Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (20)

Глава 20

Щом влезе в бара на „Пиър 66“, той забеляза Манакас и Индрио, седнали на една от задните маси. Двамата се сливаха с тълпата, умение, което бяха възприели в затвора, където човек не искаше да се набива на очи.

Индрио нервно пушеше. Изглеждаше напрегнат като птица, очакваща да бъде хваната в капан. Манакас, който винаги успяваше да запази самообладание, смучеше резенчето портокал от напитката си.

„Мъжка дружба“ — помисли си Бенет. Очакваха го да седне при тях и да се отдадат на „юнашки“ приказки, които да подсилят колективната им отдаденост на плана. Манакас и Индрио се бяха сближили преди години, още в затвора. Хал обаче чувстваше, че остава малко встрани. Вече бяха обмислили предложението си за по-нататъшните действия. Нямаше да има голяма разлика дали той щеше да приеме или да отхвърли схемата им, освен ако не се нуждаеха от неговите способности. А и беше наясно, че дружбата им нямаше нищо общо с тазвечерната среща. Тя бе съсредоточена около отдадеността им на плана. Не беше необходимо да се „свързва“ с тях, за да го разбере.

Преди пет години отказа да участва в съвместно разработената идея за ограбване на банка, за която трябваше да се използват уменията и на тримата. Намерението им бе първо да се упражнят с няколко крайпътни магазина за хранителни стоки, за да видят дали ще успеят да накарат продавача да остави касата, без да я заключи.

В първия набелязан магазин в едно предградие на Маями успяха да накарат продавачката да напусне помещението, без да заключи касовия апарат. Индрио контролираше операцията, Манакас взе парите, а Хал успя да задържи продавачката вън от главното помещение в продължение на единайсет минути и половина.

След това направиха още два подобни опита, като при първия се провалиха, а при втория успяха. Тогава вече Индрио и Манакас се почувстваха готови за банковия обир. Бенет обаче поиска да поизчакат още малко, за да може да се изпробва сам.

Знаеше, че не могат да осъществят обира без него. Нито единият, нито другият беше способен да накара, когото и да било да направи нещо. Но също така не беше сигурен, че може да се справи самостоятелно. Беше нужна огромна концентрация, за да „проникнеш“ дълбоко и да задържиш положението за известно време. Това означаваше, че докато е „свързан“, няма да му остане много енергия да следи на съзнателно ниво за евентуална опасност, някой трябваше да му пази гърба. Целта на соловото изпълнение бе определяне на собствените му граници.

Спря се на един от крайпътните магазини тук, в Лодърдейл. Успя да накара продавачката да остави касата отключена и да отиде в хладилното помещение. Задържа я известно време там. Но се бе съсредоточил до такава степен върху продавачката, че не забеляза влизането на двама клиенти.

Уби ги и двамата. Единият бе съпругът на Мира.

Инцидентът стана причина да се откаже от банковия обир. Дълго време след това не се бе виждал с Манакас и Индрио. И тогава един ден случайно засече Манакас на плажа и тази среща доведе до сдобряване с Индрио. Хал не беше сигурен кога решиха да убият Стийл и Флечър. Може би очевидното просто бе станало още по-очевидно, а именно, че никога няма да бъдат свободни да се захванат с каквото и да било, още по-малко да живеят нормално живота си, докато Стийл и Флечър са живи.

И така, сега те стояха тук, трима мъже, които не можеха да намерят своето място сред останалите. Свързваше ги само общото им минало. Хал се приближи до масата и веднага усети подозренията им, подобно на подводно течение, което бе в състояние буквално да вкуси, четвъртото присъствие тук.

— Проверих я — заяви без предисловия Манакас.

— Кого си проверил?

— Екстрасенската, човече. Мира. Хубава е и истинска.

