Айра Левин
Предсмъртна целувка (5)

5

Пристигна в студентското градче в три часа и отиде направо в библиотеката. В картотеката откри шест заглавия, които вероятно съдържаха необходимата му информация. Четири от тях бяха трудове по токсикология, другите две — наръчници по криминалистика, в чието съдържание се посочваха и раздели за отрови. Вместо да кара библиотекаря да му донесе книгите, той остави картата си на гишето и сам се зарови между рафтовете.

Никога не беше влизал в книгохранилището. То заемаше три етажа с лабиринти от натъпкани с книги рафтове, а през центъра му минаваше вита метална стълба, която свързваше етажите. Една от книгите в списъка беше заета. Другите пет намери лесно на третия етаж. Седна на една от наредените до стената масички за четене, запали лампата, приготви писалката и бележника си и започна да чете.

След един час той бе изготвил списък от пет токсични химикала, които имаше вероятност да се намерят в склада на фармацията. Според данните, които го интересуваха — периода на задействане на отровата и симптомите, които предизвиква преди смъртта, — всеки от тях беше подходящ за плана, чиито основни линии бе начертал, докато се връщаше от реката.

Напусна библиотеката и района на университета и тръгна към квартирата си. Когато отмина две преки, той се натъкна на магазин за дрехи, чиито витрини бяха облепени с големи надписи за разпродажба. Към един от надписите имаше рисунка на пясъчен часовник с текст „Последни дни от разпродажбата“.

Погледна пясъчния часовник. После се завъртя и тръгна обратно към района на университета.

 

 

Влезе в университетската книжарница. След като се консултира с циклостилния списък за помагала, закачен на дъската за обяви, поиска от продавача един екземпляр от „Наръчник на фармацевта“ — лабораторен справочник, предназначен за студентите по фармация от горните курсове.

— Доста късничко се сещате да си го купите — отбеляза продавачът, като се връщаше от склада със справочника в ръка. Беше тънка книга, голям формат, с яркозелени корици. — Да не сте го загубили?

— Не. Откраднаха ми го.

— Аха… Нещо друго?

— Да. Бихте ли ми дали няколко плика?

— Какъв размер?

— Обикновени пликове. За писма.

Продавачът постави върху книгата пачка бели пликове.

— Долар и петдесет.

 

 

Фармацевтичният факултет се помещаваше в една от старите сгради на Стодард — триетажна тухлена постройка, потънала в бръшлян. До централния вход водеха широки каменни стъпала. От двете страни на сградата имаше стълби, които се спускаха към дълъг коридор, пресичащ целия сутерен, където се намираше и складът. Вратата на склада беше със секретна брава. Ключове за тази брава притежаваха не само отговорните административни служители, но и целият преподавателски състав на факултета, както и онези напреднали студенти, които бяха получили разрешение да работят без надзор. Това беше обичайното правило, следвано във всички факултети на университета, които използваха оборудване, изискващо поддържането на склад, тъй че редът бе известен на почти всеки студент в университетското градче.

 

 

Той влезе през главния вход и прекоси преддверието към салона. На две от масите играеха бридж, а наоколо седяха други студенти, които четяха или разговаряха. Неколцина вдигнаха поглед, когато той влезе. Отиде направо към закачалката за дрехи в ъгъла и сложи книгите си над нея. Свали кадифеното си яке и го закачи на една от куките. Измъкна пачката пликове, притисната между книгите, извади три плика, сгъна ги и ги напъха в задния си джоб. Останалите пликове върна при книгите, взе лабораторния справочник и напусна салона.

Слезе в сутерена. Вдясно от централното стълбище имаше мъжка тоалетна. Вмъкна се вътре и след като надникна под вратите, за да се увери, че кабините са празни, пусна справочника на пода. Стъпка го, после го ритна до другия край на покрития с плочки под. Когато го вдигна, той вече далеч не изглеждаше нов-новеничък. Сложи го на ръба на една мивка. Огледа се в огледалото, разкопча маншетите на ризата си и нави ръкавите до лакти. Разхлаби яката и смъкна възела на връзката. Сетне пъхна справочника под мишница и излезе в коридора.

Вратата на склада беше по средата между централното стълбище и другия край на коридора. На около метър и половина след нея на стената висеше табло за обяви. Той отиде до таблото и застана, сякаш се бе зачел в обявите. Стоеше леко извърнат, с гръб към края на коридора, така че с крайчеца на окото си да вижда централното стълбище. Стискаше справочника под лявата си мишница. Дясната му ръка бе отпусната и пръстите й допираха верижката за ключове.

