Айра Левин
Предсмъртна целувка (41)

12

Имало ли е някога такъв прекрасен ден? Само това се питаше — имало ли е? Любуваше се на самолета, който изглеждаше нетърпелив като него самия. Беше вирнал муцуна по посока на пистата. Изящното му тяло със златистомедните букви „Кингшип“ и емблемата блестеше под лъчите на утринното слънце. Той се усмихваше самодоволно, като наблюдаваше суетнята на другите писти, където бяха самолетите на гражданската авиация, а чакащите пътници се тълпяха зад телени огради като добитък. Е, не можем всички да имаме частни самолети на разположение! Усмихваше се на лазурното небе, протягаше се и щастливо потупваше гърди, загледан в белите облачета от дъха си. Не, заключи той категорично, действително не е имало такъв прекрасен ден. Никога ли?! Да, никога! Ами, никога? Горе-долу… Обърна се и закрачи обратно към хангара, като си тананикаше една мелодийка на Джилбърт и Съливан.

Мариън и Лео стояха на сянка и пак се бяха наострили нещо.

— Ще дойда — настояваше Мариън.

— Какво мъдрувате? — усмихна се безгрижно Бъд, като застана при тях.

Лео се обърна и тръгна нанякъде.

— Какво има? — запита той Мариън.

— Нищо няма. Малко ми е лошо и той не иска да идвам с вас. — Погледът й бе вперен в самолета зад гърба му.

— Предсватбена изнервеност, а?

— Не, просто не ми е добре, това е.

— О! — каза той съчувствено.

Помълчаха малко, като наблюдаваха двама механици, които се суетяха около резервоара на самолета, а после Бъд се отправи към Лео. Какво се е заял с Мариън в такъв хубав ден? Щом иска да дойде, може и за добро да е. Смяната на обстановката сигурно ще я поуспокои.

— Готови ли сме за полет?

— Още няколко минути — каза Лео. — Чакаме мистър Детуайлър.

— Кого?

— Мистър Детуайлър. Баща му е в управителния съвет на фирмата.

След малко се зададе рус мъж със сиво палто. Имаше продълговата челюст и гъсти вежди. Той кимна на Мариън и застана до него.

— Добро утро, мистър Кингшип.

— Добро утро, мистър Детуайлър. — Ръкуваха се. — Бих желал да се запознаете с моя бъдещ зет, Бъд Корлис. Бъд, това е Гордън Детуайлър.

— Здравейте.

— Аа! — възкликна Детуайлър и за миг склещи ръката му като в преса. — Горях от нетърпение да се запозная с вас. Да, сър, действително.

Ама че перко, помисли си Бъд. Или може би се подмазва на Лео?

— Излитаме ли, сър? — провикна се някакъв мъж от самолета.

— Излитаме — отговори Кингшип.

Мариън тръгна напред.

— Мариън, искам ти да не…

Но тя се мушна пред Лео по стълбичката и влезе в самолета. Баща й сви рамене и поклати глава. Детуайлър последва Мариън. Лео каза:

— След теб, Бъд.

Бъд изкачи бързо трите стъпала и влезе в самолета. Беше шестместен, с бледосиня тапицерия. Зае последното място вдясно, зад крилото. Мариън беше от другата страна на пътеката. Лео седна отпред вляво, редом с Детуайлър, а по средата останаха две празни седалки.

Моторът избоботи, а после забуча и Бъд затегна колана си. Жестока работа — и катарамите медни, че как иначе! Усмихнато поклати глава. Погледна през прозореца към хората, които чакаха зад оградите, и се запита дали те го виждат.

Самолетът потегли. На път… Щеше ли Лео да го води при пещите, ако все още имаше някакви подозрения? Изключено. Изключено ли? Разбира се. Той се облегна, потупа Мариън по лакътя и й се усмихна. Тя също се усмихна, но май наистина й беше лошо; отново се обърна към прозорчето. Лео и Детуайлър си говореха тихо през пътеката.

— За колко време ще стигнем, Лео? — запита весело Бъд.

Лео се обърна.

— За три часа. Ако не срещнем вятър, и за по-малко. — После пак заговори с Детуайлър.

Е, както и да е, и без това не му се приказваше. Обърна се към прозорчето и се загледа в препускащото насреща поле.

Накрая на пистата самолетът бавно направи завой. Моторите забучаха по-силно, набираха мощ.

Той гледаше през прозорчето, опипвайки медната катарама на предпазния колан. На път за пещите… Заветните пещи. Изворът на богатството!

Защо майка му се страхуваше да пътува със самолет? Ей богу, щеше да е знаменито да е тук заедно с него.

Самолетът потегли с рев.

 

 

Той първи ги забеляза: в далечината върху снежната пелена се чернееше купчинка сгради, край която извиваше железопътна линия. Ето ги!

Забеляза разсеяно, че Мариън седна пред него. Дъхът му запоти прозорчето. Избърса стъклото.

Купчинката изчезна под крилото. Той чакаше. Преглъщаше, но ушите му заглъхнала от спускането на самолета.

Пещите се появиха отново точно под него, сякаш се изплъзнаха изпод крилото. Видя пет-шест кафяви правоъгълни покрива, от средата на които се провлачваха дебели опашки пушек. Бяха един до друг, огромни, изложени на слънце, близо до паркинга, препълнен с леки коли, които лъщяха като металически брънки на ризница. Железопътните линии се разклоняваха и ги обграждаха, а по-надолу се сливаха в едно стебло, по което пълзеше товарен влак. Пушекът му бе тънка струйка в сравнение с огромните димни реки на пещите. Веригата от вагони проблясваше червено-оранжева.

