни фотоколажи. Втората бе същата, от която бяха и донесените от Шепард карти.

— Кои казваш бяха картите? — попита Надин, като махаше ластичето от колодата на Райдър — Уайт.

— Любовниците, Кулата, Осемте чаши, Колелото на съдбата, Осемте меча, Десетте меча и Обесеният.

Старицата си сложи очилата за четене и извади съответните карти от колодата. Подреди ги във формата на ветрило с лицето нагоре и измъкна четирите карти от голямата аркана. Любовниците, Кулата, Колелото на съдбата и Обесеният.

— Тъй като са от голямата аркана, засега са важни единствено те.

Картите от голямата аркана бяха свързани с характера и съдбата и описваха архетипови ситуации: раждане, смърт, промяна, растеж, любов, брак — големите събития. Малката аркана, която включваше последователностите от чаши, жезли, мечове и пентакли, отразяваше поведението и обстоятелствата.

— Когато интерпретираше картите на Шепард, само дефинициите им ли му даде или гледа по тях?

С други думи, дали се бе „включила“. Не, не се беше включила.

— Опитвах се да се вслушам в картите, но не исках да се включвам.

— Искаш да кажеш, че си се страхувала.

Това не беше критика; Надин просто установяваше истината такава, каквато я виждаше. Младата жена кимна.

— Това убийство е нахлуло в подсъзнанието ти поради някаква причина, Мира, дори още да не знаем коя е тя. С този страх ти отричаш собствената си сила. Затова първото, което трябва да решиш, е дали можеш да продължиш връзката.

— Предпочитам да не бъда въвличана повече в тази история, но искам да знам защо съм уловила това убийство.

— Чудесно. В такъв случай нека видим каква история можем да създадем от тези карти. — Сведе поглед към четирите Таро от голямата аркана. — Картите са били изпратени до госпожа Стийл. Приемам, че става дума за романтична история. Любовта на нашия Обесен към съпругата на Стийл е изпълнена с тъмни, порочни емоции. Той е готов почти на всичко, за да я притежава. Предприема изключителни рискове. Може би дори убива Стийл и я отвлича. В такъв случай голямата аркана сочи съдбата между госпожа Стийл и този човек.

— Ако вярваш в съдбата — отбеляза Мира.

В която не вярваха и двете. С всеки избор, който правим, с всяко вярване, което отхвърляме или приемаме, животът се променя. Това бе част от проблема, когато се предсказва с Таро или по какъвто и да било друг начин. Ако гледаше на някой клиент, Мира се настройваше, влизаше в резонанс с най-вероятните в момента пътеки. Силата се намира в настоящето. Промени вярванията си и животът ти също се променя.

И така, кои нейни вярвания бяха привлекли това преживяване?

— Проблемът, Надин, е, че картите са били изпратени преди убийството. Всичко може да се е променило оттогава. Освен това не знам какъв обхват да използвам.

Старицата махна нетърпеливо с ръка.

— Прекалено си се вманиачила с този обхват. Той не ти е нужен, за да гледаш на карти. Те са това, което са. Знаеш го много добре.

Свадливите нотки в гласа й накараха Мира да застане нащрек и засилиха телесните й болки и дискомфорт.

— Това не е нищо повече от определено наместване. Онова, което има значение, са самите карти. — Взе колодата Войъджър и извади нервно ластичето. — Помисли си за някакъв въпрос и изтегли три карти. Но нека да бъде по-прост. Прекалено съм изморена, за да се занимавам с велики дела.

Мира избра въпроса, изтегли картите, постави ги обърнати върху масата, като ги нареди една до друга. Баба й започна да ги обръща.

— Миналото те спира. Трябва да се освободиш от него, за да можеш да продължи напред. Мъжът, когото ще срещнеш покрай работата, ще ти помогне да го направиш.

— Това ли е?

— Да.

Младата жена се засмя.

— Що за глупост, Надин? Попитах дали ще имам баня за гости в новата си къща.

— Несериозен въпрос.

