Айра Левин
Предсмъртна целувка (8)

8

Когато в петък сутринта прекрачи прага на класната стая, той се чувстваше лек, някак по-висок от друг път и в чудесна форма. Беше прекрасен ден. Слънчевата светлина нахлуваше в стаята, отразяваше се в металните столове и обсипваше като с пайети стените и тавана. Той седна на мястото си в дъното на стаята, протегна крака, скръсти ръце на гърдите си, и се загледа в студентите, които влизаха на групи. Лъчезарното утро бе оживило всички, пък и на следващия ден щеше да се състои първата бейзболна среща от университетските игри, с пролетен бал вечерта, тъй че те бърбореха, викаха, кикотеха се и се смееха високо.

Три момичета стояха настрани и си шушукаха възбудено. Той се чудеше дали са от общежитието и дали случайно не разговаряха за Дороти. Невъзможно е да са я открили вече.

Защо някой ще влиза в стаята й? Естествено е да решат, че иска да спи до по-късно. Той разчиташе, че няма да я намерят още няколко часа. Все пак остана със затаен дъх, докато шушукането на момичетата избухна в смях.

Не, нямаше вероятност да я намерят преди един часа. Някой ще се обади: „Дороти Кингшип не беше на закуска, а я нямаше и на обяд“, и тогава щяха да почукат на вратата й и нямаше да получат отговор. Сигурно щеше да им се наложи да извикат управителката или някой друг, който има ключ. А можеше дори да не я потърсят. Много от момичетата проспиваха закуската, а се случваше и да обядват навън. Дори нямаше близки приятелки, които веднага да забележат отсъствието й. Ако имаше късмет, можеше да не я намерят, докато Елън не телефонира.

Предната вечер, след като се сбогува с Дороти по телефона, той се върна до общежитието. В пощенската кутия на ъгъла пусна плика, адресиран до Елън Кингшип — плика с тревожната бележка на Дороти, доказателството за нейното самоубийство. Първото събиране на пощата беше в шест часа, а Колдуел беше само на сто мили, тъй че писмото щеше да се получи още същия следобед. Ако намереха Дороти сутринта, Елън, известена от баща си, можеше да тръгне от Колдуел за Блу Ривър, преди писмото да пристигне, което би означавало, че почти сигурно ще започне някакво следствие, тъй като бележката, обясняваща случая със самоубийство, щеше да бъде намерена едва когато Елън се върне в Колдуел. Това бе единственият риск, но той беше малък и неизбежен. Вариантите да се промъкне в женското общежитие, за да подхвърли бележката в стаята на Дороти или пък да я скрие в джоба на палтото й или в някой от учебниците й, бяха неразумни, тъй като трябваше да извърши това, преди да й даде хапчетата и в този случай съществуваше далеч по-големият риск Дороти да намери бележката и да я изхвърли или, още по-лошо, да съпостави фактите.

Смяташе, че ако не я намерят до дванайсет часа на обяд, опасността ще е преминала. След дванайсет Елън ще е получила бележката, когато университетската управа се свърже с Лео Кингшип и Кингшип от своя страна се свърже с нея. При наистина голям късмет Дороти можеше да не бъде намерена до късно следобед и тогава истеричното телефонно обаждане на Елън щеше да поведе нещата в желаната посока. Той щеше да бъде чист и всичко щеше да се развие както трябва.

Щяха да направят аутопсия, разбира се. Щяха да открият наличието на голямо количество арсеник и двумесечен зародиш — средството и причината за самоубийството й. Това заедно с бележката щеше да задоволи напълно полицията. Естествено щяха да направят формална проверка в местните аптеки, но безрезултатно. Можеха да се сетят и за фармацевтичния склад, да разпитват студентите: „Виждали ли сте това момиче в склада или някъде из сградата на фармацията?“, и да показват снимката на покойната. Пак безрезултатно. Мистерия, но незначителна. Макар че нямаше да могат да уточнят откъде е дошъл арсеникът, смъртта й щеше да се смята за безспорно самоубийство.

Дали нямаше да потърсят мъжа, тоест любовника? Струваше му се, че това е малко вероятно. Пък и тя съвсем не бе вода ненапита. Това едва ли им влизаше в работата. А Кингшип? Щом е толкова нравствен, може и да подеме частно разследване. „Намерете човека, който опропасти дъщеря ми!“ Въпреки че от описанието на Дороти за баща й му се струваше, че Кингшип по-скоро би си помислил: „Аха, значи е била покварена открай време. Каквато майката, такава и дъщерята.“ Все пак можеше да се стигне и до разследване…

Положително щяха да го разпитват. Виждали ги бяха заедно, макар и не толкова често, колкото можеше да се очаква. В началото, когато успехът му при Дороти беше под съмнение, той не се показваше с нея пред хората. Предната година имаше връзка с друго богато момиче и ако отношенията му с Дороти не вървяха съгласно плановете му, в бъдеще щеше пак да се ориентира към подобни обекти. Не искаше да му излезе име, че се увърта край богати момичета. После, когато нещата с Дороти потръгнаха, ходеха на кино, в неговата стая и в тихи заведения, като това на Гидиън. Да се срещат на пейката вместо във фоайето на общежитието, беше станало традиция.

Не биваше да се заблуждава — ако имаше разследване, щеше да е замесен и той, но Дороти не беше казала никому, че ходят сериозно, така че щяха да привикат и други мъже. Онзи червенокос младеж например, с когото тя бъбреше пред класната стая в деня, в който я видя за първи път и забеляза медния отпечатък „Кингшип“ на кибрита и, и онзи, за когото беше започнала да плете вълнени чорапи, пък и всеки мъж, с когото бе излизала един-два пъти — те всички щяха да бъдат привлечени за следствието и тогава можеха само да се догаждат кой от тях е я „опропастил“, защото всички, тъй или инак, щяха да отричат. Колкото и щателно да е разследването, Кингшип никога не можеше да е сигурен в уликите срещу „виновника“. Щеше да има подозрения спрямо всички мъже, но доказателства срещу никого.

