Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (28)

Глава 28

Хал напусна чикито на паянтов сал, с който Големия щеше да се справи за секунди, ако беше в лагуната. Надяваше се, че ослепяващият дъжд е прогонил крокодила към мангровите дървета, където щеше да си направи угощение от Рей.

Салът се движеше към образуваните от короните на дърветата тунели, където бе оставил моторницата. Натовари вещите си на борда й и се отправи към Адския залив.

Дъждът продължаваше да образува тежка завеса пред него, да шиба лицето му, дрехите му бяха подгизнали. Светкавиците пръскаха електрически синя светлина над водата и това му позволяваше да вижда накъде се движи. Грохотът на бурята поглъщаше рева на мотора.

Когато наближи брега, изтощението го бе обзело съвсем. Отчаяно му се искаше да отиде на някое топло и сухо място, да се отпусне и да заспи. Вместо това се насилваше да продължава да се движи. Докато не спираше, можеше да се справи с умората си.

Завърза моторницата за едно от дърветата, разтовари вещите си и тръгна покрай пътя към мястото, където бе оставил товарния си автомобил. Отключи го, хвърли нещата си на съседната седалка и се стовари тежко на шофьорското място.

Измъкна сухи дрехи от торбата, преоблече се и сдъвка още три таблетки тиленол. После потегли по пътя, водещ към парка. В този час, и особено в тази буря, в парка нямаше движение. Излезе от него след четирийсетина минути, но на откритото шосе видимостта му бе сведена до нула.

Хал отби сред купчина дървета и храсти, спря мотора и се облегна назад. Дъждът барабанеше по покрива на автомобила и струеше по предното стъкло. Чувстваше се безсилен, изстискан, лишен от цел. Макар да бе гледал на чикито само като на временен дом, то бе истинският му дом, място, което го заземяваше, убежище, в което можеше да се върне. Сега то му бе отнето.

Притисна с пръсти клепачите си и в съзнанието си видя образа на Флечър. Флечър с престорено свенливата си усмивка, с безмилостния поглед, с безкрайните ангажименти. И внезапно съзнанието му се отдели от него, устреми се към нея, копнееше да се „свърже“ с нея и да я смачка като противно насекомо. Но не успя да я открие. Точно сега умората му беше прекалено голяма, за да бъде в състояние да прекосява големи разстояния. Тя може би се беше преместила от „Пиър 66“ след инцидента с кораловата змия, но дори да го бе направила, щеше да успее да намери местонахождението й, щом се озовеше в границите на града. Щеше да я открие както обикновено чрез дразнещия статичен шум, чрез обвивката, която се образуваше около нея.

Внезапно осъзна, че същият шум е обграждал и Шепард в бара, но не по този начин. При него пулсациите на статичния звук бяха непостоянни и бяха позволили на Хал да премине през тях и да окаже натиск върху черепа на ченгето. Разликата беше значителна, но не можеше да определи поради каква причина.

Върна се на пътя, като продължаваше да размишлява върху това привидно противоречие. В миналото бе успявал да се „свърже“ безпрепятствено с Флечър единствено когато правеха секс, или по-рядко, докато спеше. Това го бе озадачавало дълго, но в крайна сметка го бе отдал на някаква измислица, от която се бяха възползвали двамата със Стийл. Сега обаче този въпрос придобиваше нови измерения, значение и спешност.

Дъждът понамаля, когато наближи Лодърдейл. Силният вятър поклащаше зловещо уличните лампи, а водата от локвите обливаше камиона отстрани. Прекоси моста, който водеше към „Пиър 66“, зави към паркинга и се насочи към едно от празните места. Изключи мотора, намести се по-удобно и се опита да се „свърже“ с Флечър.

Нищо. Нямаше го дори белият шум.

Опита отново, като този път метна по-голяма мрежа. Улови поток от сънища, оргазми, пиянски размисли, смях, жестокост, любов, широк емоционален спектър. Но не откри Флечър.

Не смяташе, че е напуснала града, знаеше един сигурен начин да го разбере.