Започна да разказва за случилото се. На Хал му се искаше да го удуши, да налее малко здрав разум в главата му. Когато по време на телефонния им разговор преди обяд Манакас бе споменал за Мира, Бенет дори не бе допуснал, че той ще направи подобно нещо. Беше толкова глупаво! На Хал това му се струваше повече от очевидно, как е възможно да не бъде явно и за Манакас?

— Нека сега насочим вниманието си към Флечър — обади се Индрио.

Дърпаше бясно от цигарата си, около главата му се виеше облак дим. Хал се закашля и замаха с ръка, Индрио обаче не разбра намека. Погледна към Хал и заяви:

— Вече мислехме, че няма да се появиш.

Враждебността се излъчваше като миризма от цялото му същество.

— Успокой топката, Вик. Не съм закъснял чак толкова.

Индрио посочи с пръст циферблата на часовника си.

— Четирийсет минути.

Манакас завъртя очи.

— Престани с тези разправии, човече. Той е вече тук. Нямаме време да спорим за това. Флечър се намира в апартамент на последния етаж, Хал. Когато сканирах мястото, останах с впечатление, че нейният е един от двата с изглед към канала.

— Не знаеш ли точно кой?

— Ще разбера, щом отидем на място. Вратата, която видях, има нещо позлатено около дръжката си.

— В момента тя не е там — добави Индрио. — Или ако е, не вдига телефона.

Единственото желание на Хал бе да приключи с това и да се върне в чикито при Рей. Тя спеше, когато той тръгна, и вместо да я упоява, бе заключил с катинар вратата към главната стая на чикито.

— И така, какъв е планът?

Индрио се изхили.

— Проникваме вътре и й оставяме визитки. Всичко би било толкова по-лесно, Хал, ако просто й стиснеш хубавичко главата.

Боже мили, Индрио просто не можеше да схване.

— Изглежда не си ме слушал, когато ти обяснявах, Вик. Никога не съм успявал да се „свържа“ с Флечър или Стийл. Ти впрочем също не можеш да достигаш до тях.

Всъщност не беше съвсем точен. Беше успял на няколко пъти.

Индрио насочи цигарата си към Бенет.

— Говорим за теб, човече, не за мен. Твоите способности винаги са били по-силни от нашите с Ед.

Манакас, вечният миротворец, вдигна едрите си, силни длани.

— Достатъчно, amigos. Щом искате да се карате, добре, губете си времето. Аз си тръгвам.

Дръпна назад стола си, но преди да успее да се изправи, Индрио го сграбчи за ръката.

— Добре, край на споровете. Продължавай с това, което бе започнал да казваш.

— Искам да знаете само, че всеки път, когато съм се опитвал да достигна до Стийл или Флечър — обясни Манакас, — съм ги откривал по статичния шум. Затова не мога да ги разчета. С изключение на онази нощ. Когато сканирах апартаментите на горните етажи, я открих съвсем лесно. Странно.

— Може би защото е спяла — предложи Хал. — Гардът й е бил паднал.

Манакас сви рамене.

— Не знам. Нека поговорим за сега. За това как визитната ни картичка ще свърши голямото поражение.

Индрио се изхили.

— Разбира се.

Манакас вдигна от пода голяма брезентова торба.

— Там, където живея, Хал, сградите се издигат за една нощ и дивите животни и растения се борят да намерят нови места за живот.

Остави торбата на масата, отвори ципа. Бенет надникна вътре.

Змията, свита на кълбо в малък телен контейнер, надигна глава и изсъска. Хал се отдръпна инстинктивно.

— Божичко! — прошепна той. — Коралова змия?

Манакас очевидно беше доволен от себе си, и побърза да затвори торбата.

— Ухапването причинява смърт за няколко минути. Колкото по-близко е до сърцето, толкова по-бързо настъпва смъртта. Мисля, че просто ще трябва да я оставим в леглото й.

— За какво тогава, дявол да го вземе, съм ви нужен аз?

Лицето на Индрио се изопна.

— Уговорихме се да го направим заедно. Ето за какво.

