Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (22)

Глава 22

Светкавица разсече синьото небе, гръмотевицата изтрещя, започна да ръси дъждец. Но лошото време не попречи на работата в „Елбо Рум“ през този четвъртък вечерта.

Когато Шепард влезе в десет без петнайсет, от автоматичния грамофон се носеше гръмка музика, в помещението се стелеше тютюнев дим, барът бе претъпкан с народ. Младият мъж се опита да открие празна маса, но не успя. Върна се към бара и си поръча сок от боровинки с резенче лимон.

Миниатюрният касетофон в джоба на шлифера му се струваше тежък и очевиден. В другия си джоб носеше уреда за УНЧ.

Висок, мършав мъж с оредяваща коса и грозен белег, разсичащ едната страна на лицето му, го потупа по рамото.

— Тук не е безопасно, Шепард. Да излезем на улицата.

— Няма да ходя никъде, преди да съм чул името ти.

Човекът трепна.

— Единственото важно нещо е това, което имам да ти кажа за Стийл. Предпочитам да не го правим тук, тъй като мисля, че ни наблюдават.

Отвън поредната светкавица смъкна черната роба на небето. Секунди по-късно се чу гърмът. Светлините в бара примигнаха, небето се разтвори, дъждовните капки заудряха в стъклата.

— Можем да излезем отзад — заяви дрезгаво непознатият и продължи да се оглежда.

Шепард не помръдна.

— И кой според теб ни наблюдава?

— Вероятно някое от момчетата на Ленора Флечър.

— Хей, човече, доколкото знам ти работиш за нея.

Мъжът се разсмя и показа потъмнелите си криви зъби.

— Как не! Идваш ли или не?

— Само ако ми кажеш името си.

— Добре, Вик. Наричай ме Вик.

— А откъде познаваш Стийл?

— Първо бях негово опитно свинче, а след това — на служба при него. Трябва да узнаеш това, което знам аз, Шепард. — Продължаваше да се оглежда. — Наистина трябва да се махна оттук.

Обърна се припряно и Уейн го последва, пъхнал ръка в джоба на шлифера си, където беше 9-милиметровият му пистолет.

Проправиха си път през тълпата и излязоха на уличката зад постройката. Шепард вдигна качулката си, но тя не го защити кой знае колко от дъжда.

Вятърът запращаше студения дъжд в лицето му. Вик, който нямаше шлифер, като че ли не забелязваше дъжда. Той вървеше няколко крачки пред Уейн, пъхнал ръце в джобовете, с леко увиснали рамене. Приличаше на пияница, който се надява да намери пет долара на земята, за да си купи нещо за пиене за през нощта.

Заобиколиха сградата отстрани и излязоха на А–1-А. Колоната от автомобили пълзеше под дъжда. Вик се спусна между колите с пъргавината на змия и стигна до отсрещния тротоар. Продължи, докато стигна кафявия понтиак, паркиран на бордюра.

Шепард премести касетофона от десния в левия си джоб, включи го, затвори ципа на джоба и седна на мястото до шофьора. Вик рязко потегли. Чистачките на предното стъкло не подобряваха кой знае колко видимостта. Зад тях изсвири клаксон.

— Я си гледай работата, глупако — измърмори той, като погледна в огледалото за обратно виждане. После се обърна към Шепард: — Ще бъдем в сравнителна безопасност, докато колоната се движи.

— В безопасност от Флечър ли?

— За начало, да. — Взе запалката от таблото, извади цигара от джоба на ризата си и леко смъкна стъклото, след като я запали. — Нещо против?

„Да, имам нещо против.“ Но, по дяволите, все пак беше неговата кола.

— Не.

Вик вдиша дима, сякаш беше кислород, пое го дълбоко в дробовете си и го издуха внимателно, така че прозвуча почти като въздишка.

— Да, ама сега, след като вече сме тук, не знам откъде да започна.

— Разкажи ми за преживяванията си като морско свинче на Стийл. Ще бъде добре за начало.