Бръкна в чантата и извади бележника, където бе записвал телефонни номера, адреси, впечатления, идеи за снимки. Прелисти страниците, докато откри нужния адрес. Като се усмихваше на себе си, напусна паркинга и обърна към магистралата, водеща на север.

 

 

Заради времето излетяха едва в един през нощта. Щом стигнаха височина триста метра, въздушното течение сграбчи хидроплана и стомахът на Шепард се надигна.

Тъй като трябваше да се борят с насрещния вятър и с дъжда, достигнаха покрайнините на Глейдс за два пъти по-дълго време от нормалното. Когато паркът се ширна под тях, Янг свали хидроплана до двеста и петдесет метра височина, но видимостта тук не бе по-добра. Заобиколен от вода и мрак, Уейн разбра как се е чувствал Йон в корема на кита.

Гери трябваше да прибегне към помощта на уредите, за да открие Адския залив. Когато според тях трябваше вече да се намират точно над него, Шепард се взря надолу, но видя само непрогледен мрак.

— Може би уредите ти грешат — опита се да надвика рева на мотора той.

— Там долу е — провикна се на свой ред Янг.

Слязоха до петдесет метра височина и полетяха над разпенените води на залива. Манакас бе казал, че маркерите за километража били с най-големи цифри, според картата на парка най-големите цифри се намираха от западната страна на езерото. Шепард посочи на запад:

— Приземи ни там. Не ми се иска да прекосявам това нещо на гумен сал.

Янг кимна, дръпна руля и хидропланът се издигна внезапно. Стомахът на Уейн се преобърна. Той стисна страничните облегалки на седалката си, когато пилотът направи нов завой. Дъждът барабанеше по предното стъкло. Вятърът непрекъснато блъскаше напред дясното крило, сякаш за да преобърне летателния апарат.

След малко ските на хидроплана се удариха в повърхността на водата. Тялото на Шепард се устреми напред, стомахът му се разбунтува, той се преви на две и повърна на пода в краката си.

— Шеп, вземи това. Изпий го.

Янг пъхна в ръцете му някакво шише. Уейн вдигна глава, избърса с ръка устата си, пое шишето и отпи от него. Машината се клатеше на повърхността на водата. Гери бе включил два прожектора, които осветяваха падащата дъждовна завеса. Зад нея мангровите дървета бяха прегърнали малко скалисто заливче.

Капитанът насочи внимателно хидроплана натам и изгаси мотора. Отвън се чуваше плискането на вълните. Никой не помръдна. И двамата се взираха през предното стъкло в просторната, необятна чернилка, образувана от мангровите дървета. След това Янг отвори вратата.

— Трябва да подсигуря машината.

Шепард разкопча предпазния колан и отвори вратата от своята страна. Стъпи върху ските, вперил поглед в светлите дири на прожекторите. Те обаче едва-едва пробиваха тъмнината.

Върна се в самолета и пропълзя в задната му част. Бяха махнали задната седалка, но дори така малката лодка и нейните принадлежности заемаха повечето място. Шепард разбута всичко, намери навития си на руло спален чувал, разви го край лодката и легна в него.

Чу отварянето на вратата, последвано от гласа на Янг:

— Хей, Шеп.

— Какво.

— Хайде да пускаме лодката във водата.

— Няма да пускам скапаната гумена лодка в това време, за да се озова в някое черно блато, където няма да има значение дали сме слепи или зрящи, Гери. А и не мисля, че Бенет е тръгнал нанякъде. След няколко часа ще бъде светло. Тогава ще го направим.

Капитанът се промъкна на свой ред в задната част, сграбчи предницата на якето на своя колега, дръпна го рязко и изсъска:

— Рей Стийл е изчезнала от девет дни, Шепард. Тръгваме.

На светлината на прожекторите, която нахлуваше през предното стъкло, лицето му изглеждаше подивяло, почти вманиачено. Уейн отхвърли ръцете му от себе си и го отблъсна.

— По дяволите, какво ти става? Прожекторите няма да свършат никаква работа в онези мангрови дървета. А ако се изгубим там, каква ще бъде ползата за нея?