— Аз изпълних моята част — сопна се Бенет. — И то съвсем сам. Вие двамата се оправете с Флечър.

— Глупости! — Индрио смачка угарката и се приведе към него. — Единствената причина да убиеш сам Стийл е, защото искаше съпругата му. Но тя няма нищо общо с Ед и с мен. Затова или ще участваш сега, или излизаш напълно. Какво избираш?

Какъв глупак само бе този Индрио. Все се палеше. Хал погледна към Манакас.

— Съгласен ли си с това, което казва той?

— Виж, човече, пет пари не давам за теб и съпругата на Стийл. На твое място аз вероятно бих направил същото.

„Да — помисли си Хал. — Манакас, изнасилвача.“

— Но Вик е прав относно първоначалното ни споразумение. Или сме заедно, или забрави за всичко. Ти се отказа от банковия обир, задължен си ни, Хал.

— Вече рискувах кожата си.

— Значи се отказваш? Това ли да разбираме?

Ако кажеше „да“, щеше да излезе от групичката завинаги. Нямаше да има възможност да промени мнението си и да се върне. Знаеше, че Индрио и Манакас щяха да изчезнат, както го бяха направили и предишния път. Макар да нямаше нужда от тях за осъществяването на своите планове, животът му с Рей, щеше да бъде по-лесен, ако призракът на Флечър не бе надвиснал върху им. Защо тогава да не бъде с тях? Защо не, по дяволите?

— Добре, с вас съм. Как ще влезем в апартамента?

Индрио потупа джоба на сакото си.

— Това е моята част. Щом отворя вратата, ще наблюдавам асансьора и стълбището. Вие с Манакас ще се оправяте със змията.

Хал се изправи.

— В такъв случай да вървим.

Никой не проговори, докато вървяха към асансьора. Но Хал усети кратко, настойчиво побутване в черепа си — Индрио се опитваше да си проправи път. Това го вбеси.

„Да си чувал някога, че трябва да се почука, Вик?“

Индрио се ухили… „Просто проверявах, за да се убедя, че си тук. Не се сърдиш, нали? За думите ми преди малко?“

„Каза това, което мислеше.“

Манакас не можеше да подслуша разговора им, освен, ако не бе научил някои трикове през годините, за които Бенет не знаеше нищо. Той обаче го долови, а и ги познаваше достатъчно добре, за да се сети за какво става дума.

— Прегърнете се и сте сдобрете, amigos, почти стигнахме.

Асансьорът забави скорост. Индрио пъхна една незапалена цигара зад ухото си и измъкна кожена торбичка от джоба на якето.

— Би трябвало да отворя вратата за шейсетина секунди. Но за всеки случай, ако отнеме повече време, наблюдавайте стълбището, асансьора и вратите към другите апартаменти.

„Работа в екип“ — помисли си Хал. Ако беше прибягнал към работата в екип преди пет години, съпругът на Мира все още щеше да бъде жив и може би животът му щеше да потече в друга посока. По-безопасна.

Асансьорът спря. Хал натисна бутона за задържане на вратата отворена и излезе в коридора след другите. Енергията на Флечър се носеше из въздуха като леки останки от парфюм.

Вдъхна я дълбоко в дробовете си. В горния ъгъл на дясното му око се оформи една картина: Флечър, танцуваща меренге в един латино бар в Маями, с дълги разпуснати коси, които се веят, докато върти ханш насам-натам. Беше пила прекалено много, в нея имаше някаква първична страст, която му допадаше. Това бе нощта, през която бяха станали любовници. Преди един живот. Картината го смути, но не можеше да разбере защо.

Манакас бе определил вратата и Индрио отиде да работи върху нея. Хал се разположи на място, откъдето да вижда асансьорите, стълбите и вратите към другите апартаменти. На Индрио му бяха необходими около четирийсет секунди, за да отключи вратата, след което им даде знак да влизат, малките му тъмни очички шареха наоколо.