Светлината от фаровете на движещите се насреща им коли осветяваше лицата на двамата мъже. Чистачките продължаваха влудяващото си, ритмично движение по предното стъкло. Шепард също смъкна леко стъклото от своята страна, за да се спаси поне донякъде от носещия се към него тютюнев дим.

— В края на шейсетте Андрю Стийл започнал психиатричните си проучвания в Дюкския университет. Неговата специалност е парапсихологията. Той тествал психичния коефициент или психичния потенциал на стотици доброволци. Сред тях имало всякакви хора, като се започне от студенти и брокери и се стигне до домакини и затворници. Открил, че като група осъдените се представяли по-добре от останалите. Този факт го накарал да се замисли каква може да е причината и стигнал до извода, че тя най-вероятно се дължи на вечното напрежение и риск, в които живеят тези хора, като при това зависят и се осланят в голяма степен на ума си, на способността да реагират мигновено. Улични хитреци, с други думи. Открил също така, че психичният коефициент бил по-висок и сред ченгетата.

Спря колата на червения светофар, хвърли цигарата през отворения прозорец и погледна в огледалото за обратно виждане. Движението пред тях започваше да се разрежда, морският бряг вече се намираше зад гърба им.

— Карай нататък — обади се Уейн.

Намести се, така че касетофонът да бъде в по-добро положение и да може да записва.

— Така или иначе, в крайна сметка Стийл ограничил изследванията си единствено до затворническото общество. Той публикувал част от своите резултати, но реакцията на академичните кръгове била отрицателна. Изследванията на Стийл не направили добро впечатление на учените, но те не убягнали от вниманието на правителството. През 1977 година Стийл престанал да публикува, започнал работа като психолог в един федерален затвор във Вирджиния. Вероятно именно там се е запознал с хора като Флечър.

— Като Флечър или с Флечър?

— И двете, предполагам. През 1978 година дойде да работи в затвора в Манатий и да осъществява „Делфи“. Флечър изпълняваше ролята на федерално куче пазач. Тяхната база беше в Манатий, но Стийл събираше хората си от затворите в цялата страна.

— И ти беше част от „Делфи“?

— Бях първият им човек. — Запали нова цигара, погледна отново в огледалото за обратно виждане и сви устни. — Разговорът със Стийл бе задължителен за всеки новодошъл, когато постъпих в Лейк Бътлър.

— Защо те затвориха?

— Наркотици, кражба, един куп обвинения. — Сви рамене. — Както и да е. Осъдиха ме на седем години, излежах четири и изкарах други две условно. Годишният ми доход, докато работех за „Делфи“, наближаваше седемдесет хилядарки, Шепард. Имах хубава къща в Кийс, карах мерцедес, справях се чудесно. Само дето се чувствах в по-голяма степен затворник, отколкото докато бях в пандиза. Когато на Флечър й потрябваха отговори, тя ги искаше за вчера. С две думи, продадох си шибаната душа.

— Не ми е съвсем ясно какво си правил, Вик.

„Нито защо правителството ти е плащало седемдесет хилядарки за това, което си правил, каквото и да е било то.“

— Аз шпионирах за тях.

Той май си мислеше, че на другите им е ясно за какво говори.

— Определено не разбирам нещо.

Вик вдигна поглед към своя събеседник и зениците под гъстите му мигли внезапно проблеснаха като мокри улици.

— „Делфи“ използваше хора с екстрасензорни възможности за получаване на информация. Ние вършехме мръсната работа. За какво според теб говорих досега?

— Значи си екстрасенс?

— Аз съм телепат. Прояви се още в детството ми. Стийл ме научи какво е това, „Делфи“ ме научи как да го използвам.

— Дай ми пример как си използвал телепатията за тях.

Вик посочи с палец надясно и Шепард си даде сметка, че минаваха покрай парчето от рая, принадлежало на Стийл, сега къщата беше празна и тъмна.

— Ще поговорим също така и за нея, Шепард. За Рей.

— Щеше да ми даваш пример.

Вик изви леко тяло, смачка фаса и стисна с две ръце кормилото.

