Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (27)

Глава 27

Интересът към карнавала тази вечер надмина очакванията на Мира. Неофициалните преброявания засега сочеха присъствието на около петдесет хиляди човека, много от тях костюмирани. Смяташе, че тази цифра предвещава успеха на карнавала.

Единственият проблем като че ли беше павилионът на „Единен свят“. От пет следобед, когато се бе върнала, след като остави Ани в Маями, беше гледала почти непрекъснато на карти на клиентите заедно с Надин. Не мислеше, че ще успеят да издържат на същото темпо и утре, когато тълпата щеше да бъде двойно и тройно по-голяма от днешната.

— На Ани това щеше да й хареса — отбеляза Надин, като се възползва от моментния отлив.

Внучка й се съгласи, но не желаеше да говори за Ани. Знаеше, че това щеше да доведе до предишния спор, когато старицата бе изразила директно презрението си към решението на Мира да отведе дъщеря си в Маями за уикенда.

— Ти се поддаде на страховете си, Мира, което означава, че ще привлечеш причини за страх. — С тези думи Надин се изправи и обяви, че трябва да вечеря. — Какво да ти донеса?

— Баница.

Възрастната жена кимна и се отдалечи. Внучката й извади клетъчния си телефон. Все още не се бе чувала с Шепард и това я караше да се чувства неспокойна. Започна да набира номера му, когато двама костюмирани с маски спряха пред масата. Мъжът, облечен като Зоро, изглеждаше много по-стар от жената. Той обяви:

— Бихме искали да ни гледате.

— В момента съм сама. Единият от вас ще трябва да почака.

— Чудесно. Колко струва?

— Двайсет за петнайсет минути.

Той й подаде двайсет долара, посочи към жената и всички се настаниха край малката овална маса, на която Мира гледаше на карти. Тя взе една колода Таро, постави ги пред мъжа и той цепи, без да се налага да му каже. Тя разпери картите в ръката си.

— Изберете шест.

Той подбра бързо картите. Мира забеляза, че дланта му потрепери и се запита дали е болен или просто нервен. Почти веднага усети неопределена болка в слабините и внезапно разбра, че мъжът има рак на простатата. Даде си също така сметка, че мълчанието на жената я дразни. Облечена като магьосница, тя носеше цяла маска и черно наметало, което покриваше тялото й от бедрата нагоре.

Мира подреди картите в права линия, две за миналото, две за настоящето и две за бъдещето. Но когато ги обърна, не знаеше какво да каже. В тях не виждаше нищо хубаво.

— Божичко — засмя се непознатият. — Не изглежда особено обещаващо.

— Трябва да се грижите по-добре за себе си — започна младата жена, но нещо в нея щракна и сякаш си застана на мястото. Тя извади Обесеният от шесторката. — Този човек може да се окаже опасен за вас. Той…

— В какъв смисъл? — намеси се маскираната.

Мира вдигна поглед, погледна я, протегна ръка и дръпна маската й. Ленора Флечър само се усмихна и махна маската от главата си.

— Значи те хванаха Манакас и го изтърваха. Детектив Шепард се счепкал с Бенет и изтървал и него. Но аз предполагам, че ти не си чула за това.

— И от къде на къде? Аз не съм ченге.

Флечър се облегна на масата и се приведе напред.

— Когато говориш с господин Шепард, кажи му, че ако се намеси във федерално разследване, лично ще се погрижа да си получи заслуженото. — С тези думи се изправи. — Да вървим, Рич.

Мъжът бе повдигнал маската си и бе разкрил светли очи и остър нос.

— Кажете каква опасност представлява за мен този мъж — попита той и посочи към Обесения.

— Ще задоволи очакванията ви.

Нямаше представа какво означава това, но той очевидно знаеше, защото просто се усмихна, благодари й и последва Флечър сред шумната тълпа.

— Може би е време да се откажем — рече Евънс.

— Не мога да го направя. — Флечър го хвана под ръка, докато си проправяха път из множеството. — Това означава да призная, че Хал е победил.

Ричард стисна ръката й и тя си даде сметка, че току-що е издържала успешно един от неговите малки тестове за твърдост или устойчивост, или нещо от този род.