— Щом свирна, изчезвате по най-бързия начин — заяви той и излезе в коридора, без да затваря напълно вратата.

 

 

Хал и Манакас си сложиха гумени ръкавици, докато пресичаха хола. Тук енергията на Флечър се усещаше много по-силно — напрегната, раздразнена, неприятна. Това напомни на Бенет всички причини да скъса с нейния свят и той изтри дори слабата носталгия, която бе изпитал навън в коридора. Кучката заслужава коралова змия, дори питон.

Манакас постави брезентовата торба на пода, близо до леглото на Ленора. Огромно легло. Прекалено голямо пространство за змията. Трябваше да стеснят параметрите.

— Да я сложим в калъфката на някоя от възглавниците — предложи Хал. — Ухапването по лицето ще я убие по-бързо.

Съучастникът му се ухили, в очите му блеснаха злобни пламъчета.

— Добра идея. Влечугото ще остане там, където е тъмно и топло. — Измъкна два чифта дебели градинарски ръкавици и хвърли единия на Бенет. — Пръстите са подплатени с олово. Приготви възглавницата, човече. Не искам да държа тази гадина по-дълго, отколкото се налага.

Хал сложи ръкавиците. Заради тях усети ръцете си огромни и непохватни. Взе средната възглавница, разтвори калъфката и я протегна към Манакас.

Той разкопча ципа на торбата, отвори телената клетка и бръкна вътре. Измъкна змията, като я хвана зад главата, по този начин щеше да й бъде почти невъзможно да го ухапе. Влечугото изсъска и се замята, а лъскавите му очички бяха изпълнени със зла интелигентност. Манакас държеше ръцете си все така изпънати далеч пред тялото, когато ги постави над разтворената калъфка и пусна животното в нея.

Змията падна на дъното на калъфката и се замята диво. Сърцето на Хал заседна в гърлото му. Намести възглавницата между другите две и отскочи от леглото. Свали тежките ръкавици, натъпка ги в торбата на Манакас.

— Тръгвам.

— Просто виждам картинката — възкликна възбудено Манакас. — Флечър се прибира, скапана е, отпуска се в леглото и усеща парещо ухапване по бузата. Когато запали лампата, вече ще бъде на път към оня свят.

— А ако не стане по този начин?

— Тогава ще стане по някой друг. Няма как да избяга от змията.

Бенет се надяваше да е така, но той по-добре от всеки друг знаеше каква късметлийка е Ленора Флечър.

Върнаха се безшумно в коридора. Индрио бе направил пътека в килима от непрестанното си ходене напред-назад. Наоколо вонеше на цигари. Той не спря да се движи или да пуши дори когато ги видя. Просто тръгна по-бързо, този път към знака „Изход“.

— Ще слезем по стълбите до различни етажи и ще вземем асансьора до долу.

— Зарежи асансьора — рече Хал. — Стълбището е по-безопасно.

Индрио го сграбчи за ръката.

— Не само ти си замесен в това, Бенет.

Хал дръпна ръка, за да я освободи, и се „свърза“ така грубо и внезапно с Индрио, че той зяпна, сякаш го бяха сритали в слабините. — Очите му се изцъклиха, дъхът му секна и той се блъсна в Манакас.

„Стискай, докато потече кръв.“ Гласът на Стийл, после на Флечър и най-сетне на онзи ненормалник от Агенцията, Евънс — и трите се сливаха в един.

Манакас се блъсна в него и го залепи в стълбищната врата. Тя се отвори, Хал полетя през нея и се приземи по гръб на циментовия под. Дъхът изсвистя от гърдите му. Остана да лежи със свирещи като на астматик дробове, Манакас се бе надвесил над него, а плешивата му глава подобно на огледало отразяваше слабата светлина.

— Да не си посмял да правиш номерата си на нас, Бенет.

Индрио дойде след тях, затиснал с кърпичка окървавения си нос. Странните му, подобни на насекомо очи срещнаха погледа на Хал, после се насочиха към Манакас.