Едно момиче излезе от склада и затвори вратата след себе си. Носеше също такъв зелен справочник и стъкленица с млечнобяла течност. Проследи я с поглед, докато тя зави нагоре по стълбите.

Някакви хора влязоха през вратата зад него. Вървяха и разговаряха. Трима мъже. Прекосиха целия коридор и излязоха от отсрещната врата. Той продължаваше да гледа таблото за обяви.

В пет часа се чуха звънци и за няколко минути в коридора настъпи голямо оживление. Но скоро всичко утихна и той отново остана сам. Към една от обявите на таблото имаше рекламна брошура за летните семинари в Цюрихския университет. Зачете я.

От стълбището се появи плешив мъж. Не носеше справочник, но от посоката, в която се движеше, и от това, че извади връзка с ключове, беше ясно, че ще влезе в склада. Изглежда, бе преподавател… Той обърна гръб към приближаващия мъж и прелисти страница от брошурата. Чу щракането на ключ в бравата — вратата се отвори, сетне се затвори. Минута по-късно тя отново се отвори и пак се затвори. Стъпките на човека постепенно се отдалечиха и заглъхнаха.

Той зае предишното си положение и запали цигара. Дръпна веднъж, хвърли я на земята и я стъпка с крак. Появило се бе някакво момиче, което вървеше към него. В ръката му имаше лабораторен справочник. Беше с дълга кестенява коса и очила с рогови рамки. Извади от джоба на ризата си месингов ключ.

Той леко повдигна левия си лакът и справочникът под мишницата се плъзна и падна в ръката му, тъй че сега зелената корица биеше на очи. Небрежно отметна с пръст още една страница от брошурата и се придвижи към вратата на склада, без да поглежда към приближаващото се момиче. Подръпваше връзката с ключове, като че ли се бе закачила в подплатата на джоба. Когато накрая я извади, момичето беше вече пред вратата. Той въртеше ключовете в ръка и ги прехвърляше, сякаш търсеше определен ключ. Престори се, че е забелязал момичето едва когато то постави ключа си в бравата, завъртя го, открехна вратата и му се усмихна.

— Благодаря — каза той и се пресегна над нея, за да отвори вратата широко, а с другата ръка напъха ключовете си обратно в джоба. Влезе след момичето и затвори вратата.

Помещението беше малко, цялото в шкафове и рафтове, пълни с надписани шишета и кутии и странни на вид уреди. Момичето натисна един електрически ключ на стената и луминесцентните тръби се съживиха, замигаха и светнаха — изглеждаха малко нелепо сред старомодното обзавеждане наоколо. Тя отиде встрани и отвори справочника си на един шкаф.

— В класа на Аберсън ли сте? — попита тя.

Той се отдалечи към противоположния край на помещението. Стоеше с гръб към момичето, с лице към стена от шишета.

— Да — отвърна й той.

Чуваше се леко звънтене на стъкло, което се удря в метал.

— Как е ръката му?

— Мисля, че няма промяна — каза той. Пипаше шишетата и ги почукваше едно в друго, за да не събуди любопитството на момичето.

— Не е ли ужасно налудничава тая работа? — рече тя. — Казват, че без очила бил направо сляп. — Сетне замълча.

Всяко шише имаше бял етикет с черни букви. На някои бе залепен допълнителен етикет с крещящочервен надпис „ОТРОВА“. Той плъзна поглед по редиците от шишета — спираше се само на тези с червени етикети. Списъкът бе в джоба му, но наименованията трептяха във въздуха пред него, сякаш бяха написани с огнени букви върху екран.

Откри едно шише. То беше малко над нивото на очите му, на не повече от крачка от него. „Бял арсеник — As₄O₆ — ОТРОВА“. Беше пълно до средата с бял прах. Ръката му посегна, спря.

Той бавно се извърна, тъй че да вижда момичето с крайчеца на окото си. Тя изсипваше някакъв жълт прах от съдинката на везните в стъклена чаша. Той се обърна пак към стената и разтвори справочника си върху шкафа. Страници с неразбираеми диаграми и инструкции.

Най-после шумът, идещ откъм момичето, му подсказа, че тя привършва работата си — прибираше везните, затваряше някакво чекмедже. Той се надвеси над справочника и взе внимателно да следи редовете с пръст. Стъпките й се придвижиха към вратата.

