Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (4)

Глава 4

Чувстваше клепачите си така, сякаш бяха залепени с някакво евтино лепило, засъхнало по ресниците. В устата си имаше вкус на пясък, на пустиня. Лявата й ръка бе изтръпнала. Пикочният й мехур заплашваше да се спука. Усещането на празнота в стомаха показваше, че от доста време не е яла нищо.

Рей Стийл се обърна по гръб, усети хладния, безразличен натиск върху лявата си китка и отвори очи. Метал. Около китката си имаше някакъв метален предмет. Видя люлеещия се стол, за който бе закрепен металът. Белезници.

Вдигна глава. Видя стени, дървени стени, покрити от рисунки с въглен. Надигна се още малко и се вгледа в скиците.

На тях бе изобразена една и съща жена, извършваща различни дейности. Колкото повече се взираше, толкова по-ясно виждаше лицето й. Беше самата тя.

Паниката запърха като уловено птиче в гърлото й. Изправи се напълно; белезниците опънаха силно дясната й китка, останалите й сетива се пробудиха. Лежеше на нещо като матрак, дрехите й бяха подгизнали от пот, усещаше мириса на вода.

Стисна очи и се отпусна отново върху матрака, като търсеше отчаяно безопасността на съня. Той й убягваше упорито, но въпреки това младата жена не отваряше очи.

„С Анди се скарахме, аз изскочих от къщи, качих се в колата, отидох в колибата, а като се върнах…“ Какво?

Фарове. Помнеше светлината на фаровете, която се отразяваше в огледалото й за обратно виждане, докато пресичаше моста към крайбрежието. Беше рано, малко след седем, и колата я следваше отблизо. Щом стигна другия край на моста, изгуби от погледа си светлината на фаровете и реши, че автомобилът е завил в друга посока. В този момент се притесняваше повече от това, което щеше да каже на Анди, че нещата помежду им ще трябва да се променят, ако искаха бракът им да оцелее.

След като паркира колата си, влезе вкъщи и намери бележка от Анди; двамата с Карл били отишли да вечерят. Десет минути по-късно на вратата се бе позвънило и…

„Не мисли за това сега.“

Рей отвори отново очи, седна и се огледа бавно; този път се вгледа в подробностите, а не само в рисунките по стените. Забеляза хамаците, които висяха от една греда на тавана, ръчно изработените мебели, силно излъскания под, цветния хамак, окачен край прозореца, стола с изрисувано голямо червено Х на облегалката. Върху стената вдясно видя детинска рисунка на обесен човек, очевидно намек за детската игра на отгатване на буквите, при която неуспелият биваше „обесен“.

През отворената врата пред себе си зърна някакви дървета. Оттук не можеше да каже какви са, но като че ли бяха разположени нагъсто. Непроходими. Беше сигурна, че тази странна къщичка е заобиколена от вода.

Постепенно до съзнанието й започнаха да достигат различни шумове: тракане, бръмчене, тихият шепот на водата, птичи гласове. Надигна се и седна бавно, като внимаваше да не издрънчи с белезниците, и протегна врат, за да надникне през прозореца. Видя дървета, небе, вода, следобедна светлина.

Чу някакъв звук и бързо се обърна. На прага на стаята бе застанал човек, чието лице се губеше в сянката. Мъж. Около метър и седемдесет и пет, с излъчващи сила рамене, леко разкрачени мускулести крака. Държеше поднос. Когато влезе вътре, Рей почувства как в гърлото й заседна буца. Опита се да я преглътне, не успя, опита отново и шумно издиша. Чудовищната буца потъна някъде дълбоко в нея; съзнанието й се проясни изведнъж.

В главата й започнаха да се редуват детайли и да водят към едно и също събитие. Този мъж бе позвънил на вратата на дома й, бе притиснал някакъв плат към устата й, бе я докарал тук и бе сложил белезници на ръцете й.

Младата жена го наблюдаваше как пресича стаята със сигурни движения. Беше виждала доста осъдени по времето, когато бе работила в затвора. В онези дни наричаха затворите „поправителни институции“, сякаш етикетът променяше истината. Но тя беше наясно с истинското положение. Знаеше, че най-лошите сред осъдените, като Бънди и Мансън, бяха изключение, не правило.

За хора като този, който стоеше пред нея, не говореха в новините, не описваха живота им в книги, нито правеха за тях игрални или документални филми. Но това не намаляваше злото в тях. Единствената им евентуална прилика с Бънди и Мансън бе, че те рядко изглеждаха така, както според нея трябваше да изглежда един убиец. Понякога те изглеждаха дори като този човек.

Забрави за Фреди Крюгер и Ханибал Лектър. Лицето му беше привлекателно, а очите — сини и открити. По страните му нямаше белези от акне; кожата му беше гладка, бронзова. Косата и брадата му бяха руси. Приличаше на разбивач на сърца, на модел от корица на списание.