— Не и за мен.

Баба й вдигна картите и ги върна в колодата, а после сложи отново ластичето.

— Точно това имам предвид. Няма значение какъв въпрос задаваш. Картите дават информацията, която ни е нужна в зависимост от точката, която сме достигнали в живота си.

— Но интерпретацията правиш ти. Това не се брои. Ти ме познаваш прекалено добре.

Старицата завъртя очи и се пресегна към бастуна си.

— Беше само един пример в подкрепа на моето схващане.

Стомахът на Мира се сви. Отблъсна купата с недояденото чили.

— Това беше опит от твоя страна да ме накараш да мисля за Шепард.

— Имаш нужда да излизаш повече, Мира. Факт е. А той ми се стори много добър човек.

— Той е ченге.

— По-добре ченге, отколкото осъден — отвърна със смях Надин.

— Много забавно. Бен тук ли е?

— Fie, Бен не е тук.

Старицата отпи от голямата чаша с горещо какао, по-скоро сръбна шумно, неприятен навик, но какво от това, по дяволите? Възрастта й даваше право на някой и друг каприз.

— Просто си ядосана, че не се хванах на номера ти.

— Не съм ядосана.

— Ако не беше ядосана, Бен щеше да бъде тук.

От петнайсет години баба й се свързваше с някаква същност, която наричаше себе си „Бен“. Не го използваше за клиентите си. Единствените извън семейството, които знаеха за него, бяха най-близките приятели на Надин.

Бен твърдеше, че посредством работата си чрез нея ускорявал духовното си израстване. Мира все още не бе разбрала какво точно е той. Понякога си мислеше, че може би е част от старицата, отделила се от личността й. Друг път бе сигурна, че е точно това, което твърдеше, че е: „енергийна същност“, която вече не се фокусираше върху физическата реалност.

Независимо какво беше или не беше, точността му бе впечатляваща, макар че някои негови предсказания се различаваха от реалното събитие. През тези петнайсет години обаче едно нещо не се бе променило — всеки път, когато Бен се появеше, Мира се вслушваше в думите му.

— Хайде, Надин, имам няколко въпроса за него.

Освен това Бен й беше задължен. Той не беше предупредил Том да се пази от магазините за хранителни стоки, както впрочем не го бе предупредила и самата тя, и не й бе дал никаква информация за неговия убиец. Беше обсъдил само причината да се случи, но преди пет години тя не желаеше да го слуша. Беше казвала всичко това и преди, но го повтори и сега.

— Добре, добре, Мира.

Надин сръбна отново от чашата си, отпусна се назад, поставила длани върху бедрата си, и затвори очи. Дишането й се задълбочи.

Когато отвори отново очи, те като че ли имаха само зеници, черни като мокри улици. Гръбнакът й се бе изправил, изглеждаше по-млада, по-енергична. Младата жена знаеше, че сега баба й няма да има нужда от очила, за да чете, че слухът й се е изострил, че няма да използва бастуна, ако стане от масата.

Подобни промени се проявяваха при мнозина от контактьорите. Този феномен Мира свързваше с онова, което се случваше с хората с повече от една личност. Едната от тях можеше да бъде диабетик например, но такова заболяване не съществуваше в другата личност, макар и двете да използваха едно и също физическо тяло.

Надин заговори; гласът бе нейният, но по-дрезгав и по-нисък.

— Приятно ми е да те видя отново, Мира.

— На мен също, Бен. Озадачена съм от няколко неща.

— И уплашена. — Хареса ли ти чилито?

— Подправките му бяха в повечко. Но по този начин Надин дразни небцето си.

Бен твърдеше, че в предишния си живот е приготвял най-отбрани ястия, че е работел като майстор готвач на някаква яхта, която обхождала моретата около Южна Испания.

— Чудех се дали ти би могъл да ми кажеш нещо повече във връзка с убийството, Бен.

— Видението ти бе вярно. Детектив Шепард ще намери потвърждение, след като разговаря със сина на мъртвия.