— Добре. Да речем, че се набират средства за някаква политическа кампания във Вашингтон. Голямо тържество, много важни клечки. Флечър иска да знае как даден сенатор възнамерява да гласува за определено нещо. Тогава двамата с нея отиваме на въпросното събиране. Аз заставам на няколко крачки от сенатора и улавям всичко, което се намира на повърхността на съзнанието му. Щом дам информацията на Флечър, тя, Хал или някой от другите я проверява. Това е един прост пример.

— Кой е Хал?

— Един от седмината. Ще стигна и до него след секунда.

— Седмината от какво?

— В „Делфи“ участвахме седем човека.

Седемте карти Таро?

— Всички бяхме подбрани и обучени от Стийл затворници, използвани от Флечър и финансирани от бюджет, свързан вероятно с някоя от шпионските организации. След като ни пуснеха от кафеза, Флечър ни устройваше живота. Бяхме продали душите си слуги, разбра ли?

„Божичко, аз минах през огледалото.“

Вик щракна с пръсти.

— Алиса.

— Какво?

— „Алиса в огледалния свят“. Една от любимите ми книги като дете.

Шепард си даде сметка, че неговият събеседник току-що бе прочел мислите му. Това го стресна така, че не можа да каже нищо. Бръкна в джоба си и включи уреда за УНЧ.

Вик запали нова цигара.

— Ето така горе-долу стоят нещата при мен. Аз улавям белия шум, който преминава през главите на хората. — Отново поглед в огледалото. — Всеки един от нас има своята специалност, така мисля би го нарекъл. Телепат, ясновидец, виждащ от разстояние, владеещ телекинезата и така нататък. Те ни използваха по един наистина изобретателен начин.

— Аз работих във ФБР пет години, Вик. Никога не съм чувал за нещо, наречено „Делфи“.

— Щях да се притесня, ако беше чувал. Дори по време на осъществяването на проекта за него знаеха не повече от десет-дванайсет човека. Но това бе един от най-сериозно финансираните тайни проекти от какъвто и да било род. Но той се износи бързо. Аз самият работих за него в продължение на пет години и стигнах до пълно изтощение. По това време Флечър вече ми имаше доверие, така че ме изпрати на почивка на Карибските острови. Там срещнах една жена, създадох си нов живот и ето, че сега съм тук.

— Стийл използваше ли картите Таро в своята терапия?

Вик го погледна изненадано.

— Да. Откъде знаеш?

Шепард му каза за седемте карти Таро, които бе открил в едно от чекмеджетата на бюрото на убития.

— Всяка една от тях е била изпратена с някакъв подарък за Рей Стийл.

— Кои са били картите?

Уейн ги назова. Вече ги знаеше наизуст.

— Този човек е направо болен — промърмори Вик.

— Кой?

— Хал. Той трябва да е изпратил картите. Стийл поиска всеки от нас да си избере една. Според него избраната карта представя най-добре същността на човека. Беше част от заниманията ни по самоизследване или някаква подобна глупост. Моята беше Кулата. На Хал — Обесеният. Хал и е изпратил картите, тъй като е знаел, че Стийл ще разпознае в тях седмината от „Делфи“. Обзалагам се, че това му е опънало нервите. Не е можел да отиде при ченгетата, защото щеше да му се наложи да дава обяснения за „Делфи“. И какво стана тогава? Хал уби Стийл и отвлече съпругата му.

„Право в касетата, където му е мястото“ — помисли си Шепард.

— Откъде знаеш?

— Знам. Просто знам.

Стигнаха Делрей Бийч и Вик зави на запад по моста. Движеха, се по улицата, пресичаща подновения център на града, който винаги бе напомнял на Шепард за малките градчета в книгите на Стивън Кинг — места, където нищо не е такова, каквото изглежда.

— Не искаш ли да узнаеш нещо повече за Хал? — попита Вик.

— Знам, че ще ми разкажеш за него.

Вик се засмя.

