Айра Левин
Предсмъртна целувка (24)

10

Той се потеше. Не онази студена пот, а нормалната гореща пот от стоенето в спарения дрешник със спарващата мушама. Ръцете му в ръкавици от кафява кожа с ластици на китките, които задържаха топлината още повече, бяха така изпотени, че влагата се бе просмукала в мъхестата подплата и тя се бе втвърдила.

Но пистолетът, който доскоро тежеше в джоба му, сега беше безтегловен израстък, продължение на ръката му, и не помръдваше. Той вече ясно виждаше неизбежната траектория на куршума — пунктирана линия между точка А и точка В, точно като в диаграма: точка А — неподвижното дуло; точка В — сърцето под ревера на елегантния, вероятно купен в Айова, костюм. Погледна 45-калибровия колт, сякаш да се увери, че наистина държи тази синкава стомана. Толкова лек ли беше този пистолет? Прекрачи прагчето на дрешника и намали дължината на пунктира АВ с трийсет сантиметра.

Кажи нещо де, мистър Дуайт Пауъл, подканяше го мислено той, като се наслаждаваше на метаморфозата в изражението на оглупялото лице на човека пред себе си. Хайде, започни да говориш. Да хленчиш. Вероятно не може, каза си той. Вероятно е напълно изчерпан след онази… как беше?… логорея в бара на хотела. Логорея. Хубава дума.

— Обзалагам се, че не знаеш какво значи логорея — каза той, изправил се могъщо с пистолет в ръка.

— Ти си онзи… с Дороти… — промълви Пауъл, като гледаше вторачено пистолета.

— Логорея е това, от което страдаш ти. Словесна диария. Имах чувството, че ще ми се пръсне ухото там, в оня бар. — Засмя се подигравателно на разширяващите се очи на Пауъл. — „Чувствах се отговорен за смъртта й“ — взе да го имитира той. — Жалко, много жалко. — Приближи се и протегна лявата си ръка. — Тетрадката, por favor. И без номера.

От долния етаж се дочуваха звуците на бавна песен.

Пое тетрадката от Пауъл, дръпна се крачка назад и я препъна на хълбока си, като пречупи корицата й. Насоченият пистолет не помръдваше и той не сваляше погледа си от Пауъл.

— Страшно съжалявам, че намери тая тетрадка. Стоях вътре и се надявах, че няма да я откриеш.

Той напъха свитата тетрадка в джоба на мушамата си.

— Ти наистина си я убил — каза Пауъл.

— Виж какво, да разговаряме по-тихо. — Той поклати заканително пистолета. — Не бива да смущаваме детективката, нали?

Дразнеше го безучастният, съвсем отнесен вид на мистър Дуайт Пауъл. Може би е много глупав и не си дава сметка, рече си той.

— Може би не си даваш сметка, че това е истински пистолет и е зареден?

Пауъл не каза нищо. Продължаваше да стои загледан, дори не вторачен, в пистолета — просто го гледаше с лека неприязън, все едно вижда първата за сезона божа кравичка.

— Виж какво, аз ще те убия.

Пауъл не каза нищо.

— Ти си направо велик, като вземеш да се самоанализираш… Я ми кажи как се чувстваш в този момент? Обзалагам се, че коленете ти треперят. И си целият в студена пот, нали?

— А тя си е мислела, че отива да се омъжи — каза Пауъл.

— Зарежи я нея! По-добре гледай себе си. — (Защо не трепери, питаше се той. Да не би да е нещо смахнат?…)

— Защо я уби? — Очите на Пауъл най-после се вдигнаха от пистолета. — Ако не си искал да се ожениш за нея, можел си да я оставиш. Щеше да е по-добре, отколкото да я убиваш.

— Престани да говориш за нея! Какво ти става? Мислиш, че искам само да те сплаша, така ли? Мислиш, че…

Пауъл скочи напред.

В същия миг изстрел раздра въздуха. Пунктираната линия АВ се превърна в плътна линия, прорязана от свистящо олово.

