Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

2

Той беше роден в Менасет, в покрайнините на Фол Ривър, Масачузетс. Бе единствено дете. Баща му смазваше машините в една от текстилните фабрики във Фол Ривър и майка му понякога бе принудена да взема за шиене, тъй като закъсваха за пари. Бяха от английски произход, с френска жилка, и живееха в квартал, заселен предимно с португалци. Баща му не виждаше причина да се безпокои от това за разлика от майка му. Тя беше нещастна жена, огорчена от живота — бе се омъжила млада, с надеждата съпругът й да стане нещо повече от обикновен работник.

Още като малък осъзна, че е красив. В неделните дни идваха гости и се възхищаваха от него — каква руса коса, какви ясни сини очи, — но това не допадаше на баща му, който клатеше укорително глава пред гостите. Родителите му се караха много, обикновено задето майка му пилее много време и пари за неговото облекло.

Тъй като тя никога не го бе насърчавала да играе с децата от квартала, първите му няколко дни в училище бяха мъчителни и несигурни. Изведнъж се озова сред голяма група момчета, някои от които му се присмиваха, че е издокаран, подиграваха се и на очевидното му старание да избягва локвите в училищния двор. Един ден, като не издържа повече, той отиде при главатаря на хлапетиите и се изплю върху обувките му. Последва кратък, но яростен бой и в крайна сметка главатарят бе проснат по гръб, а той, притиснал с колене гърдите на момчето, блъскаше главата му в земята. Един учител дотича и прекрати схватката. След това нещата се промениха. Скоро той дори се сприятели с този хлапак.

Успехът му в училище беше добър, тъй че майка му направо сияеше, а и баща му, макар и неохотно, от време на време го хвалеше. Започна да получава още по-добри бележки, щом седна до едно грозновато, но умно момиче, което му беше толкова признателно за няколкото непохватни целувки в съблекалнята, че уж случайно оставяше листата си под носа му по време на изпити.

Ученическите години бяха най-щастливите в живота му — момичетата го харесваха заради външността и чара му, а учителите — защото беше учтив и внимателен, кимаше с глава, щом обясняваха нещо важно, и се усмихваше, когато се опитваха да се пошегуват. Пред момчетата пък изразяваше тъкмо толкова омраза към момичетата и учителите, че да го харесват и те. У дома се чувстваше като същински бог. Накрая дори баща му поомекна и взе да го гледа с уважение, да се възхищава от сина си наравно с майка му.

Когато започна да излиза с момичета, все ги избираше да са от по-богати семейства. Отново възникнаха спорове за джобните пари и за сумите, които се харчат за дрехи. Не се налагаше да спорят дълго, тъй като баща му се противеше с половин уста. Майка му взе да подмята, че му било време да се ожени за някое по-богато момиче. Казваше го само на шега, разбира се, но го повтаряше доста често.

Последната година в гимназията бе председател на класа и се дипломира трети по успех с награди по математика и естествени науки. В училищния албум на випуска беше посочен за най-добър танцьор, най-обичания от съучениците и с най-големи шансове за успех. Родителите му устроиха тържество, на което дойдоха много младежи от по-заможната част на града.

Две седмици по-късно го взеха войник.

 

 

През първите няколко дни от военното обучение той все още се перчеше със славата, която бе оставил зад гърба си. Но скоро обезличаващото войнишко ежедневие свали от него тази защитна обвивка и притиснат от смазващата власт на армията, той се почувства хиляди пъти по-уязвим, отколкото в онези първи училищни дни. Тук не можеше да си позволи да отиде при сержанта и да се изплюе върху обувките му, тъй като вероятно щеше да прекара остатъка от живота си във военния затвор. Той проклинаше тъпата донаборна система, която го беше пратила в пехотата, сред сган от недодялани идиоти, захласващи се по комикси. След време и той взе да чете комикси, но само защото беше невъзможно да се съсредоточи над книгата „Ана Каренина“, която носеше със себе си. Успя да се сприятели с някои от момчетата, като им купуваше бира от лавката и измисляше гадни историйки за офицерите, тъй че войничетата се заливаха от смях. Презираше всичко, на което го учеха, и всичко, което трябваше да прави.