— Точно така — отвърна той. — Хубавото в цялата ситуация е, че местните ченгета свършиха най-трудното. Те подплашиха Хал от Евърглейдс.

— Или го натириха някъде по-надълбоко.

— Не мисля така. Дори в старите времена Хал можеше да устои дотук. Той вече е подплашен, готов е да си плюе на петите. И ще го направи, със или без Рей.

— Какво мислиш в такъв случай?

— Че ще опита да приключи това, което, е започнал. Вие със Стийл бяхте основните му мишени. Стийл е мъртъв. Струва ми се, че сега ще се насочи към теб и ти трябва да бъдеш готова.

Колкото и неприятно да й беше, трябваше да признае, че може да е прав.

— Какво имаш предвид, Рич?

— Един план — отговори той.

 

 

Шепард се чувстваше като стареца в детското стихотворение, чието единствено желание било да се строполи в леглото, да се завие през глава и да не се събуди до сутринта. Но първо трябваше да приготви онова, което щеше да им трябва на сутринта. Искаше също да огледа скиците на Манакас и да ги сравни с картата на Евърглейдс. А после, ако все още бе в състояние да се помръдне, щеше да се отбие у Мира и да й върне парите.

Влезе в слабо осветения двор на сградата, в която живееше. Почти всички прозорци бяха отворени, за да пропускат прохладния нощен въздух. Чуваха се детски гласове, телевизори, звуци от семеен живот. Част от него завиждаше на съседите. Преди седмица най-голямата му тревога бе да не изгуби работата си, сега вече се притесняваше, че няма да преживее още една подобна среща с Бенет.

Отключи вратата, запали лампата, влезе и спря. Дневната му изглеждаше така, сякаш в нея бяха върлували динозаври. Възглавниците на дивана бяха нарязани на ленти, подът бе осеян с перушина. Навсякъде бяха разхвърлени книги с откъснати страници и корици. Телефонният секретар бе счупен, кабелът на телефона — прерязан. Гватемалските huipiles, които бе окачил на стената, бяха превърнати в многоцветни парцали. И това бе само дневната.

В коридора беше още по-зле: колекцията му от произведения на изкуството лежеше изпочупена на пода — Богът на Слънцето от Перу, маските от Колумбия, иконите от Еквадор. Спалнята му беше необитаема, дюшекът — срязан, лампите — счупени, мониторът на компютъра — превърнат в зейнала дупка с пръснати наоколо стъкла.

Шепард се отпусна на матрака, опитвайки да пресметне пораженията в долари и центове. Застраховката му нямаше да може да компенсира всичко това. Изпълни го гняв, скочи на крака и се върна в дневната. Откри мястото, където бе разбита плъзгащата се стъклена врата. И какво от това? Какво, по дяволите, обясняваше то? Нито име, нито лице, нищо.

Затръшна вратата, огледа стаята и измъкна клетъчния си телефон. Янг вдигна на второто позвъняване.

— Аз съм — заяви Уейн. — Ще бъда готов за тръгване след два часа.

— Тъкмо се готвех да ти се обадя с подобно предложение.

— Ще трябва ли да вземаме хеликоптер?

— Не знам. Задава се буря. Може би ще бъде по-добре да тръгнем с хидроплан.

— Мисля, че първо би трябвало да опитаме Адския залив.

— Тогава, ако имаме късмет, ще пуснем лодката във водата най-късно около полунощ. В тъмното може и да не стигнем далеч, но поне ще бъдем там.

— Ще се видим тогава.

— Хей, Шеп?

— Да?

— Защо се разбърза така изведнъж?

Младият мъж огледа отново бавно стаята.

— Ще ти обясня, като се видим.

 

 

Рей не видя моторницата, а я чу, шумът на мотора приличаше на картечен откос, който изпълва тишината между гръмотевиците. Почти я виждаше в съзнанието си как се носи по повърхността на водата като примитивно чудовище с криле от телена мрежа. Моторът в задната й част я тласкаше напред с огромна скорост. Човек от парка? Риболовец? Турист? Или Хал?

