Айра Левин
Предсмъртна целувка (34)

5

Рожденият ден на Мариън беше в началото на ноември и се падна в събота. Сутринта тя набързо почисти жилището си и в един часа вече стоеше пред ниска къща, сгушена в тиха уличка, пряка на Парк Авеню. Отстрани на бялата врата имаше дискретна сребърна табелка. Не пишеше „психиатър“, нито пък „архитект по вътрешно обзавеждане“ — всъщност това беше ресторант. Лео Кингшип чакаше зад бялата врата, седнал малко като на тръни на старинно канапе, и прелистваше френско кулинарно списание, собственост на заведението. Той остави списанието, изправи се, целуна Мариън по бузата и й честити рождения ден. Салонният управител — доста възрастен мъж с потреперващи пръсти и ослепително бели зъби — ги заведе до масата им, прибра с професионален жест табелката „Запазена“ и ги настани с присъщите за французина словоизлияния. В средата на масата имаше букет от рози, а пред мястото на Мариън — кутийка, увита в бяла хартия и завързана със златна панделка. Кингшип си даваше вид, че не я забелязва. Докато четеше листа с напитките и кимаше на „Бих ви предложил, мосю…“ Мариън развърза бухналата като облаче златна панделка, разгъна хартията и отвори кутийката. Страните й поруменяха и очите й заблестяха от вълнение. Потънал в дюшече от памук, вътре лежеше малък златен диск, обсипан с миниатюрни, искрящи като звездички перли. Мариън възкликна при вида на брошката и когато салонният управител си отиде, пламнала от щастие, благодари на баща си. Посегна към ръката му, която уж случайно лежеше на масата близо до нейната, и я стисна.

Всъщност тя самата не би избрала точно тази брошка — не харесваше толкова натруфени бижута. Но радостта и беше искрена и се дължеше не толкова на самия подарък, колкото на жеста. Досега стандартният подарък на Лео Кингшип за рождените дни на дъщерите му беше сто долара в чек, с който можеше да се пазарува в някой универсален магазин на Пето Авеню, и този въпрос автоматично се уреждаше от секретарката му.

 

 

След като се раздели с баща си, Мариън отиде до козметичния салон и после се прибра вкъщи. Късно следобед се позвъни. Тя натисна бутона за входната врата и няколко минути по-късно на прага горе се появи момче, което тъй пухтеше и се задъхваше, сякаш не носеше кутия за цветя, а нещо наистина много тежко. Мариън сложи монета в ръката му и момчето тутакси се успокои.

В кутията, под зелена восъчна хартия, бе закрепена бяла орхидея. На малка картичка пишеше просто: „Бъд“. Застанала пред огледалото, Мариън вдигна свежото цвете и го доближи до косата си, пробва го на китката на ръката си, на рамото. Сетне отиде в кухнята, постави цветето обратно в картонената кутия и след като напръска плътния тропически цвят с няколко капки вода, прибра кутията в хладилника.

 

 

Той пристигна точно в шест. Рязко натисна два пъти бутона срещу името на Мариън и докато чакаше в задушния коридор пред вратата на стълбището, свали сивата си кожена ръкавица, за да махне една власинка, лепнала се за ревера на морскосиньото му сако. Чуха се стъпки. Окичената с мърляви завески врата се отвори и на прага сияеща се появи Мариън. Бялата орхидея цъфтеше, прикачена на черното й сако. Той задържа ръцете й, пожела й щастие и я целуна нежно по бузата, за да не размаже червилото й — този път по-ярко от онова, което носеше, когато я срещна за пръв път.

Отидоха в малък ресторант на Петдесет и втора. Цените тук, макар и значително по-ниски от цените в менюто, от което си бе поръчала обяд, й се сториха направо безбожни, защото тя ги гледаше с очите на Бъд. Предложи той да поръча и за двамата. Ядоха лучена супа и телешко филе и пиха шампанско.

— Наздраве, Мариън! Тази вечер пием за теб.

Когато в края на вечерята Бъд постави осемнайсет долара на сервитьорския поднос, Мариън леко се намръщи.

— Все пак днес имаш рожден ден, нали? — каза той с усмивка.

От ресторанта взеха такси до театъра, където представяха „Света Йоана“. Местата им бяха на партера, в средата на шестия ред. През антракта Мариън бе необичайно приказлива. Очите й — като очи на кошута — блестяха, докато говореше за Бърнард Шоу, за играта на актьорите и за някаква известна личност, която седяла един ред пред тях. По време на представлението нежно стискаха ръцете си.

Бъд вече похарчи много пари тази вечер, каза си Мариън на излизане от театъра и вместо да отидат да пийнат по нещо, тя му предложи да се отбие в нейния апартамент.

 

 

— Чувствам се като поклонник, комуто най-сетне са разрешили да влезе в светилището — каза той, като пъхна ключа в ключалката и го завъртя едновременно с топката на бравата.

— Не е нищо особено — каза Мариън възбудено. — Обикновено жилище. Уж е двустаен апартамент, но според мен е по-скоро едностаен. Кухнята е толкова тясна!