— Довиждане — каза тя.

— Довиждане.

Вратата се отвори и затвори. Той се огледа. Беше сам. Извади от джоба пликовете и кърпичката, уви с нея дясната си ръка, сетне взе шишето с арсеника от рафта, сложи го на шкафа и махна запушалката. Прахът приличаше на брашно. Отсипа около една супена лъжица в плика — при всяко потупване на шишето се чуваше глухо шумолене. Сгъна плика няколко пъти във вид на пакетче, сложи го във втори плик, сгъна и него и го пъхна в джоба си. След като запуши шишето и го постави на място, тръгна бавно из стаята — четеше етикетите по чекмеджетата и кутиите, а в ръката си държеше трети плик, отворен.

Намери каквото търсеше за няколко минути: кутия с празни желатинови капсули, като блестящи продълговати мехурчета. Взе шест от тях, за по-сигурно. Сложи ги в плика и го мушна внимателно в джоба си, за да не смачка капсулите. Огледа се. Всичко изглеждаше точно така, както го беше заварил. Взе справочника от шкафа, изгаси лампите и излезе.

Взе книгите си и якето и отново напусна района на университета. Изведнъж му олекна, изпитваше чувство за сигурност. Беше съставил план за действие и дори бе направил първите стъпки с удивителна бързина и прецизност. Разбира се, това все още беше само евентуален план и нищо не го задължаваше да го доведе докрай. Щеше да види как ще се развият следващите етапи. Полицията не би се заблудила, че Дори е взела смъртоносна доза арсеник по погрешка. Трябваше да прилича на самоубийство, и то очевидно, безспорно самоубийство. Трябваше да има писмо или нещо също толкова убедително. Защото, ако се усъмнят, че не е било самоубийство, и започнат разследване, момичето, което му бе отворило склада, нямаше да се затрудни да го идентифицира.

Вървеше бавно, сякаш се боеше да не повреди крехките капсули в левия джоб на панталона си.

Срещна се с Дороти в осем часа. Отидоха в едно от кварталните кина, където все още даваха филма с Джоун Фонтейн.

Предната вечер Дороти искаше да го види, за да се разсее — светът й се струваше сив като хапчетата, които той й беше дал. Но тази вечер — тази вечер всичко наоколо й сияеше. Мисълта, че ще се омъжи съвсем скоро, беше пропъдила тягостните й проблеми, тъй както свежият есенен вятър пропъжда от клоните мъртвите листа. Не само надвисналия проблем с бременността, а и всички проблеми, които някога бе имала… самотата, несигурността. Единственото сиво петънце в този розов свят бе мисълта, че неизбежно ще дойде денят, когато баща й, възмутен от прибързаната й своеволна постъпка, ще научи и истинската причина за сватбата. Но тази вечер дори това сякаш нямаше значение. Неговите непоклатими морални принципи й бяха омразни открай време, макар че ги бе престъпвала само тайно и с чувство за вина. Ала сега щеше да се опълчи открито, от позициите на жена, която има подкрепата на съпруг. Баща й щеше да направи отвратителна сцена, но и самата тя сякаш желаеше това.

Представяше си как ще си живеят уютно и щастливо в някое от семейните бунгала в студентския град — още по-уютно и щастливо, след като дойде и бебето. Филмът я дразнеше, защото отклоняваше мисълта й от една прекрасна действителност, по-прекрасна от онова, което ти представя който и да е филм.

На него пък предната вечер не му се ходеше на кино, защото поначало не обичаше да гледа филми, а най-неприятни му бяха точно такива, сълзливи, напомпани с емоции. Тази вечер обаче, тъй както се бе отпуснал в тъмнината, прегърнал Дороти, сложил ръка на горната извивка на гърдата й, той се наслаждаваше на първите спокойни мигове от неделя насам, откакто тя му беше казала, че е бременна.

Така се бе вглъбил в действието на екрана, сякаш лъкатушното развитие на фабулата му разкриваше тайните на вселената. Филмът страшно му хареса.

 

 

След това се прибра вкъщи и приготви капсулите.

Внимателно пресипа белия прах през улейчето на сгънат на две лист хартия в малките желатинови чашки и после ги захлупи с по-големите капачета, другите половинки на капсулите. Това му отне близо час, тъй като развали две капсули — едната се смачка, а другата омекна от влагата на пръстите му. Най-сетне успя да направи две както трябва.

