Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (23)

Глава 23

Флечър стоеше на края на една от дигите заедно с още около трийсет-четирийсет души й наблюдаваше трескавата дейност по моста и във водата под него. Пожарни и линейки бяха пристигнали минути след експлозията. Сега по моста като мравки се суетяха ченгета, санитари и пожарникари. Във водата се движеха катери на Бреговата охрана.

Не можеше да разкрие самоличността си, не искаше името й да бъде свързано със случилото се тук. Но се нуждаеше от отговори. Трябваше да разбере дали и Индрио, и Шепард са били в колата при експлозията.

Тръгна по дигата, дъждът барабанеше по качулката на дъждобрана й. Ярките светлини на полицейските и пожарните коли и линейките по моста разсичаха въздуха и осветяваха лицата на сгушилите се под чадърите си хора наоколо. Дъждът бе изгасил пожара, но миришеше на изгоряло.

Флечър извади служебната си карта, когато наближи моста, надяваше се, че онзи, който я види, няма да запомни името й. Искаше само да прекоси моста и да огледа останките на автомобила.

Приближи се до едно от ченгетата и му подаде служебната си карта.

— Мога ли да помогна с нещо, сержант?

— Благодаря, справяме се.

— Какво се случи?

— Операторът на моста обясни, че шофьорът се опитал да изпревари вдигането на моста. Глупак и половина.

— Само един човек ли е имало вътре?

— Наистина нямам представа. Санитарите оглеждат останките. Може да поговорите с тях или с оператора на моста. В момента той е в онази линейка. Имаме страхотен късмет, че валеше и движението беше изключително слабо.

— Имате ли нещо против да хвърля един поглед?

— Давайте. Само внимавайте къде стъпвате.

Колата бе излетяла от източния край на моста, точно там, където започваше асфалтът. Беше видяла експлозията и полетелите на всички страни пламтящи парчета. Но сега, когато се приближи, мрачната гледка я смрази, особено като знаеше, че донякъде е отговорна: тлеещата развалина от обгорен и обезформен метал, килимът от парченца стъкло, миризмата на дим. Дъждът бе спомогнал за потушаването на огъня и сега пожарникарите ровеха из най-големите купчини. Ленора мина покрай тях, искаше да поговори първо с оператора на моста.

Линейката бе паркирана малко по-нататък, задните й врати бяха отворени. Вътре стоеше дебел латиноамериканец с дънки, дъждобран и бейзболна шапка. На устата си имаше кислородна маска, а един от санитарите измерваше кръвното му налягане.

— Ще имате ли нещо против да му задам няколко въпроса?

— Няма проблем — отвърна санитарят и заговори на испански на пациента.

Операторът на моста кимна, като продължи да вдишва жадно от кислородната маска.

— Колко души имаше в колата, сър? Можете ли да кажете?

Той вдигна два пръста, а след това махна маската от лицето си. Беше задъхан, сякаш е бягал.

— Може би двама, не сигурен. Всичко стана толкова бързо, me entiende^[1]? Бях в будката на пазача, мост се вдигнал, после… кола излита от мост… — Дланта му разсече въздуха. — Виждам нещо, не знам какво, да пада от кола. Тогава… Плесна с ръце, остър, стряскащ звук. — Бум… Експлозия.

— Мислите ли, че падащият обект е бил човек?

— No se…^[2]

На свидетелските показания на един травматизиран, при това едва говорещ английски човек можеше да се вярва колкото на думите на някой пиян.

— Сигурен ли сте, че нещо падна? Дъждът бе много силен, беше тъмно…

Той посочи окото си.

— Хуан знае какво вижда, а? Нещо пада. Ако човек, надявам се има криле.

Нямаше смисъл да продължава повече с този човек. Флечър му благодари и се приближи до един от пожарникарите. Служебна карта, поздрави, все едно и също. Картата й не го впечатли, а прекъсването явно го раздразни. „Гадост“ — помисли си тя.

— Намерихте ли някакви тела?

— Нищо цяло — отговори той.

— Има ли достатъчно, за да се каже дали тялото е на мъж или на жена? Чернокож или бял?

От шлема му се стичаше вода.

— Вижте сама.