— Аз ти казах, че е гадно копеле — измърмори той и се отправи към стълбите.

Манакас подаде ръка, Хал я пое и се изправи. Потърка гърдите си, закашля се. Ед внезапно като че ли се изпълни с угризения.

— Слушай, човече, Вик е пренапрегнат.

— Откакто разбра за Рей, все едно, че му завряха люта чушка в задника.

— По дяволите, вероятно ревнува. Да се махаме оттук.

Не казаха нищо повече, докато слизаха първите два етажа. Индрио се чуваше някъде напред, следван от дима на цигарата си. Манакас спря на седмия етаж.

— Аз съм дотук — рече той и прегърна Бенет през раменете. — Обади ми се утре или вдругиден. Дотогава трябва да има новини от Флечър. Не се притеснявай за Индрио, няма да направи нищо глупаво.

— Той е несигурна карта, Еди. Повече от който и да било друг от нас.

Усмивката на Манакас, носеща печата на затворническото приятелство, беше примирена, може би дори малко тъжна.

— Той казва същото за теб, amigo. До скоро чуване.

С тези думи Манакас, прагматикът, умиротворителят, изчезна през вратата към осмия етаж. Хал не можеше да се освободи от усещането, че няма да го види повече, че той бе избрал своята страна в мига, в който Хал се „свърза“ с Индрио.

 

 

Цигарен дим. Флечър го подуши още щом излезе от асансьора. Не беше силен, но изобщо не трябваше да го има. За страстния пушач и най-лекият полъх напомняше за рая.

Но когато излезе тази вечер, единственият друг апартамент за пушачи, този непосредствено до нейния, беше празен. Това я смути. Притеснението й нарасна още повече, когато отключи входната врата и си даде сметка, че миризмата в коридора е по-силна, отколкото в апартамента й. Следователно бе от скоро.

„Някой от служителите в хотела е дошъл да попуши тайно тук. Какво толкова има?“

Пусна резето, заключи специалната ключалка и хвърли чантата си на най-близкия стол. След като Шепард и ясновидката си бяха тръгнали, Ленора бе влязла в къщичката на Рей Стийл, за да я огледа на свой ред. Единственото интересно нещо, което откри, бе любовно писмо без подпис до Рей, надраскано набързо и изпълнено с цветиста проза. Твърде далече от стила на Андрю. Интересно с кого се бе срещала Рей? А Андрю дали е знаел? Още една неизвестна, за която да се тревожи.

Запали лампата в дневната, свали якето и го метна на облегалката на дивана. „Скоч“ — помисли си тя. Имаше нужда от една от онези бутилчици скоч в бара и от дълга, гореща вана.

Забеляза примигващата светлинка на телефона в спалнята. Сигурно беше Кракет. Или Худ, или Ласкин. Или пък Евънс. Нямаше желание да разговаря с когото и да било.

Пусна водата във ваната, влезе в спалнята и се досъблече. Свали УНЧ от колана си, но не го изключи. Не посмя. Постави го на леглото, запали лампата, обърна се към куфара, поставен на пода край стената, и затършува в него. Нещо помръдна и тя завъртя рязко глава.

Сенки, само сенки. Боже мили, наистина бе пренапрегната.

Взе тоалетните си принадлежности, чисти дрехи и устройството за УНЧ и влезе в банята. Пусна всичко на ниското шкафче, спря кранчето. Прекара няколко минути пред умивалника, докато си измие зъбите и нанесе на лицето си маската, която си правеше с религиозна вярност веднъж седмично.

Хал често се шегуваше с нея във връзка с това, наричаше го една от дребните й прояви на суетност, заедно със слабостта й към красиви дрехи, качествен грим, определени удобства. Веднъж, докато се бе отпуснала в топлата вана, той й бе направил масаж на лицето и тъй като тогава не бе носила УНЧ, бе успял да се „свърже“ с нея. Беше го направил толкова дълбоко, че я бе накарал да получи оргазъм дори без да докосне друго, освен лицето й, което масажираше. Това й липсваше, макар че й бе неприятно да си го признае.