— Да, в крайна сметка. Почти от началото Флечър и Стийл разбраха, че ние с Ед и Хал сме най-добри от седмината. Използваха ни заедно за различните си проекти и тем подобни глупости. Аз изчезнах пръв. Флечър се опита да накара другите да ме потърсят, но те й давали невярна информация. В крайна сметка Ед и Хал също офейкаха. Малко след нашето бягство една от жените от „Делфи“ бе убита при автомобилна катастрофа край Дърам, Северна Каролина. Не бе злополука, беше убита. След това още един от седмината гушна букета — пожар в апартамента, уж причинен от калорифер. Тогава вече си дадохме сметка, че са започнали да елиминират играчите. Сега ние тримата сме единствените останали от седмината.

Той караше по страничните улици и от време на време се навеждаше да избърше запотеното предно стъкло.

— Нека спрем, докато дъждът поспре — предложи Шепард.

— Мисля, че имаме опашка.

Уейн се обърна да погледне през задното стъкло и използва този момент, за да обърне касетата. Вик беше толкова напрегнат, че не забеляза.

— Ако някой ни преследва, той е невидим — заяви Шепард.

— Докато минавахме през Делрей, зад нас се движеше някаква кола.

— Ти смяташ, че Флечър е премахнала останалите четирима от програмата? Това ли искаш да кажеш?

— Не знам дали го е направила лично, но е отговорна по един или друг начин. Когато тримата избягахме, финансирането спря и хората, които знаеха за „Делфи“, се притесниха как ще контролират за в бъдеще бившите затворници. Затова се реши всичко, включително участниците, да бъде заличено.

— Мислиш, но не знаеш със сигурност.

— Сигурен съм, човече. Ако не искаш да вярваш, добре, не вярвай. Но аз знам. Знам също, че някакъв шпионин от друга агенция също може да каже доста за онова, което се е, случило и не се е случило в „Делфи“. Известно време Хал работи изключително с него и със Стийл. Не съм убеден даже, че Флечър знаеше за това.

— Какво е името на шпионина?

— Ричард. Това е всичко, което успях да науча. Бил е някакъв шеф в една от осигурителните организации, не знам точно коя.

— Информацията е доста неопределена — отбеляза Уейн.

— Да, много неща бяха неясни от мястото, където се намирах.

— Хал защо уби Стийл?

Този път отговорът на Вик не дойде така бързо.

— Трудно е да се обясни, Шепард. В началото мислехме да убием и него, и Флечър, за да се отървем от тях. — Запали нова цигара. — Не знаеш какво е да живееш с очи на тила. Така ни караше да се чувстваме Флечър. Всъщност никога не съм смятал, че ще се случи наистина, а и, честно казано, тази идея не ми допадаше особено. Сега животът ми е чудесен, защо да го провалям? Мога да живея с параноята. Но когато Хал го направи и с Ед се срещнахме с него, той ни каза за Рей. Едва тогава си дадох сметка, че през цялото време Бенет си е правил свои сметки. Да убие Стийл и да отмъкне съпругата му. Твърди, че все още желае смъртта на Флечър. Може да е вярно, може и да не е, изобщо не ме интересува. Единственото ми желание е да се измъкна от цялата тази помия.

— Къде се срещахте с Хал?

— В „Бей Пъб“, във Флоридския залив. Не съм сигурен, но ми се струва, че живее някъде в Глейдс. Нямам представа къде пребивава Ед, а той и Хал пък не знаят къде живея аз. Решихме, че така е най-добре.

Отново бе тръгнал на изток и вече се движеха сред потока от коли.

— Каква е фамилията на Ед?

— Не мога да ти кажа това. С Ед имаме различия, но той не ми създава проблеми. Знам, че Хал има клетъчен телефон, тъй като двамата с Ед поддържат връзка именно по този начин. След това Ед предава информацията на мен.

— Доколкото си спомням, каза, че поддържате връзка телепатично или нещо такова.

— Единствен Хал може да достига толкова далеч, за да го направи. Талантът му е като настроението, схващаш ли? Не е винаги на разположение, невинаги може да се контролира. Но когато е във форма, гледай само какво става. Ако наистина проектира на разстояние съзнанието си, може да накара всекиго да почувства главата си така, сякаш ще експлодира. Продължи ли да го прави известно време, капилярите в бузите се пукат, носът започва да кърви, човек буквално се вцепенява от болка.