Бузите на Янг увиснаха, сякаш натежали от внезапно увеличилото се земно притегляне. Блясъкът на прожекторите подчертаваше бръчките край очите му, косата му изглеждаше по-сива. Той като че ли остаряваше с всяка секунда, докато се гледаха един друг. Тогава Гери протегна ръце и кимна:

— Прав си. Абсолютно си прав. Ще изчакаме бурята да утихне. И междувременно ще подремнем. Точно така. — Продължи да си кима, докато изпълзя напред и изключи прожекторите. — Добра идея. Поспи един час, а после го направи.

Затършува сред вещите и измъкна навития си на руло спален чувал. Постели го в далечния край на самолета и се намести в него.

След секунди хъркането му се прибави към плясъка на водата. Шепард продължи да се чуди какво е видял за миг върху лицето на Янг, нещо, което не пасваше. Но не откри нищо и най-сетне се предаде на свой ред пред лекото поклащане на хидроплана.

 

 

Събуди се внезапно, необяснимо, отвори рязко очи — спалнята й тънеше в мрак. Преди да успее да мигне, някаква суха, мазолеста длан запуши устата й и една мускулеста ръка се обви около врата й, като не й даваше да помръдне и почти я задушаваше. Сетивата на Мира се събудиха напълно.

„Това е той. Бенет. Хал Бенет.“

Тревогата й пищеше в нея и тя побърза да я обгради със стена, да я изолира там, където нямаше да може да я намери.

— А си викнала, а си мъртва — прошепна в ухото й той.

Младата жена кимна и той отмести длан от устата й, но натискът около гърлото й си остана.

— Не мога да дишам — рече дрезгаво тя.

Той поразхлаби хватката, а след това главата му, подобна на тъмна форма без определени черти, надвисна над нея. Усети миризми, негови миризми, на вятър и вода, на пот, на дим, на секс, задушаваща воня. Догади й се.

Зад миризмите почувства него, уникалния за Бенет тон, сборната сума на неговата същност. И това присъствие като че ли се разтвори веднага след като тя го долови, процеди се през порите на кожата й като вреден газ. Усети мига, в който се озова отново в нея и прие нейната форма, формата на душата й.

— Така, първи въпрос. — Дъхът му стопляше страната й. — Ленора Флечър още ли е в града?

— Да. — Вече го усещаше в себе си — претегляше отговора й, разчиташе го, преравяше я с психическите си ръце. — Беше с някакъв мъж, на когото гледах на карти по време на карнавала тази вечер.

— Искаш да кажеш снощи? Вече е почти пет сутринта.

— Да, снощи.

— Какъв карнавал?

— Карнавалът на Лодърдейл. Ние… аз… моята книжарница… има маса.

— Където гледаш на карти и правиш други подобни глупости.

— Да.

— И тя беше облечена като… — Направи пауза и младата жена го усети да плува през съзнанието й в търсене на Флечър. — Магьосница? — Избухна в смях. — С кого беше?

— След като я виждаш като магьосница — изрече тя, — значи можеш да видиш и с кого е била.

Същността му експлодира в нея, като инфектира всяка нейна клетка, всяка цепнатинка на душата й. В черепа си усети ужасяващо пулсиране, точно между очите. Потръпна от болка, въздухът й секна, всяко мускулче в тялото й рязко се сви. Все едно, че бе срязана като жаба и забодена с карфици за парче кадифе.

Всичко свърши така внезапно, както бе започнало, сякаш бяха измъкнали килима изпод краката й. Озова се изведнъж в празно пространство, неестествено и страшно, чувстваше се като насън, светът се въртеше бясно край нея. Тогава се блъсна в стените, които криеха страха й, остана да лежи, ранена и останала без въздух.

Бенет се ухили и рече:

— Шегуваш се. Евънс? — Като че ли не се бе случило нищо необичайно. — Стар мъж със сива оредяла коса и малки очи? Хм?

Натискът около врата й бе изчезнал. Той вече не я държеше по какъвто и да било начин.

— Първото му име беше Рич. — Мира се закашля и разтри врата си. — Тя поне така го наричаше. Той беше с костюм ала Зоро.

Закашля се отново и той включи лампиона.

— Можеш да седнеш — заяви Бенет. — Но го направи бавно.