Посочи към торбата встрани от пътя.

— Бихте ли ми услужили с фенерчето си?

Той й го подаде и се обърна, за да й даде да разбере, че ще трябва да се оправя сама. Ленора се приближи до торбата, отвърза я и освети вътрешността й. Започна да й се повдига. Масата обгорена плът и кости бе вероятно крайник, но не можеше да определи нито пола, нито расата. Побърза да завърже торбата, върна фенерчето на пожарникаря и тръгна към паркинга на търговския център, където бе оставила колата си.

Измръзнала и победена, тя свали шлифера, обувките и чорапите, включи мотора и пусна отоплението. Остана дълго така, с горящи очи, с разбунтуван стомах, като потръпваше, докато топлият въздух се въртеше из автомобила.

Стъклата на прозорците се замъглиха и гледката й към външния свят се смали до червени и сини петна от светлините на полицейските и пожарните коли и линейките.

„Ти се провали, Ленора.“ — Гласът бе нейният, но го чу, сякаш излизаше от устата на Кракет.

За пръв път от години се страхуваше, че няма да може да разплете объркалите се конци.

 

 

Гръмотевицата я събуди, трясъкът отекна из лагуната с ужасяваща яснота. Светкавицата обля вътрешността на чикито със странна бледосиня светлина, която като че ли имаше маса и плътност, усети я на челото си приятно прохладна като майчина ръка. Дъждът зачатка по покрива, това й подейства невероятно успокоително.

Вече не беше нито упоена, нито с белезници. Рей се надигна на лакти и погледна към Хал. На синкавата светлина виждаше само главата му. Тя се подаваше изпод чаршафа, с който се бе завил.

„Той ми спаси живота.“

Факт.

„Той ме отвлече.“

Друг факт.

През последните няколко дни бе отделила доста време на оглеждането на тези факти от всички възможни ъгли и на използването им за нейния план. От двата сега първият изглеждаше по-важен. Дали съпругът й щеше да й спаси живота при същите обстоятелства? Едва ли. Главната грижа в живота на Анди бе Анди.

При тази мисъл изпита облекчение. С нейна помощ бе започнала да се чувства по-добре, сякаш бе носила въпроса в себе си години наред, без да знае за него.

Допря колене до гърдите и ги обгърна с ръце, мислеше за някогашната Рей. Тази жена, съпругата на Анди, бе измислена личност, скърпена от всичко, което смяташе, че Анди иска от една съпруга. Тя не беше вече тази жена. Не знаеше коя е сега, нито в какво щеше да се превърне, но беше сигурна, че не е измислена.

През отворените прозорци духаше влажен вятър, носещ мириса на Глейдс, богата, наситена миризма. „Каква пустош — помисли си тя. — Колко много вода.“ Нямаше представа къде точно се намира сред този див свят, нито дали мястото изобщо е отбелязано на картата. Ако откриеше греблата за лодката и избягаше, къде щеше да отиде? До мангровите дървета? И после? Докъде можеше да стигне, преди той да се „свърже“ и да я намери?

„Нямаш избор.“ Трябваше да рискува, ако искаше да види отново сина си.

Рей се изправи на колене и се огледа. Успя да съзре формата на тялото му върху матрака, където спеше обикновено. За част от секундата се изкуши от мисълта да го убие. Но с какво? С голи ръце? Единственият предмет, до който можеше да достигне, бе люлеещият се стол. Ако подът изскърцаше, той щеше да се събуди моментално, Хал спеше леко, част от него беше вечно нащрек.

И ако след това той не я убиеше, това означаваше отново да й слага белезниците, да я упоява, изобщо да се върне старото положение.

„Забрави за това.“ Рей се изправи, развърза шортите си, свали ги. Съблече и тениската. Част от ума й работеше трескаво, като запечатваше истината и я погребваше толкова дълбоко, че дори Господ да не може да я открие. Онова, което щеше да се случи след малко, щеше да бъде погребано на същото място, далеч от дневната светлина.

