Айра Левин
Предсмъртна целувка (37)

8

— Гордън Гант? — повтори Мариън, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Името ми се струва познато.

Усмихната, отстъпи крачка назад, протегна ръка към Кингшип и го поведе след себе си в стаята, а с другата ръка заоправя яката на блузата си. Пръстите й напипаха обсипаната с перлички брошка.

— Това е човекът от Блу Ривър — продължаваше да обяснява Кингшип. От гласа му личеше, че се чувства неловко, а погледът му избягваше да срещне очите на Мариън. — Мисля, че тогава ти споменах за него.

— Да, сега се сещам. Вие познавахте Елън, нали?

— Точно така — рече Гант.

Той плъзна ръката си по гърба на албума, който държеше, и го хвана малко по-долу, където изкуствената кожа не бе овлажнена. Бе започнал да съжалява за несдържания ентусиазъм, с който прие поканата на Кингшип да се качат горе. Размазаната снимка на Мариън в „Таймс“ дори не загатваше за блясъка в очите й, за лъчезарното лице, озарено от ореола на щастливата възбуда, за възторга, с който всичко в нея крещеше: „В събота ще се омъжа!“

Тя ръкомахаше отчаяно.

— Боя се, че няма място дори за сядане. — Посочи стола, върху който бяха натрупани няколко кутии с обувки.

— Не се тревожи — рече Кингшип, — ние просто минахме оттук. Само за минутка. Знаеш, че тия дни имам много работа.

— Не си забравил за тази вечер, нали? — попита Мариън. — Ще дойдем към седем часа. Тя пристига в пет, но предполагам, че ще поиска първо да се отбие в хотела. — Става дума за бъдещата ми свекърва — обърна се тя многозначително към Гант.

Божичко! Обзе го някаква паника. Нима не беше редно да каже: „Скоро ще се омъжите, така ли?“ Тя ще отвърне: „Да, в събота.“ А той: „Честито! Желая ви много щастие.“ Вместо това замълча и се усмихна тъжно. И тримата мълчаха.

— На какво дължа удоволствието от вашето посещение? — попита Мариън с престорена любезност.

Гант обърна лице към Кингшип в очакване той да отговори.

Мариън погледна единия, сетне другия.

— Нещо важно?

Гант най-сетне наруши мълчанието:

— Познавах не само Елън, но и Дороти. Дороти съвсем бегло.

— Така ли? — Мариън се загледа в ръцете си.

— Бяхме в един и същи курс. Аз съм в Стодард. — Замълча, сетне добави: — Но доколкото си спомням, с Бъд часовете ни никога не са съвпаднали.

Тя вдигна поглед.

— Бъд ли? Защо Бъд?

— Бъд Корлис, бъдещият ви…

Мариън поклати глава и се усмихна.

— Бъд изобщо не е учил в Стодард.

— Имате грешка, мис Кингшип. Той беше в Стодард.

— Вие нещо грешите — настояваше тя възбудено. — Той е учил в Колдуел.

— Първо в Стодард и след това в Колдуел.

Мариън обърна учуденото си лице към Кингшип. Усмивката й сякаш го подканяше да даде някакво обяснение за упорството на госта, когото е довел.

— Бъд е учил в Стодард, Мариън — каза Кингшип с въздишка. — Покажете й онзи албум.

Гант отвори албума, подаде й го и посочи снимката.

— Значи наистина!… — възкликна тя. — Трябва да ви се извиня. Просто не знаех. — Хвърли поглед на горната корица. — Хиляда деветстотин и петдесета.

— Има го и в албума от хиляда деветстотин четирийсет и девета година — каза Гант. — Всъщност учил е две години в Стодард и след това се е прехвърлил в Колдуел.

— Виж ти, какво съвпадение! — каза тя. — Може да се окаже, че е познавал и Дороти!

В гласа й звучеше приятна изненада, сякаш ненадейното откритие й носеше нещо, което щеше да я свърже още повече с годеника й. Погледът й се плъзна отново към снимката.

— Бъд никога ли не ви е споменавал това? — попита Гант, въпреки отчаяните опити на Кингшип да го възпре с поклащане на глава.

— Защо? Не, не ми е казвал, не…

Тя бавно вдигна поглед от книгата и като че ли едва сега забеляза колко напрегнати и смутени бяха двамата мъже.

— Какво има? — попита тя учудено.

— Нищо — каза Кингшип и обърна очи към Гант в очакване той да го подкрепи.

— Тогава защо и двамата стоите, като че ли… — Отново погледна албума, сетне баща си. Преглътна, сякаш в гърлото й бе заседнало нещо. — Затова ли дойдохте тук? Това ли искате да ми кажете?

