Айра Левин
Предсмъртна целувка (31)

2

Той стоеше в сянката на бронзовата статуя, с гръб към пиедестала, елегантен, в сив костюм от фин вълнен плат, с увит в хартия пакет под мишница. Пред него се смесваха потоци от хора, разминаващи се в различни посоки. На фона на бучащите автобуси и нетърпеливите таксита те сякаш се движеха много бавно. Той наблюдаваше внимателно лицата им. Това бяха хората от Пето Авеню — мъже със сака без подплънки и връзки със стегнати възли, жени, съзнаващи елегантността си в добре ушити скъпи костюми, вързали тънки шалчета около вратовете, вирнали красивите си глави, сякаш няколко метра по-нататък ги очакват фотографи. Сред тях подобно на врабчета, случайно попаднали в огромната луксозна клетка, се щураха нелепо облечени хора със селски лица, зяпнали в статуята или в блесналите на слънцето кули на църквата „Сейнт Патрик“. Той наблюдаваше внимателно всички, като се опитваше да си припомни моменталната снимка, която Дороти му бе показала толкова отдавна. „Мариън може да бъде много хубава, само че носи косата си ето така.“ Той се усмихна, като си спомни как Дори силно се намръщи, за да си придаде строг вид, и опъна косата си назад. Пръстите му играеха с подвития край на хартията, с която бе увит пакетът.

Тя се зададе от север и той я позна отдалеч. Беше висока и слаба, дори малко прекалено слаба, и облечена съвсем като жените наоколо. Кафяв костюм, златисто шалче, филцова шапчица като от модно списание, чанта с каишка през рамо. Ала изглеждаше скована и притеснена в това облекло, сякаш беше направено по мярката на някой друг. Кестенявата й коса бе опъната назад. Имаше същите големи кафяви очи като на Дороти, но на нейното издължено лице те изглеждаха твърде големи, а високите скули, които придаваха особен чар на нейните сестри, при Мариън бяха някак остро очертани. Тя го видя и с плаха въпросителна усмивка се приближи, сякаш се чувстваше неудобно под проницателния му поглед. Бледорозово червило — може би опит да си придаде по-женствен вид.

— Вие сте Мариън, нали?

— Да. — Мариън протегна колебливо ръка. — Здравейте — каза тя и по лицето й пробягна усмивка, а погледът й сякаш се боеше да срещне неговите очи.

Стисна ръката й и усети дългите и студени пръсти в дланта си.

— Здравейте. Очаквах с нетърпение да се запозная с вас.

Влязоха в бара зад ъгъла — луксозно заведение в подчертано старомоден стил — и след известно колебание Мариън си поръча дайкири.

— Боя се… че ще трябва да си тръгвам скоро — каза тя, седнала на ръба на стола, стиснала чашата с коктейла.

— Ех, тези красиви жени! Все бързат за някъде — рече закачливо той и веднага разбра, че е направил грешка.

Тя се усмихна сконфузено и сякаш й стана още по-неловко. Бъд я погледна с любопитство и замълча, докато ефектът от думите му попремине, сетне попита:

— Вие работите в рекламна агенция, нали?

— Да. В „Камдън и Галбрейт“ — каза тя. — А вие още ли сте в Колдуел?

— Не.

— Доколкото си спомням, Елън споменаваше, че сте в трети курс.

— Бях в трети курс, но се наложи да напусна. — Той отпи от мартинито. — Преди време почина баща ми. Не исках майка ми да работи повече.

— Разбирам, колко жалко…

— Може би ще успея да завърша догодина. Или пък ще се запиша вечерно. Вие къде учихте?

— В Колумбийския университет. От Ню Йорк ли сте?

— Не. От Масачузетс.

Опитваше се да насочи разговора към нея, ала тя всеки път го отклоняваше. Питаше нещо за него, подхвърляше забележка за времето или, да речем, за сервитьора, който поразително приличал на Клод Рейнс…

— Това ли е книгата? — попита най-сетне тя.

— Да. „Вечеря при Антоан“. Елън настояваше да я прочета. Има някои лични бележки, затова реших, че ще държите да ви я върна. — Подаде й пакета. — Лично аз — добави той — предпочитам по-сериозните книги.

Мариън стана.

— Трябва да тръгвам вече — каза тя с извинителна нотка в гласа.

— Не сте допили коктейла си.

— Съжалявам — каза Мариън бързо, като гледаше надолу към пакета в ръцете си. — Имам среща. Делова среща. Не мога в никакъв случай да закъснея.

— Все пак… — Той се изправи.

— Съжалявам — рече тя и погледна към него смутено.

Той остави пари на масата.

Тръгнаха заедно към Пето Авеню. На ъгъла тя му подаде ръка. Ръката й бе още студена.

— Много ми беше приятно, мистър Корлис — каза тя. — Благодаря за питието. И за книгата. Наистина… много любезно от ваша страна… — Обърна се и се сля с потока от хора.

За миг усети някаква празнота. Остана още секунда-две на ъгъла, сетне сви устни и тръгна.

Вървеше след нея. Златистият орнамент на кафявата й филцова шапка проблясваше някъде напред. Следваше я на трийсетина крачки.

Като стигна до Петдесет и четвърта улица, тя пресече авенюто и се отправи на изток към Медисън Авеню. Вече знаеше къде отива. Помнеше адреса от телефонния указател. Тя пресече Медисън и Парк Авеню.

Той спря на ъгъла и я видя как изкачва стъпалата пред входа на облицованата с кафяв камък къща.

— Делова среща значи — промърмори той.

Постоя няколко минути, без да знае точно какво чака, след това се обърна и тръгна бавно обратно към Пето Авеню.