Когато свърши, хвърли повредените и неизползваните капсули заедно с остатъка от праха в тоалетната и пусна водата. По същия начин постъпи с хартията, от която сипа арсеника, и с пликовете, в които го бе донесъл, но първо ги накъса на малки парченца. Сложи двете капсули с арсеника в нов плик и ги скри в най-долното чекмедже на бюрото си, под пижамата и брошурите на „Кингшип Копър“. При вида на брошурите на лицето му се изписа иронична усмивка.

В един от справочниците, които беше чел този следобед, се посочваше, че смъртоносната доза арсеник варира от една десета до половин грам. Бе преценил, че двете капсули съдържат общо около пет грама.

 

 

В сряда както обикновено той присъства на всички часове, но всъщност там беше само телом, сякаш го бяха потопили в някакъв чужд свят и подобно на водолаз във водолазен звънец бе изолиран от всичко, което ставаше наоколо. Цялата му енергия беше съсредоточена върху проблема как да подлъже Дороти да напише писмо, че се е самоубила, или ако това не му се удаде, да измисли нещата така, че смъртта й да прилича на самоубийство. В това трескаво състояние на пълно съсредоточаване той, без да се усети, махна от себе си маската на привидно колебание дали да пристъпи към осъществяване на своя план. Щеше да я убие. Имаше отровата и вече знаеше как ще й я даде. Оставаше да реши този единствен проблем и беше убеден, че ще успее. На моменти през деня, когато по-висок глас или скърцането на тебешира го връщаше към действителността, той поглеждаше състудентите си с известна изненада. Виждаше как бърчат вежди над някоя строфа от Браунинг или изречение от Кант и имаше чувството, че е попаднал сред група възрастни, които играят на дама.

Часът по испански беше последният този ден и по средата преподавателят ненадейно обяви кратко контролно. Тъй като това бе най-слабият му предмет, той се помъчи да се съсредоточи върху превода на една страница от написания в префърцунен стил испански роман, който групата изучаваше.

Дали получи някакъв стимул от конкретната работа, която вършеше, или пък в процеса на работата се поотпусна и поосвежи след цял ден напрегнато мислене, това той така и не разбра — но факт, че както си пишеше, изведнъж му хрумна идеята. Тя всъщност изплува напълно оформена — безупречен план, който беше малко вероятно да се провали или да предизвика съмнение у Дороти и който така изпълни съзнанието му, че в края на часа той бе превел само половината от съответната страница. Това, че ще получи слаба оценка, ни най-малко не го безпокоеше. До десет часа на следващата сутрин Дороти щеше да напише предсмъртното си писмо.

 

 

Същата вечер, тъй като хазайката му беше на някаква сбирка, той заведе Дороти в стаята си. През двата часа, които прекараха там, беше толкова мил и нежен — какъвто винаги си бе мечтала да бъде. В известен смисъл той дори я харесваше и си даваше сметка, че това ще е последното й подобно преживяване.

Дороти забеляза особеното внимание и този нов прилив на чувства и ги отдаде на предстоящата им сватба. Тя не беше религиозно момиче, но дълбоко вярваше, че съпружеската връзка е нещо свято.

След това отидоха в малък ресторант близо до университетското градче. Заведението беше тихо и не се посещаваше от студенти. Възрастният собственик, макар че бе положил старание да украси прозорците си със синя и бяла крепирана хартия и разни университетски флагчета и емблеми, никак не обичаше шумните и понякога буйнички студентски компании.

Седнали в едно от боядисаните в синьо сепарета, те ядяха сандвичи със сирене и шоколадов шейк, а Дороти бърбореше за някакъв нов модел шкаф за книги, който се разтварял и ставал на маса за хранене. Той кимаше без въодушевление и изчакваше в монолога й да се появи пауза.

— Току-що се сетих — успя да се намеси той, — в теб ли е още снимката, която ти дадох? Моята снимка.

— Разбира се.

— Ами върни ми я за няколко дни. Искам да я преснимам, за да изпратя една на майка ми. По-евтино е, отколкото да си правя нова.

Тя извади зелен портфейл от джоба на сакото, сгънато на стола до нея.

— Казал ли си на майка си за нас?

— Не, не съм.

— Защо?

Той се замисли.