Елън стоеше в кухнята, загледана през прозореца, и слушаше заключителната мелодия от програмата на Гордън Гант. Изведнъж се сепна: прозорецът бе затворен — откъде тогава идваше този приятен ветрец?

В сянката на единия ъгъл имаше нещо като ниша. Елън се приближи и видя, че там има врата към задния двор. Стъклото беше счупено близо до бравата и парчетата лежаха на пода. Тя се зачуди дали Дуайт знае за това. Ако знаеше, щеше поне да помете…

Точно тогава чу изстрела. Той сякаш прониза цялата къща и когато заглъхваше, лампата на тавана потрепна, като че нещо падна на горния етаж. Настъпи тишина.

— Ще бъде точно 22 часът — каза говорителят по радиото и гонгът удари.

— Дуайт? — извика Елън.

Нямаше отговор.

Отиде в трапезарията. Извика по-силно:

— Дуайт?

Прекоси хола и неуверено пристъпи към стълбите. Горе не се чуваше никакъв звук.

— Дуайт? — Този път изрече името с пресъхнало от страх гърло.

Тишина, След малко чу глас:

— Всичко е наред, Елън. Качи се горе.

Затича се по стълбите. Сърцето й биеше лудо.

— Насам — обади се гласът отдясно. Тя се завъртя и се спусна към отворената врата.

Първото нещо, което видя, бе Пауъл, проснат по гръб в средата на стаята, с отпуснати крайници. Сакото му се бе разтворило на гърдите. По цялата му риза бликаше кръв от черна дупка над сърцето.

Тя се задържа с ръце на рамката на вратата. После вдигна очи към човека, който стоеше зад Пауъл, човека с пистолет в ръката.

Очите й се разшириха, на лицето й се изписаха въпроси, които не можеха да си пробият път до устните й.

Той разтвори пръстите, които все още държаха пистолета като за стрелба, и леко го завъртя в ръката си, тъй че да се плъзне на дланта му.

— Бях се скрил в дрешника. — Гледаше я право в очите и сякаш отговаряше на незададените й въпроси. — Той отвори куфара и извади пистолета. Щеше да те убие. Скочих отгоре му. Пистолетът гръмна.

— Не!… Божичко!… — Тя го гледаше зашеметена и търкаше с длан челото си. — Как… Ти как?…

Той прибра пистолета в джоба си.

— Бях в бара — рече той. — Точно зад теб. Чух как те подлъга да дойдеш тук. Измъкнах се, докато ти беше в телефонната будка.

— Той ми каза, че…

— Чух какво ти каза. Изкусен лъжец.

— Господи, аз му повярвах… повярвах му!…

— На теб това ти е лошото — рече той със снизходителна усмивка. — Вярваш на всекиго.

— Господи! — Тя потрепери.

Той се приближи, като стъпи между разкрачените крака на Пауъл.

— Пак не разбирам… — каза тя. — Как се озова там, в бара?

— Чаках те във фоайето. Изпуснах те. Вече беше излязла с него. Просто закъснях. Щях да се изям от яд, че не успях да стигна по-рано. Повъртях се. Какво друго можех да направя?

— И все пак… как така?…

Той стоеше пред нея с разтворени ръце, като войник, който се завръща у дома.

— Виж какво, в такъв драматичен момент героинята не разпитва своя ненадейно появил се спасител. Трябва да се радваш, че ми даде адреса му. Това, че не одобрявам постъпката ти, съвсем не значи, че не ме интересува дали ще ти пръснат главата и какво ще стане с теб.

Тя се хвърли в обятията му. Ридаеше и от облекчение, и от късно пробудил се страх. Кожените ръкавици я потупваха утешително по гърба.

— Всичко е наред, Елън — тихо каза той. — Вече всичко е наред.

Елън зарови лице в рамото му.

— Бъд, миличък — хълцаше тя, — добре, че беше ти! Добре, че беше ти, Бъд!