Не, не можеше да е Хал. Той нямаше моторница. Не беше виждала друг воден превоз, освен лодката, привързана за стълбата, без греблата, тъй като той ги криеше.

„Крие ги, за да не избягам.“

„Е, знаеш ли какво, Хал? Нямам нужда от проклетите ти гребла, за да се измъкна оттук.“ Имаше си отвертката.

Все пак, тъй като не беше сигурна, че това не е Хал, тя побърза да затвори капаците. Мирисът на приближаващия се дъжд изпълваше въздуха, следван по петите от страха й.

Той щеше да усети страха.

Докато затваряше последните капаци, младата жена погледна към черните облаци, надвиснали над мангровите дървета като библейски знак за наближаването на деня на Страшния съд.

Отби се в кухнята, изключи генератора и включи фенерчето си. Огледа стаята, за да се увери, че всичко си е на мястото. На масата, подредена за двама, имаше незапалена свещ и евтини найлонови поставки, обозначаващи нейното и неговото място. Той щеше да види това с влизането си в кухнята и да реши, че е планирала да му направи специално посрещане.

Дали не трябваше да заключи вратата към кабинета? Или я бе оставил така, за да я изпита?

„Остави я. Вече си готова.“

Рей се спусна обратно към главната стая на чикито, затвори вратата и осъзна, че вече не чуваше моторницата. Дали не бе отминала? Или пък човекът в нея бе изключил мотора? Кое от двете?

Напрегна се да долови някакъв звук зад капаците на прозорците, който да й каже със сигурност, че той е тръгнал насам. Нова гръмотевица, барабанен бой, който ставаше все по-силен и по-близък с всяка следваща секунда.

Той щеше да използва фенерче, като влезе в стаята и види матрака. Беше го покрила с одеяло, под което бе натъпкала дрехи и възглавница. Надяваше се, че ще му заприлича на сгушено под завивките тяло.

Ще успее ли да го заблуди?

Кисела буца от страх се издигна нагоре по гърлото й, ледена вълна премина по гърба. Решимостта й почти я изостави. „Не мога да се боря с човек като Хал, не мога, не мога…“

„Ще го направиш — прошушна гласът на разума. — Нямаш друг избор.“

Рей премести матрака по-близо до прозореца, така че лъчът от фенерчето да не падне директно върху него, когато Бенет отвори вратата. После застана в мрака вляво от него, където щеше да остане скрита зад вратата, когато той влезеше. Притихна на това място с разтуптяно сърце, облегнала гръб на стената, стиснала конвулсивно отвертката, и зачака.

Почти веднага страхливата част от нейното същество побърза да й пусне едно „а какво ще стане, ако…“. Какво щеше да стане, ако той бе почувствал, че нещо не е наред, какво щеше да стане, ако вече се бе „свързал“ с нея и бе открил истината… Не, не беше се „свързал“ още. Познаваше усещането и не го бе изпитвала, откакто бе заминал.

Младата жена стисна клепачи и се съсредоточи върху своята тайна стаичка, върху непроницаемите стени, съвършените ъгли, за да се подсигури, че по нея няма нито една цепнатинка. Напъха страха си дълбоко в себе си и изпълни съзнанието си с приятни образи.

Дочу пляскане в лагуната — Големия? Не, не, не беше крокодилът. Бяха весла. Сега лодката заобикаляше чикито и се плъзгаше от дясната му страна. Когато се блъсна в стълбата, вибрациите преминаха като електрически ток по пода и се предадоха от стъпалата до коленете на Рей.

Секундите минаваха мъчително бавно, всяка следваща по-непоносима от предходната. И тогава той я повика:

— Рей?

Ехото от гласа му увисна във въздуха, потискащо и трудно поносимо като августовска жега.

Младата жена затвори очи и се съсредоточи върху подобните на сънища образи. Миг по-късно през нея премина топлина, сякаш бе влязла във вдигаща пара вана, ароматизирана с нежни, еротични масла. Точно така трябва да се е чувствала Ева първия път с Адам — сигурно е усетила подобно ускоряване на потока на кръвта, подобно чудо, подобен странен и ужасяващ екстаз.

