Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

3

Хапчетата — две сивкавобели капсули — взе от Хърми Годсен. Плати за тях пет долара.

В осем часа се срещна с Дороти на обичайното място, закътана между няколко дървета пейка в центъра на широката ливада, разделяща сградите на Института по изкуствата и Фармацевтичния факултет. Когато се отби от бялата бетонна алея и закрачи по тъмния тревен килим, видя, че Дороти е вече там, седнала сковано, с вплетени пръсти в скута, наметнала раменете си с тъмен жакет, за да се предпази от априлския хлад. Една лампа в страничната улица отпечатваше сенките на листата върху лицето й.

Седна до нея и я целуна по бузата. Тя го поздрави с тих глас. Откъм правоъгълника от осветени прозорци в сградата на Института по изкуствата се разнасяха боричкащи се мелодии — свиреха десетина пиана.

— Взех ги — каза той след малко.

Една двойка се отправи през тревата към тях и като видя, че пейката е заета, се върна към бетонната алея.

— Божичко, всички са заети — чу се гласът на момичето.

Извади плика от джоба си и го сложи в ръката на Дороти. Пръстите й опипаха капсулите през хартията.

— Трябва да вземеш двете наведнъж — каза той. — Възможно е да вдигнеш малко температура и вероятно ще почувстваш гадене.

Тя сложи плика в джоба на жакета си.

— Какво има в тях?

— Хинин и някои други неща. Не знам точно. — Замълча за миг. — Няма да ти навредят.

Погледна лицето й и видя, че се е загледала в нещо далеч зад сградата на Института по изкуствата. Обърна се и проследи втренчения й поглед — очите му се спряха на една мигаща червена светлинка на километри от тях. Светлинката бе на върха на предавателната кула на местната радиостанция, върху най-високата сграда в Блу Ривър — Общината, където се помещаваше и службата за бракосъчетания. Запита се дали тя се е вторачила в светлинката заради това, или просто защото е мигаща червена светлинка на иначе тъмното небе. Докосна ръцете й — бяха студени.

— Не се безпокой, Дори. Всичко ще мине добре.

Поседяха мълчаливо няколко минути.

— Бих искала да отида на кино тази вечер — обади се тя. — Дават филм с Джоун Фонтейн.

— Съжалявам — рече той, — но имам километрично домашно по испански.

— Да идем до студентския клуб. Ще ти помогна да го напишеш.

— Ти май си решила да ме поквариш.

Изпрати я през университетския парк. Срещу ниската модерна сграда на женското общежитие се целунаха за лека нощ.

— Ще се видим утре в клас — каза той.

Тя кимна и го целуна повторно. Трепереше.

— Виж, пиленце, няма от какво да се безпокоиш. Ако хапчетата не свършат работа, ще се оженим. Нали знаеш, любовта побеждава всичко.

Тя чакаше той да каже още нещо.

— Много те обичам — добави той и я целуна. Когато устните им се отделиха, по нейните потрепваше несигурна усмивка.

— Лека нощ, пиленце.

 

 

Прибра се в стаята си, но не можеше да учи по испански. Седеше, подпрял лакти върху масата за бридж, с глава между ръцете си, и мислеше за хапчетата. По дяволите, трябва да подействат! Ще подействат!

Хърми Годсен му беше казал: „Не мога да ти дам писмена гаранция. Щом приятелката ти е вече втори месец…“

Опита се да не мисли за това. Стана, отиде до бюрото и отвори най-долното чекмедже. Изпод старателно сгънатата пижама извади две брошури, чиито гъвкави гланцирани корици имаха меден блясък.

Когато се запозна с Дороти и разбра чрез един от студентите, секретар в канцеларията, че тя не е просто от Кингшиповите от „Кингшип Копър“, а дъщеря на самия президент на фирмата, написа официално писмо до представителството им в Ню Йорк. В него се представяше за човек, който възнамерява да направи инвестиции в „Кингшип Копър“ (което не бе далеч от истината) и молеше да му изпратят брошури за дейността и финансовото състояние на фирмата.

Две седмици по-късно — по това време четеше „Ребека“ и се преструваше, че му харесва, защото това бе любимата книга на Дороти, а тя усърдно му плетеше дебели вълнени чорапи, тъй като един предишен неин приятел ги харесвал и плетенето им се превърнало в символ на нейната привързаност — брошурите пристигнаха. Разтвори плика с церемониално старание. Те се оказаха великолепни: „Технически данни за медта и медните сплави на Кингшип“ и „“Кингшип Копър" — пионери в мирно време". Изобилстваха със снимки: рудници и пещи, цехове за пречистване на рудата и конвертори, ротативни мелници, валцови мелници, тръбни мелници. Прочете ги сто пъти и знаеше всяко заглавие наизуст. От време на време разтваряше брошурите и на устните му се появяваше замислена усмивка, като на жена, която препрочита любовно писмо.

