Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (16)

Глава 16

Мира внезапно се събуди и впери поглед в мрака, като търсеше трескаво някаква светлинка. Обаче цареше непрогледна тъмнина, която притискаше гърдите й като гигантска длан и не й даваше да помръдне.

„Токът е спрял“ — помисли си тя.

Не можеше да се отърве от всяващото ужас усещане, че някой я наблюдава. Надигна се и опипа матрака, сигурна, че ще открие там някоя от котките. Нищо подобно. Все така опипом се добра до нощното шкафче, дръпна чекмеджето, затършува за фенерчето. Включи го и освети с него спалнята, вратата и коридора.

Нищо. Изправи се и тръгна припряно през коридора към стаята на Ани. Тя беше изритала завивките и преметнала ръце встрани, сякаш очакваше да получи нещо. Сеус, малкият й пазач, се бе свил край краката й. Той надигна глава, когато лъчът светлина падна върху него, прозя се, отпусна се и замря отново. Сеус щеше да усети, ако в къщата имаше нещо по-особено.

Животните бяха нейните очи и уши.

Младата жена влезе в кухнята. Захранваният с батерия часовник на стената показваше почти пет. Навън уличните светлини бяха изгаснали. Светлината от звездите бе достатъчна, за да види околните къщи и оградата около басейна на ъгъла.

Телефонът иззвъня и я стресна. Спусна се към прозореца, за да отговори, преди да звънне отново и да събуди дъщеря й. Предполагаше, че е Надин, която се опитва да се пребори с пристъп на безсъние, но се надяваше, че е Шепард.

— Ало?

— Познавах някога един Моралес — прошепна непознат мъжки глас. — Том Моралес. Наложи се да се справя с него, тъй като се намеси. Ако не се откажеш, Мира, ще се справя и с теб.

В дясното й слепоочие избухна болка, усети я като хиляди игли, забити в черепа й едновременно. Болката буквално я остави без въздух. Отдръпна се назад, ръцете й политнаха към главата, фенерчето издрънча върху пода, а слушалката се удари в стената.

Болката препускаше през челото й, след това се разпространи като врял восък по темето. Започна да й се гади непоносимо, стомахът й се сви, едва успя да стигне до мивката, преди да повърне. Наплиска лице със студена вода, но болката продължаваше да пулсира. Горещи парчета стъкло пронизваха очите й.

Лед, имаше нужда от лед. Спусна се сляпо към хладилника, отвори рязко вратата на камерата. Сграбчи шепа лед, уви я в кърпа, постави го на челото си. Върна се, залитайки, към кухненския тезгях, облегна се на него и се опита да диша дълбоко. Но въпреки всичко болката продължаваше да гори и да гори, жесток, ярък пламък между очите.

Отпусна се на пода, разтри с увития в кърпата лед лицето си, тила и я задържа между очите, където болката вече изгаряше като огън. Непоносимо напрежение изпълни черепа й, сякаш мозъкът й изведнъж се бе разширил и сега опитваше да пробие стената от кост и да се освободи. Усети нещо топло и лепкаво под носа си. Кръв. Божичко, това бе кръв. Като Шепард. Внезапно осъзна, че източникът на тази мощна енергия идваше от поклащащата се във въздуха слушалка на телефона.

Виеше й се свят, не можеше да се изправи. Затова изпълзя до стената, дръпна жицата, телефонът се удари в стената и падна с трясък на пода.

Докато напрежението в черепа й намаляваше, започна да я обзема нещо тъмно и невероятно мощно. Чувстваше се нападната, изнасилена, сякаш невидими ръце бяха бръкнали дълбоко в мозъка й, бяха го сондирали, изгребали съдържанието на черепа й, докато не бе останало нищо, освен черупка от кост и кървава маса.

Мира запя. Пееше, макар в момента да й идваха наум откъслеци от текстовете на различни песни и да се получаваше пълна безсмислица… това нямаше значение. Повтаряше отново и отново същите мелодии, същите думи, все по-бързо и по-бързо…

Чу остро пукане в главата си, когато чуждото присъствие я изостави. Стори й се, че в черепа й бе направена дупка, през която бяха изтекли напрежението, агонията, самото присъствие.

Не помръдна доста време, не беше в състояние да го направи. Пое си въздух през стиснати зъби, всеки мускул и влакънце в тялото й се изпъна в очакване на нова атака. Но нищо не се случи.