— Всъщност… само се питахме дали знаеш… Затова дойдохме.

— Защо се интересувате от това?

— Просто така, питахме се, нищо повече.

Мариън присви очи и се обърна към Гант.

— Защо?

— Чудно какво е накарало Бъд да крие това от вас? — попита Гант. — Освен ако…

— Гант, престанете най-сетне! — прекъсна го Кингшип.

— Нищо не е крил! Чувате ли се какво говорите? — избухна Мариън. — Просто не е ставало дума за това. Отбягвахме темата за следването заради Елън.

— Нима е естествено момичето, за което ще се жени, да не е чувало, че е прекарал две години в Стодард? — настояваше Гант. — Бъд трябва да се е боял от нещо. Да речем, че е имал по-особени връзки с Дороти…

— Дороти ли? — Очите й, изпълнени с недоверие, се взряха изпитателно в очите на Гант, сетне се присвиха и тя бавно се обърна към Кингшип. — Какво значи това?

Кингшип примигваше и мускулите на лицето му потрепваха, сякаш насреща му се носеше облак прах.

— Колко му плащаш? — попита Мариън хладно.

— За какво да плащам?

— За да си вре носа, където не му е работа. Да приказва гадости! Да ги съчинява!

— Той сам дойде при мен, Мариън.

— Значи той цъфна изневиделица!

— Случайно видях съобщението в „Таймс“ — рече Гант.

Мариън хвърли гневен поглед към баща си.

— Ти се закле да не правиш това! — почти изстена тя. — Закле се, че и през ум не ти е минавало да разпитваш за него. А ето че го шпионираш, държиш се с него като с престъпник! Значи думата ти пет пари не струва!

— Не съм разпитвал никого — протестираше Кингшип.

Мариън му обърна гръб.

— Мислех, че си се променил — каза тя. — Наистина мислех, че си станал друг, че си харесал Бъд, че не обичаш… Как можа?…

— Мариън, моля те…

— Нищо не искам от теб! Значи само си ме залъгвал с апартамента, с работата на Бъд… а през цялото време си се занимавал с това!

— Не ми е минавало и през ум, Мариън, кълна ти се, че…

— Не ти е минавало през ум, така ли? Аз пък ще ти кажа точно какво ти се върти в ума. — Приближи се и го погледна в лицето. — Мислиш, че не те познавам? Имал „особени“ връзки с Дороти! Може би искаш да кажеш, че е виновен и за нещастието? Значи „особени“ връзки с Дороти, после с Елън, след нея пък с мен и всичко, видите ли, заради парите, заради твоите скъпоценни парички. Ето какво ти се върти в ума!

Мариън пъхна албума в ръцете му.

— Грешите, мис Кингшип — каза Гант. — Всичко това се върти не в неговия, а в моя ум.

— Няма ли най-сетне да повярваш? — каза Кингшип. — Той сам дойде при мен.

Мариън изгледа Гант свирепо.

— Всъщност кой сте вие? Кое ви дава право да се бъркате в чужди работи?

— Познавах Елън.

— Това го разбрах — отвърна тя грубо. — А познавате ли Бъд?

— Не съм имал удоволствието…

— Тогава бъдете любезен да ми обясните какво правите тук? Как смеете да сипете гадости зад гърба му?

— Това е дълга история…

— Вие казахте достатъчно! — прекъсна го Кингшип.

— Как не се сетих, мистър Гант, та вие ревнувате Бъд! — обади се Мариън. — Навярно Елън го е предпочела пред вас.

— Познахте — отвърна Гант сухо. — Вероятно съм се побъркал от ревност.

— А чули ли сте какво предвижда законът за клевета?

Кингшип тръгна към вратата и направи знак на Гант да го последва.

— Точно така. Най-добре да си вървите.

Ръката на Гант вече бе на дръжката.

— Почакайте — каза. Мариън. — Искам да знам, ще сложите ли най-сетне край на тази история?

— Мариън, разбери, не съм предприемал нищо — каза Кингшип.

— Не ме интересува кой стои зад тази гадост. — Погледна Гант. — Настоявам да я прекратите. Истината е, че никога не сме разговаряли за университета. Заради Елън. Просто не е ставало дума.

— Добре, Мариън, успокой се.

Кингшип последва Гант, прекрачи прага и се обърна да затвори вратата.

— Трябва да се сложи край на всичко това! — отсече Мариън.

— Добре. — Той се поколеба, сетне добави плахо: — Все пак ще ви очаквам тази вечер, нали?

Тя сви устни. Замисли се за миг.

— Да. Само защото не бих искала да обидя майката на Бъд.

Кингшип затвори вратата.