Младата жена тръгна напред, като се отдалечаваше от своето легло, а влажният вятър галеше гърба й. Поредната светкавица освети рисунките на Хал, окачени по стените, няколко десетки, на които неизменно бе изобразена тя самата. Рей в колата си. Рей в универсалния магазин. Рей със сина си. Другата Рей, която живееше в лъжа. Това я изпълваше с отвращение.

Коленичи до него, загледа се в главата му. Сърцето се блъскаше като топка за тенис в гърдите й. След това отметна чаршафа и се излегна до него.

 

 

Хал сънуваше шпионина, за когото бяха работили известно време със Стийл, неприятна застаряваща особа с безмилостен поглед и трудни мишени. И тогава усети ръцете на Рей на гърба си, те прогониха съня му и го разбудиха напълно.

Той не помръдна, почти не дишаше. Тя долепи тялото си до неговото, като сви крака така, че да приемат формата на неговите, подобно на лъжици в чекмедже. Прокара леко нокти по тила му. Бенет си даваше едновременно сметка за лекотата на нейното докосване и за настойчивостта на барабанящия по покрива дъжд.

Обърна се по гръб и тя се озова отгоре му, копринените й коси падаха от двете страни на лицето му. Тя се бе превърнала в Катлийн Търнър от „Телесна топлина“, в Ума Търнър от „Криминале“, беше красива като древногръцка богиня, всичко в нея бе по-голямо и по-великолепно от това, което си бе представял някога.

— Не ти благодарих, че ми спаси живота — прошепна тя.

Това му напомни за думите, които Скарлет бе казала на Рет, музика, от която гърлото му пресъхна, наркотик, който го изпълни със страст и надежда. Плъзна пръсти в косите й, нещо, което винаги бе мечтал да направи. Сториха му се изненадващо студени и гъсти, и донякъде необуздани. Придърпа главата й към лицето си и когато устните му се сляха с нейните, се „свърза“ с нея.

Гъста мъгла, прекрасна топлина. Струваше му се, че се носи в някакво умиротворено, вълшебно море, че е на път да се превърне в мъжа, който бе мечтал да стане един ден. Вътрешният й глас беше тих, изненадан. „Това ми харесва…“

Ръцете й се плъзнаха по голия му гръб, неговите длани изследваха загадките на нейната плът, на костите й. Извивки. Ъгли. Твърдостта на ребрата, наредени като поредица от удивителни. Напипа бенката край едната й гърда, ококорена насреща му като малко, съвършено око.

Сведе глава към тази гърда и се „свърза“ по-дълбоко. Но вместо нейния глас откри гласа на Манакас от следобедния им разговор по телефона, който го информираше за краткото съобщение в местния вестник за намерената в един от апартаментите на горния етаж на „Пиър 66“ коралова змия. Нямало пострадали.

Голяма щастливка е тази Флечър.

„Продължавай да го правиш… — Това вече бе гласът на Рей, тих и изкусителен, който се виеше в него като тънки струйки дим. — Да, това ми харесва. Анди не ги ближеше. Смяташе, че това е неприлично или Бог знае какво.“

Хал движеше езика си в кръг около зърното, а след това го засмука като вишна. Кожата й беше топла, влажна и нежна, подобна на потен плод. Дъхът й секна, този звук му достави удоволствие — приятно му беше да я кара да се чувства така.

„… отгоре, искам да бъда отгоре. Анди не го правеше така. Прави с мен всичко, което на него не му харесваше…“

Бенет се завъртя, като я повлече със себе си. Тя се надигна, възседна го, дланите й го галеха, устните й докосваха лицето му, косите галеха кожата му. Ръцете му се плъзнаха по задника й.

„… докарай ме до оргазъм в това положение…“

И той провря пълните си с обещания пръсти между бедрата й.

„… в мен…“

Езикът й потрепери до неговия, Рей изстена в устата му, задиша в устата му. Пръстите му бяха в нея.

„… о, Боже, о, Боже, о…“

Внезапно тя надигна леко ханш и го насочи в себе си. Хал почувства, че умира, че отива на шибаното небе. Младата жена се отдръпна леко назад, гърдите й бяха хлъзгави от пот и дъжд, кожата й блестеше при експлозиите на светкавиците.