Посегна към фенерчето, хвана се за ъгъла на кухненския тезгях и се изправи на крака. Кръвта бе изцапала целите й ръце, по пода се виждаха яркочервени кървави петна. Побърза да седне отново, взе леда, отметна глава назад и притисна кърпата към носа си.

„Той може да проектира съзнанието си по необичаен начин…“ Боже мили, това ли бе имал предвид астралният приятел на Надин? Това бе психическа атака, нещо, за което бе чела много, но което досега бе приемала само за цветист мит.

Кървенето спря и тя се отправи към банята. Трепереше цялата. Отми кръвта от лицето, дланите и ръцете си. Но все още го усещаше по кожата си, в главата си. Пусна душа и се пъхна залитайки под него, без да си сваля тениската.

Стисна здраво сапуна и затърка трескаво тялото си. Не беше достатъчно. Чувстваше се омърсена, изнасилена на духовно ниво. Съблече дрехите си, започна да се търка с дълга четка за гръб, изми си косата. Това й помогна донякъде, но все още не се чувстваше чиста.

Стовари юмрук върху кранчето, спря водата и побърза да излезе. Дръпна хавлията от закачалката, взе фенерчето и се запъти към кабинета си. Градински чай, имаше нужда от градински чай. Той щеше да прочисти стаите, нещо като духовна клизма.

Претърси полиците на източната стена, където стояха духовните й средства, и откри единствената връзка градински чай. Раздели го на четири по-малки връзки и запали едната в кухнята, а другите в кабинета, в своята спалня и пред стаята на Ани. Понесе се дим, мирисът му й подейства успокояващо. След малко върна телефона на мястото му. Чувстваше силна, съсредоточена в една точка на темето си болка, когато започна да набира номера на Шепард.

 

 

7:55 часа. Както обикновено караше към училището на Ани. Сега вече слънцето блестеше, пътят бе осеян с коли, единствената заплаха бе движението. Но се чувстваше странно, като разглобена. Непрекъснато поглеждаше към Ани, посягаше да докосне косите й, ръката й, сякаш искаше да се успокои, че е истинска.

— Добре ли си, мамо? — попита най-сетне момичето.

— Уморена, това е всичко. Просто съм уморена.

Психическа атака. Самият термин намирисваше на суеверие. Преди години майката на Том й бе разказала за един инцидент, който бе преживяла още като момиче в Куба. Чернокожата й бавачка, от която впоследствие бе научила тайните и ритуалите на Santeria, една нощ била атакувана психически от мощен mayombero, човек, който практикува черна магия. Тя получила конвулсии и едва не умряла. Мира не вярваше, че е възможно подобно нещо. До тази нощ.

„Той откъде знае за мен?“

Продължи да умува върху този въпрос и след като остави Ани в училище и се отправи обратно към къщи. Час по-късно все още се чувстваше дълбоко объркана. Сякаш бе изгазила до някакъв пясъчен насип при отлив, но сега бе настъпил прилив и водата бавно поглъщаше пясъчния насип.

Прегледа съобщенията върху бюрото си, повечето от които бяха свързани с уличния панаир, но съзнанието й се бе фиксирало върху гласа на непознатия. „Ще се справя и с теб…“

„Картите“ — помисли си тя. Те щяха да й обяснят какво се бе случило. Точно сега имаше нужда да ги почувства в дланта си, имаше нужда от техния език, от тяхната реалност, от непогрешимата им истина. Извади една от любимите си колоди, Манастирските Таро, изумителна колода със стъклописен мотив на всяка една от тях. Разбърка я няколко пъти, като питаше безмълвно за случилото се, след което издърпа една карта.

Обесеният.

Това бе една от седемте карти, които Шепард бе намерил в дома на Стийл. Дали имаше връзка с мъжа, който бе убил Стийл и Том и бе атакувал психически и нея, и Шепард? Предположението имаше смисъл, но я ужасяваше на прекалено дълбоко равнище, за да може да се обясни с думи. Не можеше да се защитава срещу такъв човек, притежават способността да въздейства върху жива материя.

Телекинеза, психокинеза — етикетът нямаше такова значение като самите способности, най-рядко срещания от всички видове екстрасенси и най-трудно изследващия се при лабораторни условия. Според Мира Ури Гелер беше най-противоречивият телекинетик със способността си да извива лъжици и да спира часовници от разстояние. Обвиняваха го, че е само един умен фокусник. Имаше обаче и други като него.