Влязоха в едно кафене на Лексингтън Авеню. Гант си поръча кафе и черешов сладкиш, а Кингшип — чаша мляко.

— Дотук върви добре — рече Гант.

Кингшип седеше, забил поглед в книжната салфетка, която държеше.

— Какво искате да кажете?

— Ами поне имаме на какво да се опрем. Сигурни сме, че не й е казал за Стодард, а от това можем да извадим заключението, че…

— Нали разбрахте, не са говорили по тези въпроси заради Елън.

Гант го наблюдаваше внимателно с леко повдигнати вежди.

— Нима си вярвате? — Гант изрече думите бавно. — На нея й е простено, че се задоволява с такъв аргумент. Тя го обича. Ами вие? Смятате ли, че е нормално един мъж да скрие от годеницата си, че…

— Той всъщност не я е излъгал — прекъсна го Кингшип.

— Ами да, чисто и просто не било ставало дума — каза подигравателно Гант.

— Като имам предвид обстоятелствата, мисля, че това е обяснимо.

— Обяснимо, няма що. Обстоятелствата, уважаеми господине, са, че е имал връзки с Дороти.

— Това може да е само предположение, нямате право да го представяте като факт.

Гант бавно разбърка кафето си и отпи една глътка. Добави още мляко и го разбърка отново.

— Вие се боите от нея, нали? — каза той.

— Да се боя от Мариън? Не ставайте смешен. — Кингшип остави чашата с млякото на масата. — Човек е невинен, докато не се докаже вината му.

— Значи остава само да намерим доказателства, така ли?

— Ето къде ви е грешката. Обвинихте го, че се жени за пари, а тепърва ще търсите доказателствата.

— Всъщност аз го обвинявам в нещо много по-отвратително от това, мистър Кингшип — каза Гант, като поднесе към устата си вилицата, на която се крепеше огромно парче от сладкиша. Налапа го и след като го глътна, попита: — Какво възнамерявате да правите?

Кингшип отново гледаше в салфетката.

— Нищо.

— Нима ще ги оставите да се оженят?

— Не мога да ги спра, дори и да искам. И двамата са пълнолетни.

— Защо не наемете детективи? Имате още четири дни. Възможно е да успеете да го разобличите.

— Възможно е — каза Кингшип, — ако, разбира се, има нещо, за което трябва да бъде разобличен. Ами ако няма такова нещо, а Бъд разбере цялата работа и уведоми Мариън?

Гант се усмихна.

— Значи съм бил прав, като казах, че се страхувате от Мариън.

Кингшип въздъхна.

— Опитайте се да ме разберете — каза той, без да вдига поглед от салфетката. — Имах жена и три дъщери. Отнеха ми две дъщери. Жена си изпъдих сам. Може би аз съм причината и за смъртта на дъщерите си. Остана ми само Мариън, Вече съм на петдесет и седем години и имам само една дъщеря и няколко познати, с които играя голф и разговарям за бизнес. Никого другиго.

Кингшип вдигна поглед към Гант. Мускулите на лицето му се бяха опънали.

— А вие какво искате? — попита той. — Вас какво ви засяга тази история? Може би просто изпитвате удоволствие да бръщолевите, а хората да си викат: „Брей, какъв аналитичен ум!“ Инак не мога да си обясня този театър, който направихте. В кабинета ми изприказвахте куп приказки във връзка с писмото на Елън. А можехте само да оставите албума на бюрото и да кажете: „Бъд Корлис е следвал в Стодард.“ Само че на вас ви харесва да си играете на театър.

— Може и да сте прав — каза Гант с лека усмивка. — Но не е изключено и аз да съм прав, като мисля, че той навярно е убил дъщерите ви, а според моите донкихотовски възгледи убийците трябва да се наказват.

Кингшип допи млякото си.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите в Йонкърс и да не си разваляте ваканцията.

— В Уайт Плейнс — поправи го Гант и събра с ръба на вилицата остатъците от сладкиша. — Язва ли имате? — попита той, като гледаше празната чаша от мляко.

Кингшип кимна.

Гант се облегна на стола и огледа критично събеседника си.

— Пък, доколкото виждам, и килограмите ви са повечко. — Напъха вилицата с полепналия червен сироп в устата си и я облиза. — Смятам, че Бъд ви дава още най-много десет години. А може би след три-четири години ще изгуби търпение и по-бързичко ще се отърве от вас.

Кингшип стана от стола. Извади един долар от пачка банкноти и го сложи на бара.

— Довиждане, мистър Гант — каза той и се отдалечи.

Келнерът дойде и прибра долара.

— Желаете ли още нещо? — попита той.

Гант поклати глава.

В пет и двайсет хвана влака за Уайт Плейнс.