Той се „свързваше“.

Съзнанието й се разцепи по средата като атом. Част от нея се бе вкопчила към подобните на сън картини, другата се криеше в мрака, мълчалива, чакаща. Когато той се оттегли, сърцето й препускаше лудо, между бедрата си усещаше влага, ризата й бе прилепнала по тялото й като лейкопласт.

Хал каза нещо, но тя не чу какво точно. Не трябваше да го чува. Само гласът му бе достатъчен, за да възстанови в съзнанието й картини от предишната нощ, когато се любиха, от това, което бе правил с нея, от начина, по който я бе накарал да се чувства. Скритата част в нея се сви отвратена, другата част се наслаждаваше на спомените, чувстваше се упоена от тях и искаше още.

Подът изскърца, стъпките му се отдалечиха. Мускулите на дясната й ръка, в която държеше отвертката, започнаха да я болят и да потрепват неконтролируемо. Прокара език по долната си устна, навлажни я. Сега вече чуваше други шумове, тропане, блъскане, удряне, звукови ефекти в глупав филм за Батман. Бенет разтоварваше лодката.

— Рей? — извика отново той.

Пот се стичаше в очите й, вдигна ръка. Стори й се, че ставите й изпукаха много силно, дори Господ вероятно ги беше чул. Вратата се отвори с леко скърцане. Светлината разсече стаята като остри, метални стрели.

— Хей, скъпа, трябва да поговорим.

Той отвори широко вратата. Килимът от светлина в краката му се разшири. Сянката му падна като кафеено петно точно пред него, където младата жена можеше да го види. Въртеше се като огромна гротескна амеба все по-навътре в помещението, така че тя виждаше все по-голяма част от нея.

Сянката надвисна по-голяма и по-висока, отколкото си я спомняше, някаква оптична измама. Шега. Трик. И тогава видя и него, физическия Хал, истинския Хал, мръсникът, преобърнал живота й, нахлул в него, успял за малко да пренапише сценария му, като постави себе си в главната роля. „Никакъв шанс“ — помисли си тя. И гневът й се освободи от запечатаната стаичка и избухна извън нея.

Рей се спусна върху него, вдигнала отвертката над главата си като ярка нова луна, насочила върха й към меката, загоряла от слънцето кожа на тила му. А след това ръката й започна да пада.

В последната възможна секунда Бенет се завъртя, протегна напред ръце, за да се защити, и отклони удара. Отвертката потъна в рамото му, ударът разтърси младата жена. Тя изтърва отвертката, олюля се, а викът му прониза ушите й.

Хал се строполи на пода. Тя се олюля още веднъж, неспособна да отдели очи от гледката, която представляваше той, като се гърчеше на земята, стиснал с ръка отвертката. Не можеше да разбере дали се опитва да я измъкне или просто да реши какво е това. Красивото му лице бе придобило чудовищно изражение.

Рей се обърна и хукна към стълбата, лодката, лагуната, мангровите дървета. Побягна, за да се опита да си върне живота, който той й бе отнел. Слезе криво-ляво по стълбата и скочи в лодката. Тя се заклати, залюля се. Тя грабна веслата, но лодката не помръдна.

Въжето, о, Боже, въжето бе все още привързано към стълбата. Започна да се бори с възела. Разхлаби го, измъкна го от стъпалото и въжето падна във водата.

А след това загреба бясно, лудо, без да се обръща назад.

Хал, Хал, Хал.

Мангровите дървета се приближаваха.

Заваля, в началото бавно падаха едри капки. После дъждът се усили. О, Боже…

Лодката започна да се пълни с вода. Покри стъпалата й, издигна се нагоре. Дъждът се стичаше в очите й и тя примигваше и гребеше, примигваше и гребеше… Струваше й се, че всеки момент ще падне от изтощение.

Тогава зеленината я обгърна, клоните се впиха в дрехите й и я заудряха по лицето.

По-бързо.

По-бързо.

Когато погледна назад, чикито не се виждаше. Всъщност вече не виждаше нищо.