Младата жена реши да си води записки. Понечи да вземе химикалка, но Надин се изправи и се приближи до едно чекмедже, като се движеше без бастун и почти не накуцваше. Върна се с химикалка и няколко листа и заговори веднага щом Мира приключи с нахвърлянето на записките върху вече казаното.

— Можеш ли да ми опишеш този човек? Или да ми кажеш името му?

— Той има много имена. Струва ми се, че предпочитаното сред тях има буквата „Х“ в себе си. Картите са неговата история. Зелените връзки на обувките са важни.

Не беше споменавала за връзките на обувките пред баба си, но за първи път Бен споменаваше неща за Мира или нейния живот, които не бяха известни на Надин.

— Нещо друго?

— Хората, които играят важни роли, всъщност са трима. Но мъжът със зелените връзки на обувките е от най-голямо значение. Той е много силен, Мира. Може да разширява съзнанието си по необичаен начин и да се огражда като с щит.

— Психически ли? Това ли имаш предвид?

— По-сложно е, но основното е, че има силно развити психически способности. Те обаче са насочени в неправилна посока.

— Не ме разбирай неправилно, Бен. Но след като знаеш всичко това, защо не ми дадеш описанието на човека или името му?

„Защо не можеш да ми кажеш защо се случва това?“

— Аз долавям енергийни същности. Не мисли, че надничам отнякъде отгоре, Мира. Там, където се намирам, няма такова нещо като „гледка от птичи полет“.

— Защо се включих към това убийство?

— На определено ниво си била отворена за него.

— Но защо?

Без да обръща внимание на въпроса й, Бен продължи:

— Един мъж ще отиде при детектив Шепард с експлозивна информация.

„Експлозивна.“ Определението не й допадна.

— Какво имаш предвид под „експлозивна“? Кой е той?

Той отново не й отговори и продължи, все едно че не я беше чул:

— Цялата тази ситуация изисква огромна предпазливост от твоя страна, Мира. Подчертавам го. Ще се изправиш срещу…

Внезапно телефонът иззвъня и Надин излезе от транса си. Мира грабна слушалката, преди да е иззвънял отново.

— Да? Ало?

— Мира, Шеп е. Извинявай, че се обаждам толкова късно. Опитах се да позвъня у вас, но никой не отговори.

Тялото й реагира на гласа му по същия начин, както когато се ръкуваха пред книжарницата.

— Още не сме легнали. — „Разговаряме с Бен.“ — До утре би трябвало да имам повечко информация за теб.

— Страхотно. Бихме ли могли, ъъъ… да се срещнем по някое време следобед?

— Би било чудесно. В колко часа?

— Ами, чудех се дали би могла да се поразходиш из къщата на Стийл и да видиш какво ще усетиш?

„Огромна предпазливост.“ Предупреждението на Бен прозвуча отново в ушите й. Тъй като се поколеба, Уейн побърза да добави:

— С радост бих ти платил за изгубеното време.

Младата жена затвори очи.

— Не е нужно да ми плащаш. — „Нито пък е нужно аз да правя това.“ — Не смятам, че ще бъда в състояние да ти дам информацията, която ти е необходима. — „Не искам да го правя.“ И освен всичко друго трябваше да се съобразява с Ани. — Честно казано, Шеп, не желая да се замесвам повече в това.

Ето. Най-после го каза. Но Шепард не искаше да остави нещата такива.

— Виж, нещата ще ги знаем само ние двамата, ако това те тревожи. Името ти няма да бъде споменавано, няма да се свързва по никакъв начин с разследването, Мира. Давам ти думата си. Просто търся ориентир, за да знам накъде да тръгна.

„Божичко!“ — помисли си Мира, вперила поглед в босите си крака и пръстите, които свиваше и разпускаше. Щеше да я умолява, да я държи на телефона през цялата нощ, ако се наложи.

— Това е само една от причините. Просто не ми е приятно.

— Само ние двамата ще знаем.

Младата жена разтри чело.