„… по-силно, по-бързо, така, чакай, задръж, о, о…“

И той свърши, но тя все още се намираше на горещия, изпълнен с електричество край…

„… не, Боже, не…“

Хал се завъртя отново, сега бяха на една страна, гърдите й се надигаха. Намести я на гръб, излезе от нея и започна да обсипва с целувки тялото й, като слизаше все по-надолу. Разтвори я с пръсти и долепи устните си в нея. Сладкият й таен вкус беше забраненото познание, прогонило Адам и Ева от Райската градина. Струваше му се, че е копнял за това през целия си живот.

Но той се бе „свързал“ така дълбоко с нея, че границата помежду им бе почти изчезнала и сега се чувстваше погълнат, отнесен. Подобно нещо не се бе случвало никога досега с него й това го ужаси.

Проникна отново в нея и се завъртя пак на гръб, така че тя да бъде отгоре. Телата им се удряха едно в друго, остри, влажни звуци, които отекваха в мрака на фона на проблясващите светкавици. Рей се надигна, той я сграбчи за ханша и…

„… моля те…“

Оргазмът му бе подобен на малка смърт. Бе изхвърлен от нея в мрака на лагуната, нагоре през дупката между клоните. Понесе се към небето, към скритата луна.

Бурята разлюля чикито. Вятърът затръшна капаците на прозорците и засвири под стряхата. Водата се плискаше по дървените колове. Рей искаше отчаяно да затвори очи и да се унесе в сън, но не можеше. Не сега, не още.

— Правиш ли го сега? — попита тя.

— Какво да правя?

Двамата лежаха на една страна с лице един към друг. Пръстите му прибираха разпилените по лицето й кичури и ги приглаждаха, докато й се прииска да закрещи от това безкрайно повторение. Границата между удоволствието и болката се бе размила, кожата й бе станала толкова чувствителна, че нервните окончания сякаш се бяха оголили.

— Това, от което Анди се е интересувал толкова.

— Той го наричаше „свързване, проникване“. Не, не го правех.

— Но преди това го правеше.

— Да.

„Би трябвало да се чувствам насилена.“ Но как би могла? Ако Анди беше в състояние да го прави, може би бракът им нямаше да се превърне в това, на което приличаше сега. Изпитваше странно и вълнуващо любопитство във връзка с неговия талант.

— По този начин ли действа?

Щракна с пръсти.

— Понякога изобщо не действа, друг път — по-добре от останалите. В началото, когато д-р Стийл започна обучението със снимките, беше непредвидимо. Имаше всевъзможни смущения. Като шум от статично електричество. Той ме научи как да изключвам статичния шум, как да се съсредоточавам.

— „Свързвал“ ли си се някога с него?

— Никога не успях да мина през стената от статичен шум. Има и други такива хора, в които просто не мога да проникна. Те са здраво заключени.

— „Свързвал“ ли си се с мен, когато беше в затвора?

— Ти как мислиш?

Беше се „свързвал“.

— Случваше се да стоя сама в кабинета си и внезапно да ме обземе усещането, че всъщност не съм сама. — Спомни си деня, в който двамата бяха заедно в кабинета й, главата й бе започнала да пулсира и болката бе прераснала в мигрена. Преди малко съзнанието й бе прекалено заето с други неща, за да осъзнае какво представлява „свързването“. Искаше да разбере дали щеше да усети, дали щеше да се почувства по-различно. — Направи го сега, Хал. „Свържи“ се с мен.

— Помисли си нещо — рече той.

Младата жена си припомни двете седмици, които бяха прекарали с Анди и Карл на остров Барбадос миналата зима. Горещото слънце. Тюркоазната вода. Морските таралежи с цветовете на дъгата. Пристана, където се бяха гмуркали.

И тогава го усети, лека, тъпа болка в задната част на черепа, все едно, че бе изяла нещо некачествено и стомахът й щеше да върне съдържанието си всеки момент. Заля я гореща вълна, натискът в тила се задълбочи в продължение на петнайсет-двайсет секунди.

— Остров — промълви Бенет.

— Какво друго?

— Хлапета. Улични хлапета.

Не съвсем, но впечатляващо близко до истината.

— Усети ли нещо? — попита той.