През шейсетте години бразилският лечител Ариго бе изумил американските лекари с очевидната си способност да преобразува болката и да лекува болести у своите пациенти. Рускинята Нина Кулагина, смятана от някои западни изследователи и парапсихолози за най-добрия телекинетик на света, можеше да обърне посоката на движение на компаса при най-строги лабораторни условия.

Но това? Някой, който бе способен наистина да навреди на друг от разстояние? Който можеше да къса кръвоносни съдове в синусите? Да предизвиква такава непоносима болка в черепа? Що за дяволска сила бе това?

— Само една карта ли? — обади се глас зад гърба й.

Мира се завъртя заедно със стола си. Ленора Флечър се приближи към бюрото й в широки панталони цвят каки, червена памучна риза и ниски кафяви обувки. Бе преметнала на рамото си голяма чанта с много отделения, затварящи се с цип. Движеше се из кабинета на своята домакиня с увереността на човек, който вярва, че има право да постъпва така. Това не само подразни Мира, а направо я вбеси.

— Научете се да чукате, агент Флечър.

— Почуках. Очевидно не ме чухте. — Измъкна една карта от тестето върху бюрото и я постави пред младата жена. — Това е истинският отговор.

Луната. Измама. Загуба на илюзиите, предчувствия. Но картата символизираше също така женската сила, психиката, скритото.

— От колко време гледате на карти Таро? — попита Флечър, като запали цигара.

— Притежавам книжарница — обясни Мира и събра картите.

— Притежателка на книжарница, която гледа на Таро.

— Аз преподавам Таро. Преподавала съм и йога, и естествени начини на лечение, И Чинг и астрология. Така че може би ще бъде добре да ме изгорите на кладата, докато все още имате възможност.

Флечър се засмя и смехът й изненада нейната събеседничка.

— Векът не е подходящ.

— Какво искате тогава?

— Не ми е съвсем ясно защо вчера бяхте в дома на д-р Стийл.

— Сигурна съм, че детектив Шепард може да ви каже това, което трябва да знаете.

Постави колодата карти в дипломатическото си куфарче и се изправи.

— Моля ви.

Мира я погледна право в очите. Двете се озоваха лице в лице, а димът от цигарата на посетителката плуваше към нея. Младата жена махна няколко пъти с ръка и посочи към поставения на стената надпис „Пушенето забранено“.

— Бих ви била благодарна, ако пушите навън. А сега ме извинете.

Понечи да излезе от стаята, но Ленора се обади:

— Само минутка. — Тонът й бе способен да разреже дълбок лед за броени секунди. — Нека си изясним някои основни неща. От днес нататък с убийството на д-р Стийл се заема ФБР.

— Е, и?

— Това означава, че от местното полицейско управление са длъжни да ни предават всичко, свързано по някакъв начин със случая. Включително и доловеното от вас по психичен път, докато бяхте в къщата на убития.

— Кой казва, че съм ходила там точно заради това?

— В миналото сте помагали на местните ченгета. Последното ви…

— Познавам собствената си история — прекъсна я Мира. — И не улових никаква информация в дома на д-р Стийл. — После пое внимателно цигарата от пръстите на своята посетителка, хвърли я на пода и я смачка с тока на обувката си. Вдигна угарката и й я подаде. — Следващия път пушете навън. Наистина трябва да започна занятията.

Флечър пусна смачканата цигара в джоба си, усмихна се така, сякаш знаеше всички отговори, и излезе, без да каже нищо повече.

 

 

Пийт Еймс имаше своята тайна.

Седеше в другия край на неугледния им кабинет, доволен като котарак, скрил мъртва птичка под килима. В едната си ръка държеше някакъв сладкиш и мляскаше, докато дъвчеше с отворена уста. Най-сетне Шепард реши да не се преструва повече, че не забелязва какво прави колегата му.

— Божичко, Пийт. Затвори си проклетата уста, като дъвчеш.

Той затвори уста, но злорадата му усмивчица не изчезна.

— Чу ли последните новини?

— Не, но съм сигурен, че ти ще ми ги кажеш.