— Ами след като ти не можеш да кажеш на семейството си, преди да се оженим, реших, че и аз не трябва да казвам на майка си. Да го пазим в тайна. — Усмихна се. — Ти не си казвала на никого, нали?

— Не — отвърна тя. Държеше няколко снимки, които беше извадила от портфейла си. Той виждаше само най-горната. Дороти с две други момичета. Сестрите й, предположи той. Тя улови погледа му и му подаде снимката.

— В средата е Елън, а Мариън е в края.

Трите момичета стояха пред една кола. Кадилак. Слънцето беше зад тях и лицата им бяха в сянка, но той все пак можа да долови приликата помежду им. Всички имаха големи очи и подчертани скули. Косите на Елън бяха по-тъмни от светлите коси на Дороти и по-светли от косите на Мариън.

— Коя е най-хубава? — попита той. — Е, след теб, разбира се.

— Елън — каза Дороти. — И то преди мене. Мариън също може да бъде много хубава, само че си носи косата ей така. — Тя опъна силно косата си назад и сви вежди. — Тя е интелектуална. Нали съм ти казвала?

— Спомням си. Ревностната почитателка на Пруст.

Тя му подаде следващата снимка, на баща й.

— Хм! — изсумтя той и двамата се засмяха.

— А това е моят годеник — рече тя и му подаде неговата собствена снимка.

Той я погледна замислено. Симетрично лице, правилни черти.

— Не знамм — каза провлечено, като потъркваше брадичката си. — Изглежда ми малко покварен.

— Но затова пък е красив. Много красив!

Усмихна се и доволен прибра снимката в джоба си.

— Да не я загубиш — предупреди го тя сериозно.

— Няма.

Той се огледа със светнали очи. На стената до тях имаше автомат за включване на грамофонната уредба, която беше в дъното на ресторанта.

— Музика — обяви той, извади монета и я пусна в процепа.

Прекара пръст нагоре и надолу по двата реда червени бутони, като четеше заглавията на песните. Спря на бутона срещу „Една вълшебна вечер“, от любимите песни на Дороти, но малко по-нататък зърна „Там горе на Смоуки“, замисли се за миг и избра нея. Натисна бутона. Автоматът оживя, лампичките му светнаха и хвърлиха розово сияние върху лицето на Дороти.

Тя се наведе над ръчния си часовник, после се облегна назад, блажено затворила очи.

— Като си помисля само! — промълви тя усмихната. — Следващата седмица няма да бързаме за общежитието! — Прозвучаха началните акорди на китарата. — Не трябва ли да подадем молба за семейно бунгало?

— Бях там днес следобед — каза той. — Вероятно ще се наложи да почакаме няколко седмици. Дотогава можем да живеем в моята квартира. Ще поговоря с хазайката. — Взе една хартиена салфетка и започна внимателно да къса парченца откъм сгънатия й край.

Женски глас запя:

На връх планината

сред вечния мрак

със плахи милувки

пропъдих го аз…

— Народна песен — каза Дороти и драсна клечка кибрит, за да запали цигарата си. Пламъкът проблесна върху златистомедните букви на кибрита.

— Бедата при теб — каза той — е, че си жертва на аристократичното си възпитание.

Милувките рай са,

раздялата — ад.

По-лош от крадец е

изменникът млад…

— Даде ли кръв за изследване?

— Да. Днес следобед свърших и това.

— Аз не трябва ли да дам?

— Не.

— Гледах в алманаха. Там пише, че за жителите на Айова се изисква кръвна проба. Това не се ли отнася и за двамата?

— Питах. За теб не е нужно. — Пръстите му педантично чоплеха салфетката.

Крадецът ти взема

куп ценни неща.

Неверният момък

ти носи смъртта…

— Става късно…

— Нека останем, докато свърши песента. Харесва ми.

Той разгърна салфетката, скъсаните места се умножиха симетрично и тя заприлича на сложна, фина дантела. Разстла ръкоделието си върху масата и го загледа с възхищение.

Поглъща те гробът

и ставаш на прах.

Един мъж между сто пак

приемай със страх…^[1]

— Виждаш ли колко тежка е женската участ?

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Сърцето ми се къса.

 

 

Когато се прибра отново в стаята си, той вдигна снимката над един пепелник и поднесе запалена клечка кибрит към долния й край. Същата снимка бе отпечатана и в университетския албум. Беше излязъл добре, никак не му се искаше да я гори, но я беше надписал отдолу: „На Дори, с много любов“.