— Не бих казала — излъга Рей. — Разкажи ми нещо повече за снимките, които ти е давал Анди. Какво точно правеше с тях?

— Снимките бяха само част от цялото, Рей, и ние ги използвахме само в началото.

— С какво се занимаваше по-късно? Дай ми пример.

— Пример — повтори замислено Хал.

И тогава заговори, сякаш искаше да се освободи от тежащото на плещите му бреме.

Младата жена се бе вцепенила. Не можа да измисли какво да каже, когато той приключи.

— Никакъв коментар, а? — попита Бенет.

Напротив, имаше коментар. Внезапно бе намразила човека, за когото бе омъжена от четиринайсет години.

— Ти какво получи в замяна за тази работа?

— Привилегии, докато бях в затвора. Пазачите никога не ми се караха, не претърсваха внезапно стаята ми, превърнах се в доверено лице. Веднъж седмично директорът ме пускаше извън границите на затвора, отивахме в един от фургоните за работещите в парка и там прекарвах няколко часа с една жена.

Изумително. Бе работила четири, години в Манатий, без дори да заподозре това.

— Коя беше тя?

— Същата дама от Маями, която ми писа и с която започнахме да си кореспондираме.

Блесна светкавица, последвана малко по-късно от далечен тътен, бурята отново се бе разразила. Захладня и Рей придърпа чаршафа върху двамата.

— Къде е тя сега?

— Мъртва.

— Мъртва? От какво?

— Те я убиха.

— Кои?

— Хората, отговарящи за „Делфи“.

— Анди? Това ли имаш предвид? Че той я е убил?

— Не, не той. Той знаеше за всичко. Но не я уби той. Това не беше ролята му. Предполагам, че я уби Ленора Флечър от страх, да не би да съм й разказал с какво се занимавам. Тя беше агентката от ФБР, отговаряща за „Делфи“.

— И Анди знае за това?

— Ти май не можеш да разбереш, Рей. Той и Флечър разработваха заедно този проект. А по-късно пак твоят съпруг и един шпионин, на име Ричард Евънс, работиха с мен без знанието на Флечър. Какъв екип бяха само — додаде той и заговори отново.

„Аз съм неговият изповедник“ — помисли си младата жена. Само преди седмица нямаше да повярва на тази история.

— Какво стана, когато излезе от затвора?

— Ленора ме чакаше. Откара ме до хубавия квартал в Корал Гейбълс и спря пред една къща в испански стил. Отпред бе паркиран спортен автомобил, стенният гардероб беше пълен с дрехи от моя размер. Каза ми, че мога да живея там, а от Бюрото ще ми плащат седемдесет хилядарки, за да им събирам информация. Точно така рече: „да събирам информация“. — Засмя се. — Като че ли ставаше дума за нещо толкова безобидно. Но, дявол да го вземе, нямах по-добро предложение. Тогава твоят съпруг вече бе започнал да излиза от играта.

— Колко време работи за тях?

— Прекалено дълго. — Гласът му звучеше примирено, сякаш отдавна бе приел падението си. — Ако смяташ и времето в Манатий, стават почти тринайсет години. Щях да се чупя по-рано, но с Ленора бяхме любовници, разполагах с голяма свобода и нямах нищо против тази работа.

Отново проблесна светкавица и заля в неоновосиньо стените.

— С Флечър винаги съм се чувствал като пеперуда под стъклен похлупак, един от тези нещастници, забодени с игла за парче кадифе, по-скоро мъртви, отколкото живи, екзотична забележителност.

— Какво стана, когато изчезна?

— Нищо. Просто изчезнах.

— Но от ФБР не те ли търсиха?

— Разбира се, че ме търсиха. И все още го правят, но не официално. Проектът бе таен, а трима от нас все още липсват и са на свобода.

— Поддържаш ли още връзка с другите двама?

— Да.

Галеше косите й, разресваше ги с пръсти и това й бе приятно, възбуждаше я. Внезапно го пожела пак, пожела да се „свърже“ отново с нея, за да разчете още от онази тъмна чувственост, от опасните удоволствия, които не беше изпитвала никога в брака си.

Хал започна да я гали и Рей затвори очи, като се подчини на предателството на своето тяло.