— Ако се съглася да опитам, Шеп, ще бъде последното ми замесване. Трябва да го разбереш.

— Няма проблем. Наистина ценя това, Мира. Какво ще кажеш за един утре на обяд? Мога да мина да те взема.

— Добре, в такъв случай до утре.

— Виждаш ли как стават нещата? — попита Надин с неприятна самодоволна усмивчица. — Решиш ли веднъж да се включиш към нещо, светът ти дава възможност да откриеш истината.

— Не желая да ходя в дома на Стийл, но може пък да открия нещо, което ще обясни защо съм се включила към неговото убийство. А това ще сложи край на замесването ми, независимо дали ще открия нещо.

Думите й очевидно не убедиха старицата, но тя нищо не каза.

— Бен все още ли е тук? Той тъкмо започна да казва нещо?

— Защо той да върши твоята работа?

Защото се предполагаше, че мъртвите притежават поне част от отговорите.

— Би ли опитала отново?

— Той си отиде.

— Хайде, Надин. Не бъди толкова твърдоглава.

— Отиде си — повтори баба й.

Мира се приведе напред с досада.

— Къде си отиде, за Бога?

— Не знам.

Надин сви рамене, допи какаото си, изправи се и сложи край на спора.

Младата жена остана сама, разкъсвана от тревога; искаше й се да бе казала на Шепард да забрави за проклетата работа.

 

 

В съня й двамата с Том стояха на изумруденозелен хълм, от който се откриваше гледка към града. Познаваше мястото; бяха се срещали там многократно, откакто той бе умрял. Небето изглеждаше винаги тъмно виолетово, като синина, както винаги преди изгрев или залез. Макар да усещаше лек полъх, нищо около тях не помръдваше — нито листата или тревата, нито дори облаците. Въздухът беше неподвижен.

— Искам да остана тук — заяви тя.

— Не можеш, Мира. Това място се намира помежду. — Пое дланта й в своята и палецът му се плъзна по кокалчетата на ръката й. — Ела, ще ти покажа къде живея.

Докато се отдалечаваха от хълма, небето не промени цвета си, виолетовото не стана по-тъмно, не се показаха звезди. Времето като че ли бе затаило дъх. Тя обаче усещаше мекотата на тревата под босите си нозе, топлината на ръката на Том, обхванала дланта й, горещото си желание към него.

Той говореше, гласът му преминаваше през нея като някаква вълшебна течност, докосваше всяка клетка вътре в нея. Мира се вкопчваше в думите му, в звука на гласа му, в най-дребните детайли. Знаеше, че повечето от онова, което преживяваше тук, ще й се изплъзне, когато се събуди.

— Ти го харесваш — рече Том.

Имаше предвид Шепард.

— Да, харесвам го.

Той стисна дланта й.

— Добре. Няма да бъде лесно, ти ще се съпротивляваш с всички сили. Но не се заблуждавай. Добре е да оставиш нещата да поемат нормалния си ход.

Младата жена спря рязко и го прегърна, като се притискаше буйно към него. Не желаеше да го пусне, да се раздели със своите спомени или с онова, което бяха преживели заедно. Не искаше да се лиши от нито едно от тези неща.

— Страхувам се — промълви тя. Завря лице в гърдите му. — Не ме оставяй.

Ръцете на Том, неговите големи, прекрасни ръце, се плъзнаха от двете страни на лицето й и тя отстъпи леко назад.

— Аз не те оставям, Мира. Ние с теб винаги ще се срещаме тук. Но и двамата трябва да продължим напред.

Не искаше и да чува за движение напред, за движение, където и да било. Сграбчи ризата му, впи устни в неговите и се събуди, притиснала тяло към възглавницата си и с обляно от сълзи лице.

Младата жена стисна клепачи и се опита да се върне отново към съня, да се обвие в него. Но той бе изчезнал заедно с хълма. Единственото, което беше останало от Том, бе усещането от неговото докосване, подобно на болката, която човек чувства на мястото на ампутирания си крайник.