„Той описва това, което се случи с мен. И с Мира.“

— Атаката трае обикновено между половин и една минута. Продължи ли още три до пет минути, причинява вътрешни кръвоизливи. След шест до осем минути далакът или червата се пръскат. След петнайсет до двайсет минути човек е мъртъв. Ето по какъв начин го използваше най-вече „Делфи“. Това се нарича телекинеза, Шепард.

— Стийл е убит от куршум — заяви Уейн.

— Само защото Хал не може да прави това с всеки. Никога не е успявал да достигне по този начин до Флечър и Стийл, така и не разбрахме защо.

Шепард обаче знаеше, усети тежестта на уреда за УНЧ в джоба си.

— И така, чий мозък е превърнал на каша Хал?

— Списъкът не е чак толкова дълъг, но е впечатляващ — отвърна сухо Вик и продължи с изброяването на инцидентите.

Пилот на хеликоптер в Иран. Домакиня, открила огън по минувачите във Вашингтонското метро. Федерална сграда в Минеаполис. Самоубийството на ключова фигура в Сената.

Всичко това намирисваше на конспирация, звучеше прекалено невероятно. Беше достойно за „Форест Гъмп“. Избираш някакво събитие и се оказва, че смъртоносното трио е замесено в него.

— Имаше и други неща. Неща, които Хал никога не е признавал, че са се случвали, докато работеше със Стийл и с онзи шпионин Ричард. От време на време понаучавам нещичко за онова време.

— Като какво например? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Като смъртта на бивша Първа дама. Твърдеше се, че се е самоубила. Хал разстрои мозъка й.

Шепард понечи да изрече нещо, но Вик внезапно изсъска:

— Ето я. Светлата лимузина през три коли зад нас. Сигурен съм, че е същата, която видях и преди.

Уейн погледна назад, Вик натисна педала на газта. Автомобилът полетя напред. Минаха в лявото платно и се понесоха към кръстовището, гумите свиреха в мократа настилка.

Пресякоха на червено, отбягваха колите от насрещното движение. Засвириха клаксони, Шепард му извика да намали. Но Вик караше като луд, изгубен в собствения си свят, надвесен над кормилото, а на лицето му бе изписано странно диво изражение. Моторът ръмжеше, стрелката на спидометъра минаваше сто и петдесет километра.

Пред тях светнаха червени светлини и сиянието им оцвети като кръв предното стъкло. На Шепард му бяха нужни две-три секунди, докато осъзнае, че са направили кръг и се връщат отново към моста, а червените светлини предупреждаваха за предстоящото му вдигане.

— Не прави това! — изкрещя той и се хвърли към кормилото, опитвайки се да поеме контрола над автомобила.

Едната ръка на Вик се стовари върху носа му. Болката възпламени синусите му, а колата се замята като пияна по шосето. Уейн сграбчи Вик за врата и блъсна главата му в кормилото. После го удари встрани и сграбчи кормилото, но вече беше късно. Стигнаха средата на моста точно когато започна да се вдига.

Моторът се задави и млъкна, чистачките спряха, колата се намираше във въздуха. Шепард не усещаше никакво движение, но вятърът свистеше покрай прозорците. Струваше му се, че е увиснал на пълен с горещ въздух балон. Тогава цялото му същество закрещя: „Махай се оттук!“ и той отвори с ритник вратата от своята страна.

Вятърът и дъждът го блъскаха, черните води под него се вълнуваха. Носът на автомобила внезапно се гмурна, всичко вътре затрепери, затрака. Шепард скочи.

Докосна водата първо с крака. Ударът разтърси всяка негова клетка, остави дробовете му без въздух и той потъна в мрачните води. Удари се в дъното и стъпалата му потънаха в калта, която го улови в лапите си. Мозъкът му крещеше за въздух. Някак си успя да се освободи от обувките и заплува трескаво към повърхността въпреки тежестта на пистолета, на дрехите, на съпротивлението на течението.

Когато главата му излезе на повърхността, всичко наоколо се разтресе от силна експлозия, последвана от пламъци и черен, мазен дим.

Шепард се вгледа в огненото кълбо, след това напълни дробовете си с въздух, гмурна се и отплува по-далеч от моста.