Когато го натовариха на кораба от Сан Франциско, повръща през целия път, докато прекосяваха Тихия океан. Знаеше, че това не се дължи само на люшкането — беше сигурен, че го пращат на смърт.

 

 

На един остров, все още не напълно окупиран от японците, той изостана от ротата и се озова сам сред безмълвната джунгла. Объркан и отчаян, се луташе насам-натам, без да знае накъде ще е по-безопасно да тръгне. Чу се изстрел и един куршум изсвистя покрай ухото му. Птичи крясъци, придружени от плясъка на криле, разцепиха въздуха. Той се хвърли по корем и се търкулна под един храст, като едва не повърна, убеден, че вече се разделя с живота.

Плясъкът на птичите криле затихна. Нещо блесна между клоните на едно дърво отпред и той разбра, че там се е спотаил снайперистът. Запромъква се под храстите, като в едната си ръка влачеше пушката. Тялото му беше студено, лепкаво, плувнало в пот. Краката му трепереха толкова силно, та беше сигурен, че японецът ще чуе шумоленето на листата под тях. Пушката тежеше цял тон.

Най-сетне се озова на пет-шест метра от дървото и като погледна нагоре, успя да различи свитата в него фигура. Вдигна пушката, прицели се и стреля. Птичият хор се разписка. Дървото остана неподвижно. После изведнъж от него падна пушка и той видя как снайперистът се спуска несръчно по един увиснал клон и пада на земята с високо вдигнати ръце. Малкото жълто човече бе цялото окичено с листа и клони, а устните му издаваха обезумял монотонен брътвеж.

Като държеше пушката си насочена в японеца, той се изправи. Японецът беше също толкова уплашен, колкото и той — жълтото лице се гърчеше обезумяло, а коленете му трепереха. Изглежда, беше дори по-уплашен от него, тъй като отпред по панталоните му се виждаше растящо тъмно петно.

Той наблюдаваше с презрение тази окаяна фигура. Краката му престанаха да треперят. Вече не го обливаше пот. Пушката му тежеше, сега тя сякаш бе продължение на ръката му, неподвижна, прицелена в разтрепераната карикатура насреща му. Брътвежът на японеца вече звучеше умолително. Жълто-кафявите пръстчета правеха някакви знаци из въздуха, молеха за пощада.

Съвсем бавно натисна спусъка. Не помръдна при отката. Дори не почувства удара на приклада в рамото. Наблюдаваше внимателно как черно-червената дупка се отваря и набъбва в гърдите на японеца. Дребният човек се свлече и се вкопчи с нокти в земята. Цвъртящите птици приличаха на шепа цветни карти, хвърлени във въздуха.

Около минута стоя загледан в простреляния враг. Сетне се обърна и тръгна. Стъпваше леко и уверено, тъй както преди време бе прекосил подиума в аудиторията след получаване на дипломата си.

През януари 1947 година го уволниха. Напусна армията с два ордена и свидетелство, че е бил ранен от парче снаряд, което остави тънък белег над десните му ребра. У дома научи, че докато той е бил отвъд океана, баща му загинал при автомобилна катастрофа.

Получи няколко предложения за работа в Менасет, но ги отхвърли като неперспективни. Парите от застраховката на баща му осигуряваха издръжката на майка му, а освен това тя отново вземаше поръчки за шиене, така че, като поживя два месеца в града, ухажван от възхитените си съграждани — с двайсетте долара седмично, които му отпускаше федералното правителство, — реши да отиде в Ню Йорк. Майка му се възпротиви, но той бе вече двайсет и една годишен, макар да ги бе навършил преди няколко месеца, и успя да се наложи. Някои съседи не скриха изненадата си, че не възнамерява да постъпи в колеж при положение, че правителството поема разноските. Той обаче смяташе, че образованието не му е нужно и само ще го забави по пътя към успеха, който — той беше сигурен — го очаква.

 

 

В Ню Йорк постъпи в едно издателство, където според шефа на кадровия отдел, ако се окажеше подходящ, щеше да има добро бъдеще. Ала след две седмици работа в експедиционната служба той не издържа и напусна.

Стана продавач на щанда за мъжки дрехи в един универсален магазин. Това, че се задържа там цял месец, се дължеше единствено на факта, че можеше да си купува дрехи с двайсет процента намаление.