Влезе във ваната и се отпусна във водата. Затвори очи, приятната топлина й действаше релаксиращо, дори започна да се унася. Внезапно вдигна глава и се ослуша.

Ето. Някакво шумолене, подобно на подухвани от вятъра палмови листа. Със силно разтуптяно сърце посегна към шкафчето за хавлията си. Изправи се и я уви около тялото си. Точно в мига, в който щеше да стъпи на рогозката отпред, изпод нея се подаде змийска глава.

Флечър изпищя и върна крака си във ваната в същия миг, в който влечугото атакува. То се удари в стената на ваната и се просна на пода. Червените, жълтите и черните линии по тялото му като че ли блестяха. Ленора успя да ги зърне, колкото да определи, че това е коралова змия. Секунда по-късно тя изчезна през вратата към спалнята.

Флечър прекрачи от ваната направо върху капака на тоалетната и се огледа трескаво за някакво оръжие. Пистолетът й обаче лежеше на дъното на дамската й чанта в спалнята. Дори мисълта да стъпи на пода я изпълваше с ужас.

Ако можеше да отиде до вратата, ако можеше да огледа леглото, ако можеше да изтича достатъчно бързо… „Направи го, просто го направи.“ Ленора се пресегна към кутийката кибрит в пепелника, после измъкна лакочистителя от несесера с тоалетните си принадлежности. Постави ги върху тоалетната, грабна една хавлиена кърпа от купчината върху полицата зад гърба си и спря за миг, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си.

„Направи го както трябва от първия път, Ленора. Може да не ти се удаде втора възможност.“

Напои почти цялата хавлия с лакочистителя, запали клечка кибрит и я поднесе към единия край на кърпата. Тя пламна като суха шума, разнесе се неприятна миризма. Ленора скочи на пода, спусна се към вратата, поспря.

Огледа стаята. Прекалено много места за криене, слаба светлина, изключително голямо разстояние до леглото, мили Боже… Стовари юмрук по вратата. „Сега.“

Спусна се към леглото, пламъците съскаха и пълзяха по хавлията, все по-близо и по-близо до ръката й. Очите й се насълзиха от пушека, виждаше помещението като през мъгла. Леглото сякаш се отдалечаваше от нея като насън. И тогава я видя — кораловата змия се бе спуснала право към нея от лявата й страна. Хвърли отгоре й горящата кърпа и скочи на леглото.

Отпусна се на колене и задърпа диво кувертюрата към центъра на леглото, така че краищата й да не стигат до пода. Мястото на килима, където бе паднала хавлията, бе започнало да дими. Не виждаше влечугото. Не можеше да достигне чантата си. Пресегна се към телефона и набра нула, за да се свърже с оператора.

Три иззвънявания, три дълги, безкрайни иззвънявания. След това нежен женски глас попита:

— Как…

— Змия! — изпищя тя. — Змия в стаята ми! Десет-нула-две! По-бързо, моля ви!

Изминаха секунди. Ленора се бе прилепила към таблата на леглото, докато димът в стаята се сгъстяваше. Очите й бяха приковани във входната врата, заключена, със спуснато резе. От вратата, както и до дамската й чанта, в която се намираше пистолетът, имаше непреодолимо разстояние.

„Не мога, не мога…“

Някой заблъска по вратата. Чуха се викове.

„Скочи на стола.“ Да, можеше да го направи.

Скочи, столът се наклони и тя се блъсна в облегалката му. Приземи се на колене, паниката й, подобна на страшно проклятие, я пришпорваше напред. Закашля се от дима, изпълнил помещението.

Стигна до вратата и започна да се бори с ключалките, като въртеше трескаво глава и оглеждаше пода наоколо си. Отвори с всичка сила вратата и излетя в коридора — изпаднала в истерия гола жена с маска на лицето.