Усмивката му побърза да я успокои: няма нищо нередно във факта, че е завързана с белезници за стол насред някаква странна къща, която се намираше един Господ знае къде. Изглеждаше на трийсет години, но знаеше, че е на повече. Снощи го бе видяла за пръв път от девет години насам.

— Направил съм супа — заяви той, като постави таблата върху дървените щайги и ги побутна към матрака. — Предположих, че си гладна. Доста време беше в безсъзнание. — Разгъна платнена салфетка, в която бе поставена супена лъжица. — Това е рибена супа с картофи. — Натопи лъжицата в супата и я поднесе към устата й. — Опитай. Много е вкусна.

Рей блъсна лъжицата.

— Колко пари искаш? — изсъска тя. — Само ми кажи! Колко?

Той впери в нея убийствен поглед, после сграбчи едновременно свободната й ръка и брадичката й. Надвеси се над лицето й, толкова близко, че тя усети мириса на пот.

— Не ти искам парите. Тук не става дума за пари. Разбрахме ли се?

Очите й се напълниха със сълзи, когато прошепна: „Да“.

Пусна челюстта й, избърса длани в джинсите си и посочи към супата.

— Искаш ли или не искаш?

— Аз… трябва да отида до тоалетната.

Между веждите му се образува дълбока бръчка, стори й се обиден.

— Ти дори не ме помниш, нали?

— Помня те.

— Казваш го само защото си уплашена. Щом наистина ме помниш, кажи името ми.

Х-то на облегалката на стола. В същия миг името изскочи от някаква гъста, грозна тъмнина вътре в нея.

— Хал. Името ти е Хал.

Не се сещаше за второто му име. Но очевидно първото го задоволи; бръчката изчезна, очите му светнаха като на дете.

— Аз също не съм забравял твоето, Рей. — Постави купичката пред нея. Трябва да се храниш.

Седна, като не я изпускаше от поглед. Младата жена се наведе уж да вземе лъжицата, но вместо това грабна купичката и я запрати към него. Горещата супа се разплиска върху лицето му, купичката се удари в една от гредите над главата му, а тя скочи и побягна към вратата, като помъкна стола след себе си.

Изскочи през вратата, съпровождана от търкането на стола по пода. От близките дървета излетя ято изплашени чапли, плясъкът на крилата им наруши безметежното спокойствие. Рей се стъписа при вида на водата, на мангровите дървета. Боже милостиви, намираше се сред Евърглейдс.

В този момент той я удари; тя се строполи върху дървената платформа и потъна в място, където нямаше глад, отчаяние и страх.

 

 

Хал отключи белезниците от стола, вдигна младата жена и я отнесе обратно в чикито. Постави я върху матрака. Глупава кучка.

Същевременно разбираше страха й. Знаеше какво е да се чувстваш като в капан. Беше се чувствал по същия начин всеки божи ден в затвора, освен през редките моменти, когато се „свързваше“.

Остави я да лежи и отиде в кухнята за дарвона. Сестрата, с която се бе запознал през един от самотните си периоди, му бе дала дарвона, спринцовките и други жизненоважни лекарства за оказване на първа помощ. Човек не може да живее в Евърглейдс, ако не е подготвен както трябва.

Неприятното във връзка с дарвона бе, че заради него хладилникът трябваше непрекъснато да работи. Медикаментът се съхраняваше само на студено. Не можеше да промени нищо. Имаше нужда от дарвон, за да я укроти и да си подсигури достъп до най-дълбоките нива на нейната личност.

Инжектира й по-малко, отколкото преди и зачака да подейства. Първия път, когато се „свърза“ с Рей, двамата седяха един срещу друг в нейния кабинет в учебната сграда на затворническия комплекс.

По онова време тя беше учителка и съветник на затворниците и двамата обсъждаха предметите, които щеше да изучава той. Бе очарован от устните й във формата на лъка на Купидон, от сините венички по клепачите, от гъстотата и блясъка на косата й, подобна на огряна от слънцето река, която се спускаше по гърба й.

Беше се „свързал“ съвсем внимателно, като търсеше само контакт и откри Стийл на повърхността на мислите й. Точно така бе открил, че двамата наскоро са станали любовници.

Беше отскочил от нея и се бе върнал обратно в себе си така внезапно, така буйно, че тя го усети; разбра го по начина, по който трепна, сякаш изведнъж главата я заболя. След този случай проникваше в съзнанието й само когато не бяха в същата сграда. Това изискваше повече усилия от негова страна, но ако тя беше в комплекса, той успяваше да го прави по веднъж на ден.

В продължение на месеци я следеше по този начин — психо воайор. Рей се превърна в негова мания, в негов наркотик. През уикендите, когато тя не работеше, Хал страдаше от раздялата, агонизираше; понякога болката му се струваше почти физическа.

Един ден не издържа и се опита да се свърже с нея извън границите на комплекса, но се провали. Не можеше да премине през бръмченето на статичния шум, който се носеше от няколкостотинте затворници, пазачи, посетители. Но не можеше да се справи и със своето желание.