Не, всичко щеше да се уреди. Нямаше да прекъсва колежа, нямаше да работи като експедитор, нямаше да го притискат жена и дете, нямаше да го преследва отмъщението на Кингшип. И все пак прокрадваше се една мъничка сянка… Да предположим, че го посочат в университета като един от мъжете, които са ходили с Дороти, и че момичето, което му отвори да влезе в склада, го види пак, разбере кой е той и научи, че не е студент по фармация… Но и това беше почти изключено. От дванайсет хиляди студенти… Все пак да предположим, че се случи най-лошото. Да предположим, че тя го види, спомни си и отиде в полицията. Дори тогава нямаше да имат доказателства. Да, бил е в склада, но и за това можеше да се измисли някакво извинение и те щяха да му повярват, защото оставаше бележката, бележката с почерка на Дороти. Как щяха да обяснят…

Вратата отстрани на стаята се отвори, стана течение, което повдигна листовете на тетрадката му. Той се обърна да види кой е. Беше Дороти.

Сякаш го заля вълна от гореща лава. Надигна се, кръв нахлу в лицето му, гърдите му се превърнаха в буца лед. Капки пот избиха по цялото му тяло и запълзяха като милион насекоми. Знаеше, че всичко това е изписано на лицето му в разширените очи и пламналите му страни, тъй че тя не можеше да не го види, но той не можеше да го предотврати. Взря се учудено в него. Затвори вратата зад себе си. Изглеждаше както всеки друг ден — с книги под мишница, зелен пуловер, карирана пола. Дороти. Идваше към него, обезпокоена от изражението на лицето му.

Тетрадката му тупна на пода. Той се наведе, благодарен на моментното спасение. Стоеше с лице към страничната облегалка на стола и се опитваше да си поеме дъх. Какво се бе случило? Божичко! Тя не бе взела хапчетата! Точно така, не бе ги взела! Бе го излъгала! Мръсница! Проклета лъжкиня! А бележката пътуваше към Елън… Господи боже!

Той я чу как се намества на стола. Уплашеният й шепот: Какво има? Какво ти е? Той вдигна тетрадката и се изправи. Усещаше как кръвта му се дръпва от лицето, от цялото му тяло и го оставя мъртво студен с пълзящи капки пот. Какво има? Той я погледна. Изглеждаше както всеки друг ден. В косата си имаше зелена панделка. Той се опита да каже нещо, но сякаш гърдите и гърлото бяха кухи и нямаше какво да произведе звука. Какво ти е? Студентите взеха да се обръщат, за да видят какво става. Най-сетне успя да промълви:

— Нищо… Добре съм…

— Лошо ти е! Лицето ти е сиво като…

— Добре съм. От… от това е. — Той докосна гърдите си там, където тя знаеше, че е белегът му от армията. — Понякога ме свива…

— Божичко, помислих, че имаш сърдечна криза или нещо подобно — прошепна тя.

— Не. Добре съм. — Той продължи да я гледа, като се опитваше да диша нормално, хванал здраво коленете си. Господи, сега какво щеше да прави? Мръсница! Значи тя също имаше планове, планове да се омъжи!

Той видя как тревогата за него взе да се стопява от лицето й и на нейно място се появи някаква напрегнатост. Тя скъса листа от бележника си, надраска нещо на него и му го предаде:

Хапчетата не подействаха.

Лъжкиня! Проклета лъжкиня! Той смачка хартията и я стисна в ръка, забивайки ноктите в дланта си. Мисли! Мисли! Опасността беше толкова огромна, че дори не можеше да я схване наведнъж. Елън щеше да получи бележката… Кога? В три часа? Четири? Щеше да се обади на Дороти. „Какво значи това? Защо си писала това?“ — „Какво съм писала?“ Тогава Елън щеше да прочете бележката и Дороти щеше да се сети… Дали щеше да дойде да му каже? Трябваше да съчини някакво обяснение… Или тя щеше да прозре истината, да сервира цялата история на Елън, да се обади на баща си? Ако е запазила хапчетата, ако не ги е хвърлила, щеше да има доказателство! Опит за убийство. Дали щеше да ги занесе в някоя аптека за анализ? Сега вече не можеше да изчисли следващия й ход. Тя беше станала неизвестна величина. Преди си мислеше, че може да предвиди всяко малко движение в проклетия й мозък, но сега…

Чувстваше, че тя го гледа и очаква да реагира на написаното. Той откъсна лист от тетрадката си и свали капачката на писалката. Закри ръката си, за да не види тя как трепери. Не можеше да пише. Наложи се да пише с печатни букви, при това натискаше перото толкова силно, че разкъсваше хартията. Трябваше да звучи естествено!

Добре. Пробвахме, това е. Сега ще се оженим съгласно програмата.

Подаде й го, Дороти го прочете и се обърна към него. Лицето й беше топло и сияйно като самото слънце. Насили се да й отвърне с усмивка, като се молеше тя да не забележи колко е фалшива.

Още не беше късно. Хората пишеха бележки, че ще се самоубиват, и после започваха да протакат. Той погледна часовника си: девет и двайсет. Елън би могла да получи бележката най-рано в три часа. Оставаха пет часа и четирийсет минути. Не можеше вече да обмисля плана си стъпка по стъпка. Трябваше да действа бързо и решително. Без сложни сметки, които разчитат на нея да направи определено нещо в определено време. Без отрова. Как другояче се самоубиват хората? До пет часа и четирийсет минути тя трябваше да е мъртва.