Айра Левин
Предсмъртна целувка (9)

9

В десет часа напуснаха сградата под ръка. Навън, в кристалночистия въздух, звънтяха виковете на студентите, излезли в междучасие. Три момичета в униформа си пробиваха път покрай тях, едното биеше тиган с дървена лъжица, а другите две носеха голям плакат, призоваващ към ентусиазирана подкрепа в бейзболната среща.

— Още ли те боли отдясно? — попита Дороти, обезпокоена от мрачното му изражение.

— Малко — каза той.

— Често ли те свива?

— Не, Не се безпокой. — Той погледна часовника си. — Не се омъжваш за инвалид.

Слязоха от пътеката и тръгнаха през ливадата.

— Кога ще отидем? — Тя стисна ръката му.

— Следобед. Около четири.

— Не трябва ли да отидем по-рано?

— Защо?

— Ами ще отнеме време, а и те вероятно затварят около пет.

— Процедурата не е дълга. Само попълваме молбата за брачно свидетелство и после има човек на същия етаж, при който можем да се подпишем.

— Добре е да нося документ, че съм над осемнайсет години.

— Да.

Тя се обърна към него, изведнъж сериозна, с пламнали от разкаяние страни. Даже не може да лъже, помисли си той.

— Страшно ли съжаляваш, че хапчетата не подействаха? — попита тя загрижено.

— Не, не чак толкоз.

— Ти преувеличаваше, нали? За това какво ще бъде.

— Да. Ще се оправим. Просто исках да опиташ с хапчетата. Заради теб.

Дороти се изчерви още повече. Той се извърна, смутен от нейното простодушие. Когато я погледна отново, радостта й беше прогонила угризенията й и тя се усмихваше, притиснала ръце към гърдите си.

— Не ми се влиза в час! Ще избягам.

— Добре. И аз. Остани с мен.

— Какво имаш предвид?

— Остани, докато отидем в Общината. Ще прекараме деня заедно.

— Не мога, мили. Не мога целия ден. Трябва да се прибера в общежитието, да си приготвя багажа, да се облека… Ти няма ли да приготвяш багаж?

— Оставих един куфар в хотела, когато правих резервацията.

— Но все пак трябва да се преоблечеш, нали? Очаквам да те видя със синия костюм.

Той се усмихна.

— Да, госпожо. Все пак можеш да ми отделиш част от времето си. До обяд.

— Какво ще правим? — Те вървяха бавно по тревата.

— Не знам — каза той. — Можем да се разходим. Към реката.

— С тези обувки? — Тя вдигна крак и показа мокасин от мека кожа. — Ще стана дюстабан. Все едно си без подметки.

— Добре — каза той, — няма да ходим до реката.

— Имам идея. — Тя посочи сградата на Института по изкуствата. — Да отидем във фонозалата да послушаме музика.

— Не знам, в такъв хубав ден бих предпочел… — Усмивката й изчезна и той млъкна.

Тя гледаше оттатък сградата на Института по изкуствата, във върха на радиопредавателната кула, която пронизваше небето.

— Последния път ходих в Общината, за да се консултирам с онзи лекар — рече тя сериозно.

— Този път ще бъде друго — каза той. Закова се на място.

— Какво има?

— Дори, права си. Защо да чакаме до четири часа? Да отидем сега!

— Да се оженим сега?

— Е, след като си приготвиш багажа и се облечеш, и така нататък… Виж какво, върни се в общежитието сега и се приготви. Какво ще кажеш?

— Да! Разбира се! Аз поначало исках да се прибера веднага!

— Ще ти се обадя след малко и ще ти кажа кога ще те взема.

— Да. Добре. — Протегна се и развълнувано го целуна по бузата. — Много те обичам — прошепна тя.

Той се усмихна.

Тя тръгна напред, обърна глава и му се усмихна през рамо. Ходеше бързо, колкото може по-бързо.

Той я гледаше как се отдалечава. После се обърна и погледна отново радиопредавателната кула, благодарение на която Общината на Блу Ривър се открояваше още повече сред другите сгради в града. Най-високото здание, четиринайсет етажа над твърдите плочи на тротоара.