Младата жена се надигна, но не се обърна да го погледне. Все още не беше в състояние да го погледне, как можеше да погледне в очите човека, убил съпруга й.

— Какви бяха картите на стария?

Бенет седна на края на леглото й.

— Единствената карта, която си спомням, е Обесеният.

— Това е моята карта.

Тя не коментира забележката му.

— Помниш ли какво му каза?

— Че Обесеният представлява опасност за него.

— Погледни ме.

„Майната ти.“

— Погледни ме!

И той се „свърза“ с нея, хвана я и я принуди да обърне глава. Принуди я като груб родител, сграбчил детето си за брадичката, само дето Хал не го направи физически. Главата й се обърна и тя се взря в лицето на убиеца на Том. Срещна бездънните му сини очи, после отмести поглед и го сведе към обувките му.

Зелени връзки.

Мили Боже!

Очите й се напълниха със сълзи. Примигна, за да ги задържи, и срещна погледа му.

— Вече взехте от мен всичко, което може да се вземе, господин Бенет. Все пак искате Ленора Флечър, не мен.

Той се приведе напред, очите му блестяха неестествено въпреки тъмните кръгове под тях.

— Права сте. Абсолютно сте права. И вие ще ми я доведете. И нея, и Евънс.

Мислите на Мира препускаха в запечатаната стаичка в главата й. Знаеше, че ако му позволи да види какво става в нея, той ще я повали физически или психически, за него нямаше значение. Шансовете й за оцеляване се ограничаваха в това да се съгласява с всичко, което каже, и да се възползва от първата възможност, която й се предостави. Докато вярваше, че им нужда от нея, той нямаше да я убие.

Хал се изправи и закрачи неспокойно покрай леглото. Разстоянието, колкото и малко да беше, й даде възможност да го види ясно. Дрехите му изглеждаха така, сякаш бе спал с тях, косата му се нуждаеше от измиване, обувките му бяха кални. Държеше някак особено дясната си ръка и непрекъснато разтриваше рамото.

Разтвори се съвсем малко и усети изгаряща, пулсираща болка в дясното си рамо. Почувства, че раната е прободна и със съвсем малко усилие би могла да научи повече за случилото се. Не смееше обаче да отвори още повече енергийните си канали. Ако го направеше, той щеше да я погълне напълно.

— Флечър иска да ме открие не по-малко, отколкото искам да я открия аз. Даде ли ти номера на клетъчния си телефон?

Беше готова да каже „не“. Но знаеше, че ако го направи, той или ще узнае истината, или ще я убие на минутата.

— Да.

— В такъв случай й се обади и й обясни, че си уловила информация за моето местонахождение. Ка…

— Тя няма да ме послуша, господин Бенет.

Той престана да обикаля. Крива, ужасяваща усмивка се появи на устните му, надвеси се над нея, притиснал длани към бедрата си. Изравни очите си с нейните и се взря право в тях. Заяви съвсем тихо:

— По-добре се постарай да те послуша, тъй като от това зависи животът ти.

Не можеше да откъсне очите си от неговите, не беше в състояние дори да примигне, за да прекъсне контакта. Беше я хванал отново, бе стиснал мозъка й с нефизически ръце и сега я държеше неподвижна, увиснала между предишния и следващия момент като муха в мед.

Във въздуха се почувства топлина, напрежение, електричество. Внезапно синьото изскочи от неговите очи, проникна през зениците й и се гмурна в тях назад в мрачното минало отпреди пет години. Видя различни картини, но всяка една от тях се развиваше самостоятелно, отделно, в ужасяващо бавно темпо.

Бенет с маска. Бенет влиза в крайпътен магазин. Същият крайпътен магазин. Зелените връзки на обувките му. Красивата продавачка зад щанда. Изражението й, когато Бенет се „свързва“ с нея. Сега Мира видя как продавачката се отдалечава от касата, като оставя чекмеджето за парите отворено. Влиза в хладилното помещение, сяда на една пейка и обвива ръце около кръста си, а зъбите й тракат от студ. Видя как Бенет започна да прибира парите от касата и тогава зад гърба му стъклената врата се отвори и влезе Том.

Нейният Том.