Бавно извръщаше глава. Не можеше да откъсне очи от пещите, които се изплъзваха към опашката на самолета. Ширнаха се заснежени полета. Тук-таме се замяркаха къщи. Пещите изчезнаха. Къщите зачестиха, появиха се пътища, от които излизаха странични улички. Още повече къщи, сега съвсем нагъсто, магазини, огромни реклами, движещи се коли, хора като точици, парк.

Самолетът се наклони. Земята се килна на една страна, после зае хоризонтално положение и приближи с отскок. Раздрусване. Катарамата на колана се вряза в стомаха му. След това самолетът се заплъзга плавно по пистата. Измъкна бледосиния ремък от медната катарама.

Когато слязоха от самолета, отпред ги чакаше лимузина. Лъскавочерен пакард, произведен по специална поръчка. Бъд седна на сгъваемата седалка до Детуайлър. Наведен напред, гледаше над раменете на шофьора. Взираше се по дългата главна улица на града към белия хълм, далеч от хоризонта. Иззад билото се издигаха струи дим. Виеха се черни като небосклона и приличаха на безплътните пръсти на някой дух.

 

 

Главната улица се превърна в магистрала, която прорязваше заснежените поля, а магистралата — в асфалтово шосе покрай подножието на хълма. Шосето премина в чакълест път, пресечен тук-таме от релси, който завиваше наляво и изкачваше възвишението успоредно с железопътната линия. Задминаха един пуфтящ влак, а сетне и друг. От препълнените с руда товарни вагони искряха метални отблясъци.

Насреща им се появиха пещите. Гледани отдалеч, кафявите сгради оформяха пирамида. Техните бълващи комини обграждаха най-високия. По-отблизо сградите порастваха и се отделяха една от друга. Стените бяха от кафяви метални елементи с напречни дървени греди, а стъклата на несиметрично разположените прозорци бяха покрити със сажди. Формите на сградите бяха строги, изсечени. Помежду си бяха свързани с тесни алеи. Приближиш ли още повече, всичко се сливаше отново и небето се скриваше зад издадените ъгловати форми. Сградите и виещият се дим оформяха един гигантски силует, внушителен като катедрала. Той се възвиси като планина, а сетне тутакси изчезна, щом лимузината зави.

Спряха пред ниска тухлена постройка. На входа с угодническа усмивка ги очакваше слаб побелял мъж в елегантен тъмносив костюм.

 

 

Не забелязваше какво яде — обядът изобщо ме го интересуваше. Откъсна поглед от прозореца насреща, през който се виждаха сградите на пещите, и си представи как огромните камари сивкавокафяв трошляк се превръщат в бляскава мед. Сетне заби нос в чинията си. Започна да се храни по-бързо с надеждата, че другите ще направят същото.

Оказа се, че елегантният мъж с белите коси е мистър Ото — техническият директор. След като Лео го представи, мистър Ото ги заведе в заседателната зала и взе да се извинява.

— Разбирате, нали? Това все пак не е като приемната на фирмата в Ню Йорк — каза той с усмивка, като посочи покривката, която не застилаше цялата маса.

Извини се учтиво за студената храна и неохладеното вино.

— Боя се, че при нас липсват удобствата, които имат колегите в големия град — оправдаваше се мистър Ото.

Мистър Ото очевидно искаше да подскаже, че му се ще да работи в Ню Йорк. Докато ядяха супата, той обясняваше, че промишлеността изпитва недостиг от мед, и изрази недоволството си от мерките, които правителството взема по този въпрос. От време на време вместо мед казваше „червеният метал“.

— Мистър Корлис.

Бъд вдигна поглед. Детуайлър му се усмихваше от отсрещната страна на масата.

— Яжте по-внимателно, че да не си счупите някой зъб. В чинията ми имаше костички.

Бъд погледна в почти празната си чиния и се засмя.

— Горя от нетърпение да видя пещите — каза той.

— И ние също — отбеляза Детуайлър, като продължаваше да се усмихва.

— Костичка ли намерихте в чинията си? — попита мистър Ото. — Ужасна жена! Предупредих я да внимава. Тия хора тук едно пиле не могат да нарежат както трябва!

 

 

Най-сетне излязоха от тухлената сграда и тръгнаха през асфалтирания двор към пещите. Сега той не бързаше. Другите крачеха напред без палта, а той вървеше по-бавно отзад и се наслаждаваше на приятните мигове. Натоварен с руда влак изчезна зад стоманената врата от лявата страна на сградите. Отдясно товареха друг влак. Кранове спускаха медта във вагоните. Огромните квадратни плочи, всяка една от които вероятно тежеше по около двеста и петдесет килограма, приличаха на втвърден пламък. Туптящо сърце, мислеше си той, като гледаше с възторг гигантския кафяв корпус, който с всяка приближаваща крачка все повече затулваше небето… гигантското сърце на тежката индустрия. Той бе тъй близо до него, всъщност всеки миг щеше да стане част от него, тъй че не можеше да не усети мощния му пулс.

Другите бяха влезли в огромната стоманена сграда, а на входа сега стоеше само мистър Ото и усмихнато го изчакваше. Бъд се забърза напред като влюбен, комуто предстои дългоочаквана среща. Провървя ти, братко. Най-сетне победи, мислеше си той. Тази победа трябваше да се отпразнува с фанфари.

Изви сирена.

Ето на! Благодаря. Muchas Gracias.

Влезе и вратата се затвори зад него.

Сирената изви отново — пронизително като птица в джунгла.