Айра Левин
Предсмъртна целувка (33)

4

Лео Кингшип седеше, подпрял лакти на масата, и сплел пръсти около кристална чаша, пълна със студено мляко, се взираше в бялата течност, сякаш съзерцаваше прекрасния цвят на висококачествено вино.

— Напоследък се срещаш често с него, нали? — попита я той уж между другото.

Мариън много внимателно постави чашата си с кафе точно в средата на синята чинийка със златни орнаменти, плъзна поглед по кристала и среброто върху покривката и чак тогава вдигна очи към баща си. Пълното му червеникаво лице изглеждаше дружелюбно. Светлината се отразяваше в стъклата на очилата му и скриваше очите му.

— С Бъд ли? — попита тя, макар че той естествено имаше предвид именно Бъд.

Кингшип кимна.

— Да — каза Мариън, — напоследък често се срещам с него. — Замълча. — Той ще дойде да ме вземе след петнайсетина минути.

Наблюдаваше изпитателно безизразното лице на баща си, като се надяваше, че няма да последва спречкване, защото това би помрачило цялата вечер, и същевременно сякаш й се искаше той да избухне, защото по този начин щеше да изпита силата на чувствата си към Бъд.

— Тази негова работа — каза Кингшип, като остави млякото на масата — какви перспективи има?

След минута хладно мълчание Мариън отвърна:

— Той сега е стажант. Подготвят го за административна служба. След няколко месеца могат да му поверят отдел. Защо си взел да ме разпитваш? — Тя разтегли устни в усмивка.

Кингшип си свали очилата. Сините му очи се чувстваха неловко срещу хладния втренчен поглед на Мариън.

— Ти го доведе на вечеря, Мариън — каза той. — Досега не си водила никого тук на вечеря. Това не ми ли дава право да задам няколко въпроса?

— Живее на квартира — каза Мариън. — Когато не се храни с мен, се храни сам. Затова го доведох на гости една вечер.

— Когато не вечеряш тук, с него ли вечеряш?

— В повечето случаи, да. Защо и двамата да се храним сами? Работим само на пет преки един от друг. — Чудеше се какво я кара толкова да усуква, нали не я бяха уловили да върши нещо нередно? — Храним се заедно, защото ни е приятно да сме заедно — каза тя твърдо. — Ние много се харесваме.

— Значи имам право да ти задам някои въпроси, нали? — рече спокойно Кингшип.

— Това е човек, когото харесвам, а не кандидат за работа в „Кингшип Копър“.

— Мариън…

Тя изтегли цигара от сребърната чаша на масата и я запали с голяма сребърна запалка.

— Не ти харесва, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Вероятно защото е беден — рече тя.

— Не е вярно, Мариън, ти много добре знаеш.

Замълчаха.

— Е, че е беден, беден е — каза Кингшип. — Не пропусна да ни го напомни точно три пъти миналата вечер. Пък и този анекдот, с който реши да ни забавлява, за майка му, дето шиела на някаква жена… май не беше много изискан.

— Какво лошо има в това, че майка му вземала да шие вкъщи?

— В това естествено няма нищо лошо, Мариън. Смущава ме само начинът, по който го споменава, уж съвсем случайно. Знаеш ли за кого се сетих, докато го слушах? Има един мъж в клуба, накуцва малко. Винаги когато играем голф, казва: „Вие, момчета, карайте напред. Пък аз, куцук-куцук, ще ви настигна.“ И всички забавяме крачка. Чувстваш се направо мерзавец, ако го победиш.

— Боя се, че не виждам къде е сходството — каза Мариън. Стана от масата и се запъти към дневната, като остави Кингшип, отчаян от безсилието си, да прекарва нервно ръка по съвсем оределите жълто-бели коси върху темето си.

Дневната имаше голям прозорец, който гледаше към Ист Ривър, и Мариън стоеше пред него с ръка върху тежките завеси. Чу стъпките на баща си.