Хал продължи да опитва в продължение на седмици. И тогава, когато достигна дъното на отчаянието, без да иска му даде точно това, което промени всичко. Подаде на Хал снимката на някакъв човек.

„Свържи се с този мъж, Хал, и ми кажи какво си научил.“

Това бе сложило начало на успехите му с разширяване на собственото съзнание и му бе позволило да достигне този момент с Рей. Точно това и бе желал, нали така? Рей да бъде с него. Не по този начин, ужасена, с единственото желание да избяга, упоена с дарвон. Но не знаеше какво друго да направи, как да я накара да му се довери.

Дишането й бе станало равномерно; явно дарвонът си бе свършил работата. Хал се настани откъм главата й, постави двете си ръце отстрани на лицето, така че пръстите му да бъдат върху слепоочията й. Във филма „Възкресение“ Елън Бърстин бе направила същото, докато лекуваше болно дете. Хал не помнеше от какво беше болно детето, всъщност не помнеше почти нищо, освен положението на ръцете на Бърстин върху главата на момчето.

Трябваше да изгледа този филм с Рей. Имаше нужда, да си припомни, че талантът на Бърстин във „Възкресение“ се различаваше от неговия само по намеренията. Тя лекуваше и облекчаваше страданията; той бе обучен да събира информация, да вреди, да унищожава. Трябваше да научи как да пренасочи тези знания така, че да може да се пребори със страха, който изпитваше към него Рей.

Затвори очи и се „свърза“, като се опитваше да изпълни подсъзнанието й с умиротворени образи. В този момент клетъчният му телефон иззвъня и го прекъсна. Манакас бе единственият човек, който знаеше този номер, и ако сега не му отговореше, щеше да продължи да звъни, докато вдигне телефона. Изправи се, взе телефона от кухнята и отиде до края на платформата, възможно най-далеч от Рей.

— Да, Еди, какво има?

— Казах на Индрио за Стийл. Той мина насам и съобщи, че наоколо гъмжало от ченгета; изглежда са открили тялото.

— Добре. В такъв случай няма да чакаме дълго появата на Флечър.

— Индрио иска да се срещнем в някой от следващите дни.

— В момента съм зает. Ще ти се обадя утре и ще определим някое място.

— Индрио настоява да се срещнем утре, Хал.

— Не ми е удобно. Виж, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.

Затвори, преди Манакас да успее да отговори, и седна на ръба на отворената платформа. Заслужаваше ли си? Да, Рей си заслужаваше, но тя бе негов личен проблем; нямаше нищо общо с първоначалния план, който съставиха заедно с Индрио и Манакас.

Когато започнаха да обсъждат как да се отърват от Стийл и Флечър, знаеше само, че иска да им отмъсти, задето го бяха използвали, задето бяха използвали всички тях. Сега разбираше, че докато някой от тях е жив, за него ще бъде почти невъзможно да живее извън Евърглейдс. Особено пък, ако Флечър остане жива, тъй като тя има да разчиства лични сметки с него, задето я заряза. Разбира се, колкото по-високо се изкачваше тя в йерархията на ФБР, толкова по-належащо щеше да става за нея да погребе „Делфи“ и многобройните му грешки.

Не се съмняваше, че смъртта на Стийл ще я доведе във Флорида. Ще предположи, че зад нея стои я той самият, я Индрио, я Манакас, я тримата заедно, и ще се възползва от тази възможност да ги преследва. Планът, естествено, бе те да се доберат до нея, преди тя да ги открие. Но дори най-добрите планове рядко се развиват според предвижданията, а и сега, след като Рей се появи, Хал вече не бе сигурен дали иска да рискува.

Нуждаеше се от време, за да работи върху Рей, да спечели доверието й, преди да напуснат чикито и Евърглейдс.

„И къде смяташ да отидете, приятелче? Къде точно ще ходиш, по дяволите?“ — запита се той.

И какво щеше да прави, щом се озовяха там? Най-вероятно щеше да започне да използва отново по-голямата си чувствителност, но създаването на клиентела изискваше време, а той определено не изгаряше от желание да повтори тази глава от своето минало.

Най-силно му се искаше да открие някое изолирано местенце, където двамата с Рей могат да живеят в относителен комфорт. Ферма в Айова, четирийсетина акра в щата Вашингтон; не мястото беше важно, а домът, семейството, животът. Обаче ако успее да постигне всичко това, нима пак ще трябва да се оглежда непрекъснато за Флечър?

Взе телефона и набра домашния номер на Флечър бързо, преди да е размислил. Тя вдигна на третото позвъняване; гласът й бе дрезгав от съня:

— Да? Ало?

Хал затвори очи, пое гласа й и се „свърза“. Статичен шум, това бе единственото, което чу и до което бе достигнал обикновено и в миналото. Този факт бе достатъчен да го убеди, че докато тя е жива, той няма да бъде свободен.

Натисна бутона за прекъсване на връзката.