 

 

„Заминала е, кучката си е заминала.“

Разбра го веднага щом дойде в съзнание. Той лежеше по гръб върху откритата платформа. Дъждът шибаше лицето му, от дясното му рамо стърчеше отвертка. Виждаше я с ъгълчето на окото си, щръкнала като флагщок, а голяма част от метала бе проникнала в плътта му. Ризата му бе напоена с кръв най-вече от предишните му опити да измъкне отвертката, в резултат на които бе изгубил съзнание. От дъжда кръвта бе придобила яркорозов цвят и продължаваше да тече от раната разредена, анемична.

Бенет се завъртя на лявата си страна и се надигна съвсем бавно. Седна. Беше му зле, но не толкова, че да падне в несвяст отново. Изправи се. Тръгна, олюлявайки се към кухнята, за да се скрие от дъжда. Страшно му се виеше свят, помисли си, че ще повърне. Вкопчи се в ръба на тезгяха и се загледа навън към лагуната през дъждовната завеса.

Тъмнина.

Видимостта му бе практически нулева. Опита се да се „свърже“ с Рей, да я открие през водната стена вероятно някъде сред мангровите дървета. Но беше ужасяващо слаб. Трябваше да се погрижи за раната си.

Рамото му пулсираше. Запали един фенер, след това отключи чекмеджето, в което държеше нещата си за оказване на първа помощ. Отнесе ги на масата, движейки се на зигзаг като пиян. Отпусна се на един от столовете.

Извади всичко, което му беше нужно: шишенца от това, бурканчета с онова, игла и конец, ножици и десетина таблетки пеницилин. Първото, което направи, бе да разреже ризата и да оголи рамото. Прилоша му, като видя колко дълбоко е забита отвертката. Най-малко осем сантиметра. Кръвта продължаваше да се оттича.

Дали не бе засегната някоя артерия? Ако извадеше отвертката, ефектът щеше да бъде като при измъкване на тапа. Но не можеше да пътува със стърчащо от рамото острие.

Обработи мястото със спирт, след това с бетадин. Обхвана отвертката със стерилна марля и започна да я измъква много, много бавно. Остра, пареща болка проряза ръката му. И отново, и отново. Зрението му се замъгли от агонията. На два пъти за малко да изгуби съзнание.

Спираше често, за да провери кървенето. Беше се засилило, но не виждаше изтичане на тласъци, нищо, което да показва, че металът е пробил артерия. „Още малко, само още два сантиметра.“ Стисна зъби и измъкна докрай метала. Пред очите му избухнаха звезди. Захвърли отвертката и се отпусна на масата, дишаше тежко. Болката го заливаше на талази.

След известно време Хал повдигна глава от масата.

„Трябва ми чиста марля — помисли си той. — Това ми го причини Рей, но отговорната е Флечър.“

Взе кислородна вода, още бетадин, стерилизира иглата в спирта. Вече действаше като обсебен. Просто правеше това, което трябва да се направи. Справяше се добре до момента, в който заби иглата във възпалената тъкан край раната. Скочи от мястото си, като виеше. Иглата остана забита, полюлявайки се като миниатюрно махало. Рязкото движение предизвика нов кръвоизлив и когато падна отново върху стола, по ръката му се стичаше кръв.

Направи общо осемнайсет малки шева с черен конец. Кървенето спря, но не и болката. Рамото пулсираше като обхванат от абсцес зъб — силно, влудяващо пулсиране без секунда покой. Превърза го и изгълта две таблетки пеницилин и три тиленола с кодеин.

Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Рей нямаше да стигне далеч при такова време, както впрочем и той самият. Но сега вече нямаше за кога да чака. Флечър щеше да си плати за това, щеше да си плати за всичко. И после той щеше да изчезне отново като Худини.

Колкото до Рей, да прави каквото иска. Той не я желаеше повече. Беше се опитала да го убие. Така или иначе нямаше да се измъкне жива оттук. Тя се ужасяваше не само от водата, а и от всичко наоколо. Паниката й щеше да започне делото, а Евърглейдс, жесток и вечен, щеше да го довърши.

А дотогава от него нямаше да остане и следа.