Макар и мъртъв от пет години, сега стоеше пред нея съвсем истински, можеше дори да го докосне. Усещаше даже мириса на одеколона му.

В гърлото й се роди вик, който Бенет се опита безуспешно да спре. Той бе предизвикан от ужаса от онази нощ и експлодира от нея.

 

 

Ръката му я зашлеви през устата с такава сила, че я събори на леглото. Очите й се отвориха, главата му се полюляваше съвсем близо пред нейната. Той я възседна като ездач коня си. Дясната й ръка бе затисната под тялото й, а той хвана здраво другата. Приведе се толкова близо към лицето й, че тя почувства мириса на лудостта в дъха му.

— Не ме принуждавай да се превръщам в Еди Манакас — изсъска Хал и й показа жената с чорапогащник около врата. Гола от кръста надолу. Жената, която Ед бе изнасилил и удушил. — Само прави каквото ти казвам и ще доживееш да видиш как расте детето ти.

Искаше да кимне, но не можеше. „Всичко, ще направя всичко“ — отвърна мислено тя.

Той отдели длан от устата й, след това се приближи до стенния й гардероб, взе няколко закачалки, изсипа всичко върху леглото.

— Намери нещо да облечеш — дънки, тениска. И си избърши носа.

Хвърли й носна кърпичка. Мира изтри с нея носа си и я погледна. Беше кървава.

— Хайде, ставай, не се мотай. Скоро ще се развидели.

Младата жена се надигна на лакът, прехвърли крака през леглото и прокара ръка под носа си. Този път кръвта бе по-малко.

— Ще й кажеш, че съм ти се обадил, че съм те атакувал на психично ниво. И по време на атаката си уловила информация за местонахождението ми.

— Тя ще се учуди защо не се обаждам на Шепард.

— Не можеш да се свържеш с него. Ще й кажеш също така, че информацията засяга някой си Евънс. Нямаш представа дали това е лично или фамилно име.

Пистолетът. Ако успееше да стигне до стенния гардероб, където бе скрила пистолета…

— Тя ще поиска да й дам информацията по телефона.

— Ще отговориш, че трябва да й го покажеш на картата.

Мира взе дънките и тениската.

— Бихте ли имали нещо против да вляза в стенния гардероб, за да се преоблека?

— Не си прави труда.

Обърна се с гръб към нея.

Младата жена навлече бързо дрехите. Бенет се обърна и я огледа.

— Добре, така е добре. — Хвърли поглед към часовника на нощното шкафче. — Ленора не е от хората, които стават рано. Ще й се обадиш в шест и трийсет. А докато чакаме, ще ми приготвиш закуска.

Отстъпи от вратата и с театрален жест й направи път да мине първа.

 

 

Към шест и половина умората се бе загнездила като олово в костите на Хал, правеше го по-тежък и го дърпаше надолу. Не се доверяваше достатъчно на психичните си рефлекси, за да разчита единствено на „свързването“ като средство за контрол. Затова извади пистолета и посочи към телефона.

— Време е да си свършиш работата, скъпа. И я свърши добре.

Постави апарата пред себе си и набра номера, написан върху визитната картичка, която Флечър бе дала на Мира. Подаде й слушалката и включи говорителя, за да чува, без да се налага да излиза от стаята и да подслушва на телефона в дневната. След това насочи пистолета към гърдите й.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Ленора Флечър.

Щом чу гласа й, кръвта му кипна. „Свърза“ се съвсем леко, но отново откри белия шум и побърза да се оттегли.

— Госпожице Флечър, обажда се Мира Моралес.

— О, госпожице Моралес. Е, това е истинска изненада. Какво мога да направя за вас?

— Получих информация за местонахождението на Хал Бенет. Не мога да се свържа с детектив Шепард, затова реших да я предам на вас. Тя засяга и някого на име Евънс. Не знам дали е лично или фамилно име, или пък прякор. Може би вие знаете.

— Значи това е психическа информация.

— Да.

— За какво става дума?

— Трябва да ви покажа една карта.

— Идвам веднага. В книжарницата ли сте?

— Не, у дома. А и, честно казано, не искам да идвате тук. Магазинът ми не е същият от деня, в който влязохте и предложихте да си дадете мнението за картите, които изтеглих. Затова аз ще дойда при вас.