— Един от федералните, някой си Брус Ласкин, влязъл в кабинета на капитана в седем и половина тази сутрин и го информирал, че ФБР поема в свои ръце разследването на убийството на Стийл.

Последната надежда на Уейн рухна. Стомахът му се сви на топка.

— На какво основание?

— Отвличането на Рей Стийл.

— Отвличане ли? Още никой не е поискал откуп.

Еймс сви рамене и отхапа отново от сладкиша, нещо подобно на кроасан, от който се процеждаше някаква течност със същия цвят и консистенция като гной. На Шепард му се догади от тази гледка, представи си какви боклуци се трупат в артериите на Пийт. След по-малко от двайсет години той със сигурност щеше да бъде кандидат за операция на сърцето.

— Виж, Шеп, все пак са само слухове. Трябваше да му дам дневника, в който се записват телефонните обаждания, така че той вече несъмнено знае за позвъняването на ясновидката.

— Той е знаел за нея от изявлението за вестника от неназован източник, Пийт.

Преди мързеливият мозък на Еймс да успее да обработи последната забележка, Шепард стана от бюрото си и тръгна към кабинета на Гери Янг. Той крачеше напред-назад из стаята, притиснал слушалката до ухото си, и даде знак на Уейн да седне. Шепард обаче не беше в състояние да стои на едно място, затова остана прав. Бъдещето му бе заложено на карта, Мира бе атакувана психически, майката на Рей Стийл дишаше във врата му, той се нуждаеше от почивка.

Елизабет Бейлър му се бе обадила малко след като бе разговарял с Мира тази сутрин и бе поискала да разбере какво прави той и останалите от полицейското управление за откриване следите на дъщеря й. С какви улики разполагали? Колко още щеше да продължи разследването според него? Защо не я уведомявал за развоя на нещата?

Шепард, изнервен от безсъние, от тревога и от всичко останало, което не вървеше както трябва след смъртта на Стийл, изпита желание да затвори телефона на досадницата. Знаеше обаче, че ако го направи, веднага ще се прости с работата си. Затова се постара да я успокои: „Да, д-р Бейлър. Не, д-р Бейлър. Очакваме скорошно развитие на нещата, д-р Бейлър.“

Забрави за Бейлър.

Концентрира се върху гледката, която се разкриваше през прозореца. Реката блестеше вляво, мостът започна да се разтваря, редицата коли се раздели на две: животът се бе превърнал в игра на „бълхи“.

— Тъкмо се канех да те извикам, когато ми се обадиха — обади се Янг.

Шепард се обърна.

— Вярно ли е, че е дошъл някой си Ласкин от Бюрото?

Гери му направи знак да мълчи и посочи към вратата.

Излязоха в коридора и се спряха до чешмичката, която се намираше на известно разстояние от кабинета на капитана.

— Да, вярно е. Засега знам със сигурност само, че Стийл е бил замесен в строго секретен правителствен проект. Не знам за какво е ставало дума. Но Ласкин иска твоя файл за Стийл.

— Какъв файл? Не съм имал време дори да науча каквото и да било, камо ли да направя записки за случая.

— Добре. Създай нещо, което да му дадем. После ще отидем някъде, където ще можем да говорим спокойно. И Шеп, не провеждай важните си разговори от твоя телефон, не казвай в кабинета си нещо, което е от значение. И в никакъв случай не включвай в доклада си информацията за къщичката, където предполагаме, че е отишла Рей Стийл.

Ако такава къщичка съществуваше, той все още не я бе открил. И изобщо нямаше представа в кой град се намира улица „Пещерата на пирата“.

— Виж, нещата ще се оправят — заяви Янг, очевидно се опитваше да поободри своя колега.

— Оптимист — промърмори той.

— А как иначе, Шеп? След два развода и безброй връзки трябваше или да се вкопча в оптимизма, или да налапам дулото на пистолета.

Примирението в гласа на Гери за момент отклони вниманието на Шепард от собствените му нещастия. Янг рядко говореше за личния си живот.

— Миналата пролет не се ли виждаше с някаква жена?

— Това свърши още тогава.

Сви рамене, очевидно силно смутен, и се надвеси над чешмичката, с което сложи край на откровенията.

Когато Уейн се върна в кабинета си, Еймс вдигна очи от торбичката с фъстъци: на лицето му имаше неприятна усмивка.

„Гадняр“ — помисли си Шепард и седна отново на мястото си.