В края на август, след петмесечен престой в Ню Йорк, сменил шест служби, той отново изпита ужасната несигурност да си един от многото вместо един-единствен — никой да не ти се възхищава и да не виждаш и искрица надежда за успех. Седна в невзрачната стая, която бе наел, и премисли всичко отначало. Щом не бе успял на първите шест места, беше малко вероятно да успее и на следващите шест. Извади автоматичната си писалка и направи според него напълно обективен списък на качествата, способностите и талантите си.

През септември се записа в театрално училище, като използва привилегиите си по Закона за военнослужещите. Отначало преподавателите възлагаха големи надежди на него — беше красив, интелигентен и имаше хубав тембър, макар че трябваше да превъзмогне лошия си акцент. Отначало той също хранеше големи надежди. Впоследствие разбра колко много работа и учене се изискват, за да станеш актьор. Упражненията, която даваха преподавателите, например: „Разгледайте тази снимка и се опитайте да представите чувствата, които ви навява“, му се струваха смешни, при все че останалите студенти ги приемаха сериозно. Занимаваше се усърдно само с упражненията по дикция. Бе поразен, когато чу, че коментират неговия „акцент“, тъй като винаги бе смятал, че „с акцент“ говорят другите.

През декември, на двайсет и втория си рожден ден, срещна една сравнително привлекателна вдовица. Тя беше над четирийсет и имаше доста пари. Запознаха се на ъгъла на Пето Авеню и Петдесет и пета улица по твърде романтичен начин, както самите те отбелязаха в по-сетнешните си разговори. Всъщност уплашена от идещия автобус, тя отстъпи назад към бордюра, спъна се и падна в ръцете му. Беше смутена и ужасно развълнувана. Той подхвърли няколко шеги относно майсторството и деликатността на автобусните шофьори по Пето Авеню, после тръгнаха заедно и влязоха в един луксозен бар, където изпиха по две мартинита за негова сметка. През следващите седмици посещаваха малките кина в Ист Сайд и вечеряха в ресторанти, където се налагаше да дават бакшиши на по трима-четирима души. Плати още много сметки, макар вече не със свои пари.

Връзката им трая няколко месеца и през това време той престана да посещава театралното училище — не му беше трудно — и всеки следобед я придружаваше из магазините, като някои от покупките бяха за него. Отначало му беше малко неудобно да го виждат с нея, поради явната разлика във възрастта, но скоро откри, че това вече не го притеснява. И все пак не беше доволен от тяхната връзка по две причини. Първо, докато лицето й беше горе-долу прилично, в тялото за съжаление хич я нямаше, и второ, а и по-важно — по думите на момчето, което обслужваше асансьора в нейната кооперация, той бе просто един от многото младежи, които тя сменяла с астрономическа точност всеки шест месеца. Изглежда, размишляваше той тъжно, това е още една служба без бъдеще. След петия месец, когато тя започна да проявява по-малко любопитство към това как прекарва нощите, когато е без нея, той я изпревари и й каза, че трябва да се върне у дома, защото майка му е тежко болна.

И наистина се върна, след като предварително изряза неохотно етикетите на костюмите, правени по поръчка, и даде ръчния си часовник „Патек Филип“ в заложна къща. Първите дни от юни прекара в разтакаване из къщи, като мълчаливо оплакваше факта, че вдовицата не е по-млада и по-хубава и най-вече склонна към по-трайна връзка.

Именно тогава започна да крои новите си планове. Реши, че все пак ще продължи образованието си. През лятото се хвана на работа в един местен галантериен магазин, защото стипендията щеше да покрие само таксите за обучението, а разходите му за ежедневна издръжка щяха да са доста високи. Възнамеряваше да постъпи в реномирано учебно заведение.

Накрая се спря на университета в Стодард в Блу Ривър, щата Айова, който се смяташе за нещо като клубен център за децата на богаташите от Средния запад. Веднага го приеха — заради хубавата му диплома от училище.

 

 

Първата година се запозна с едно очарователно момиче от по-горен курс — дъщеря на вицепрезидента на международния концерн за селскостопански съоръжения. Разхождаха се заедно, бягаха от часове заедно и спяха заедно. През май тя му каза, че е сгодена за едно момче от родния си град и се надява, че той не е взел връзката им твърде сериозно.

На втората година се запозна с Дороти Кингшип.