Отвори вратата, извади ключа и го подаде на Мариън. Тя направи крачка и посегна към електрическия ключ. В миг меката светлина на лампите обля цялата стая. Той влезе и затвори след себе си. Мариън се обърна да види лицето му. Очите му се плъзнаха по тъмносивите стени, по завесите на сини и бели райета, сетне по жълто-кафявите дъбови мебели. В знак на одобрение той тихичко възкликна.

— Много е малко — рече Мариън.

— Но затова пък е много хубаво — каза той. — Наистина е много хубаво.

— Благодаря. — Тя се обърна с гръб към него и откачи орхидеята от сакото си. Внезапно се бе почувствала тъй неловко, както при първата им среща. Сложи цветето на шкафчето и понечи да съблече сакото си. Ръцете му й се притекоха на помощ.

— Прекрасни мебели — каза той през рамото й.

Тя закачи сакото в гардероба и застана срещу огледалото над шкафа. Смутено, с несръчни пръсти забоде орхидеята на кафявата си рокля. Виждаше фигурата на Бъд в огледалото зад своето отражение. Той бе в средата на стаята. Наведе се над масичката за кафе и вдигна една квадратна медна плочка. Лицето му в профил беше безизразно — не беше ясно дали харесва предмета, или не. Мариън стоеше неподвижна.

— Охоо! — промълви той накрая. — (Значи му харесваше.) — Обзалагам се, че е подарък от баща ти.

— Не — каза Мариън в огледалото. — Това ми е от Елън.

— Аха — задържа още малко плочката в ръцете си, после я остави на мястото й.

Мариън оправи яката на роклята си и се обърна с лице към стаята. Той направи три крачки, застана пред библиотеката и се загледа в картината, окачена на стената над нея. Мариън го наблюдаваше.

— Виж ти! Чарлс Демут. — Погледна я усмихнат. Мариън отвърна на усмивката му. Той отново се загледа в картината.

Мариън се приближи до него.

— Тъй и не можах да разбера защо е нарекъл картината „Моят Египет“, а е нарисувал силоз — каза Бъд.

— Наистина, това ли изобразява? Пък аз се чудех, не можех да разбера какво е.

— Хубава картина. — Бъд се обърна към Мариън. — Какво те смущава? Носът ли съм си изцапал, що ли?

— Моля?

— Гледаш ме… сякаш…

— Няма нищо. Искаш ли нещо за пиене?

— Ами…

— Всъщност имам само вино.

— Чудесно.

Мариън се запъти към кухнята.

— Почакай малко. — Той извади от джоба си кутийка, увита в тънка хартия. — Честит рожден ден!

— Бъд, не биваше…

— Не биваше… — повтори той почти едновременно с нея, като се опитваше да я имитира. — Все пак не се ли радваш, че съм мислил за тебе?

В кутията имаше сребърни обици без орнаменти, просто гладки триъгълничета.

— Благодаря ти! Много са красиви! — възкликна Мариън и го целуна.

Веднага се запъти към огледалото, за да ги пробва. Бъд застана зад нея, като гледаше отражението и в огледалото. Изчака я да сложи и двете обици и я обърна към себе си. — Наистина са красиви — каза той.

След продължителната целувка Бъд шеговито подметна:

— Ти май спомена, че ще пийнем по чашка вино.

 

 

Мариън излезе от кухнята с поднос, върху който бяха поставени луксозна, обвита в сплетено лико, бутилка „Бардолино“ и две чаши. Бъд бе съблякъл сакото си и седеше по риза, с кръстосани крака, на пода пред библиотеката. На скута му лежеше отворена книга.

— Не знаех, че обичаш Пруст — каза той.

— Много го харесвам. — Тя сложи подноса върху масичката за кафе.

— По-добре тук. — Бъд посочи библиотеката.

Мариън премести подноса върху библиотеката. Наля вино в двете чаши и подаде едната на Бъд. Взе своята чаша и като внимаваше да не я разлее, изу обувките си и седна на пода до него. Той прелистваше книгата.

— Ще ти покажа един параграф, който страшно ми харесва — каза Бъд.

 

 

Бъд включи грамофона. Вилката се изнесе бавно, сетне се спусна и змиевидната глава докосна повърхността на въртящата се плоча. Той затвори капака, прекоси стаята и седна до Мариън на покритото със синя кувертюра канапе. Прозвучаха първите ниски акорди на пианото от Втория концерт на Рахманинов.

— Избра най-подходящата плоча — каза Мариън.

Облегнат на продълговатата възглавница, сложена до стената, Бъд разглеждаше стаята, сега по-загадъчна, осветена от една-единствена лампа.

— Тук е толкова приятно — каза той. — Защо не си ме канила по-рано?

Мариън отскубна някакво влакънце, което се бе закачило на едно от копчетата на роклята и.

— Не знам. Мислех… че няма да ти хареса.

— Как можеш да си помислиш, че няма да ми хареса? — възкликна той.

 

 

Пръстите му се справяха с копчетата на роклята й. Притиснала топли длани върху ръцете му, тя се опитваше да ги възпре да обгърнат гърдите й.

— Не съм обичала никого преди.

— Аз също. Не съм обичал никоя преди тебе.

— Наистина ли? Кажи ми, наистина ли?

— Наистина. Само теб обичам.

— Не си обичал дори и Елън?

— Никого, Повярвай ми, никого преди тебе.

Той отново я целуна.

Дланите й се отдръпнаха от ръцете му и се протегнаха към красивото му лице.