Флечър се изхили.

— Както обичате. Запишете адреса.

Продиктува адреса, който Хал записа върху окачения на близката стена календар.

— Ще се видим след час — заяви Ленора.

Мира погледна към Хал, той кимна.

— Чудесно — отвърна тя.

— До скоро виждане.

Младата жена затвори телефона.

— Сега какво?

— Кога е идвала в книжарницата?

— В деня, в който ФБР реши да се заеме с разследването. Остави след себе си отрицателни вибрации из цялата книжарница.

— Да, звучи ми доста познато. Знаеш ли къде се намира адресът?

— На юг оттук, някъде покрай морския бряг.

— Имаш ли карта на Лодърдейл?

— В жабката на колата.

— Да я вземем.

Посочи към гаража. В този момент иззад дивана се показа котешка глава. Бенет оголи зъби и й изсъска, котката изчезна веднага.

Мира отвори вратата на стаичката за инструментите и двамата влязоха в тъмния гараж. Хал включи лампата.

— Стой тук! — нареди той и тя спря. — Аз ще се оправя с вратата.

Отвори вратата на колата и й даде знак да влезе. Беше възнамерявал да я застреля сега, но адресът, който бе дала Флечър, включваше номер на апартамент, а той нямаше намерение да звъни лично на входа.

— Сядай!

Младата жена се подчини. Той се пресегна през коленете й, за да отвори жабката. Нямаше пистолет, нямаше нищо, наподобяващо оръжие. Само купчина карти.

— Добре, намери нужната карта.

Мира извади картите, прегледа ги, подаде му една от тях. Той протегна ръка и погали страната й с дулото на пистолета. Тя не трепна, не реагира по какъвто и да било начин. Само го гледаше с омраза.

— Мислиш, че съм искал да убия съпруга ти?

— Това е без значение, важното е, че той е мъртъв.

— И ти би ме убила, без да се замислиш.

— Да те убия? — Маската й се пропука. — Аз не съм убиец, Бенет. Убиецът си ти.

— Те ме превърнаха в убиец. — Даде й знак да излезе от колата. — Точно този факт се пренебрегва от всички. Стийл и Флечър ме обучиха да убивам и когато отказах да правя това повече, името ми бе поставено в черния списък. — Посочи към къщата и я последва по петите. — Стийл заслужаваше да умре. Флечър също заслужава.

— Каква загуба — промълви младата жена. — Талантът ти можеше да се използва за добро, а ти го продаде.

Хал затръшна вратата към къщата, сграбчи я за ръката и я принуди да се завърти. Тя трепна и се дръпна.

— Нека изясним нещо. Аз никога не съм имал привилегиите, сред които ти си се родила. Докато бях „преподобният Хал“, аз променях живота на хората, помагах им да избегнат лични трагедии. Да, наистина вземах прекалено скъпо за това, което правех. Хората можеха да отидат другаде, но не го правеха, тъй като аз им давах отговори. Давах им нещо, в което да вярват. Аз не съм роден убиец.

Погледът й го смущаваше. И тогава чу в главата си думите й така ясно, както ако ги бе изговорила на глас: „Но сега си убиец.“

Той се вбеси.

— Какво, по дяволите, знаеш ти! — изкрещя и я блъсна.

Тя политна заднишком към масата, очите й блестяха от омраза. Най-сетне със странно спокоен глас заяви:

— Ако искаме да стигнем навреме на този адрес, трябва да тръгваме.

— Какво те кара да мислиш, че ще ходиш някъде?

— Имаш нужда от мен, за да позвъня на вратата.

— Чудесно — подигравателно отвърна той. — И после какво?

— После предполагам ще откриеш, че съм права.

Телефонът иззвъня, преди да е успял да отговори.

— Кой би ти се обадил толкова рано?

— Баба ми.

— Нека си звъни. Тя ще помисли, че все още спиш. — Бръкна в кошничката на плота и измъкна ключовете й. А след това й ги хвърли. — Ще изкараме твоя експлорър и ще вкараме моя камион в гаража. Да вървим.