— Мариън, повярвай ми, единственото, което искам, е да си щастлива. — Беше му трудно да говори. — Знам, че не съм бил винаги толкова… грижовен, но напоследък, откакто Дороти и Елън…

— Опитвам се да те разбера — каза тя неохотно. Пръстите й се плъзгаха по завесите. — Но аз съм вече на двайсет и пет години и отговарям за себе си. Няма нужда да се държиш с мен, сякаш…

— Просто не искам да се хвърляш презглава и да прибързваш, Мариън.

— Няма — отвърна тя тихо.

— Всъщност това исках да ти кажа.

Мариън гледаше през прозореца.

— Защо не го харесваш? — попита тя.

— Не че не го харесвам. Но той… не знам… нещо…

— Да не би да се страхуваш, че ще те напусна? — Тя произнесе въпроса бавно, сякаш тази мисъл я изненадваше.

— Та ти отдавна си ме напуснала. Откакто се премести в онова жилище.

Мариън обърна глава и погледна Кингшип, който стоеше встрани от нея.

— Знаеш ли, всъщност трябва да си благодарен на Бъд — каза тя. — Ето какво ще ти кажа. Аз не исках да вечеряме тук. Сама му предложих, но после веднага съжалих. Той настояваше. Каза ми: „Той ти е баща. Помисли и за неговите чувства.“ Разбираш ли, Бъд държи на семейните връзки за разлика от мен. Тъй че трябва да му бъдеш благодарен, а не да се настройваш враждебно срещу него. Той се опитва да ни сближи, точно това се опитва да направи. — Тя се обърна отново към прозореца.

— Добре — каза Кингшип. — Бъд навярно е прекрасно момче. Искам само да съм сигурен, че няма да направиш някоя грешка.

— Какво имаш предвид? — Тя отново се обърна към него, но този път движенията й бяха бавни. Тялото й бе опънато като струна.

— Не бих искал да направиш грешка, това е всичко — каза Кингшип неуверено.

— И какво? Сега навярно го проучваш, така ли? — запита Мариън. — Може би си пуснал някой да си вре носа и да събира сведения?

— Не.

— Точно така постъпи с Елън.

— Тогава Елън беше на седемнайсет години. И се оказах прав, нали? Ти сама знаеш, че онова момче не беше стока.

— Да, но аз съм на двайсет и пет и държа да се уважава моето собствено мнение! Ако си възложил на някого да проверява Бъд…

— И през ум не ми е минавало такова нещо.

Очите на Мариън се взряха изпитателно в неговите.

— Бъд ми харесва — каза тя бавно с тон, който не търпи възражение. — Харесвам го, и то много. Знаеш ли какво е най-сетне да намериш някого, когото харесваш?

— Мариън, не бих искал…

— Тъй че, ако направиш нещо, каквото и да било, от което той да се почувства нежелан, да си помисли, че го смяташ недостоен за мен, никога няма да ти простя. Кълна се, че няма да ти проговоря, докато съм жива.

Тя отново се загледа през прозореца.

— И през ум не ми е минало, Мариън, повярвай ми… — Думите му увиснаха във въздуха, отблъснати от недружелюбно обърнатия й гръб.

Кингшип въздъхна тежко и се отпусна на стола.

Няколко минути по-късно се позвъни на входа. Мариън най-сетне се откъсна от прозореца и се запъти към двойната врата, от която се излизаше в обширното преддверие.

— Мариън! — Кингшип се надигна от стола.

Тя спря и обърна глава към него. Чу се отварянето на външната врата, сетне приглушен говор.

— Покани го да остане за няколко минути. Да пийнем по нещо.

Мариън замълча за миг, сетне каза:

— Добре.

На изхода се поколеба.

— Съжалявам, че ти говорих така — рече тя и излезе.

Кингшип я проследи с поглед. След това се обърна и застана с лице към камината. Направи крачка назад и се видя в огледалото, подпряно на полицата. Вгледа се в добре охранения мъж в костюм от триста и четирийсет долара, разполагащ с жилище, което му струва седемстотин долара месечно.

Сетне вдигна глава, закачи усмивка на лицето си, обърна се и се отправи към вратата с протегната дясна ръка.

— Добър вечер, Бъд — каза той.