Тази вечер нямаха ефект — „Открит рудник в Ландърс, Мичиган. Годишният добив от този само рудник…“

Ядосваше се най-много от факта, че в известен смисъл Дороти е виновна за всичко. Той бе пожелал да я заведе в стаята си само веднъж — нещо като залог за бъдещето на тяхната връзка. А Дороти, с нейните нежно притворени очи, изпълнени с тъга и копнеж, като на сираче, сама си изпроси следващите срещи. Той удари по масата. Наистина вината беше нейна! Да я вземат дяволите!

Опитваше се да се съсредоточи върху брошурите, но напразно. Побутна ги настрана и подпря отново главата си с ръце. Ами ако хапчетата не свършат работа? Да напусне университета? Да я изостави? Би било безполезно. Тя знаеше адреса му в Менасет. Дори да не проявеше желание да го издирва, баща й щеше да се погрижи за това. Разбира се, не можеха да търсят от него съдебна отговорност… Ами ако можеха? Кингшип и без това бе в състояние да му причини достатъчно неприятности. Представи си богаташите като някакъв клан, в който всеки защитава другия, и сякаш чуваше Лео Кингшип да казва: „Пазете се от този младеж. Той не е стока. Смятам, че е мой родителски дълг да ви предупредя…“ И какво му оставаше тогава? Някаква експедиторска службица?

Или пък да се ожени за нея. Тя ще роди бебето и те никога няма да получат и цент от парите на Кингшип. Значи пак канцеларията, само че този път с жена и дете на врата. По дяволите!

Хапчетата трябваше да подействат. Това беше единственият изход. Ако нищо не стане, главата му не го побираше…

 

 

Върху лъскавия бял картон на рекламния кибрит-тефтерче с медно фолио бе отпечатано „Дороти Кингшип“. Всяка Коледа „Кингшип Копър“ раздаваше такива лични кибрити на своите служители, клиенти и приятели. Тя драсна четири пъти и най-сетне запали клечката, а когато я поднесе към цигарата си, пламъкът трептеше, сякаш подухван от лек ветрец. Облегна се назад и опита да се отпусне, но не можеше да откъсне очи от отворената врата на банята — от белия плик на ръба на мивката, чашата с вода…

Затвори очи. Да можеше да поговори с Елън… Сутринта бе получила писмо — „Времето е прекрасно… за председател на туристическото дружество… Прочете ли новия роман на Марканд?…“ — едно от глупавите формални писъмца, които си разменяха след Коледа и скарването. Ех, да можеше да се посъветва с Елън, да поговори с нея така, както си говореха преди.

Дороти бе на пет, а Елън на шест години, когато Лео Кингшип се разведе. Третата сестра, Мариън, бе на десет години. Момичетата се разделиха с майка си — още тогава, след развода, а година по-късно тя почина. Мариън преживя загубата най-тежко от всички. Тя ясно си спомняше укорите и обвиненията, предшествали развода, и сетне, когато сестрите й поотраснаха, им разказваше с горчивина тези подробности. До известна степен преувеличаваше жестокостта на Кингшип. С течение на годините Мариън се отчужди, усамоти се и се затвори в себе си.

Дороти и Елън се привързаха една към друга, сякаш да утолят жаждата си за онази обич, която не бяха получили нито от баща си, защото той бе отвърнал на неприязънта им със студенина, нито от няколко безлични и тесногръди гувернантки, на които той подред прехвърляше поверените му от съда настойнически права. Двете сестри посещаваха едни и същи училища и летни лагери, членуваха в едни и същи клубове и ходеха заедно на танцови забави, като внимаваха да се приберат точно в часа, определен от баща им. Тръгнеше ли нанякъде Елън, Дороти я следваше по петите.

Но когато Елън постъпи в „Колдуел Колидж“ в щата Уисконсин и Дороти спомена, че на другата година ще я последва, Елън отсече: „Не!“ Дороти трябвало да порасне и да стане самостоятелна. Баща им се съгласи, тъй като самостоятелността беше качество, с което сам той се гордееше и което ценеше у другите. Все пак направи известен компромис и Дороти бе изпратена в Стодард, на около сто и седемдесет километра от Колдуел, с уговорката, че сестрите ще си гостуват в края на всяка седмица. Те размениха няколко посещения, като интервалът между тях постепенно се увеличаваше, докато в края на първата година Дороти заяви, че се чувства съвсем самостоятелна, и посещенията спряха. А миналата Коледа взеха, че се скараха. И то за нищо. „Решаваш и вземаш блузата ми, можеше поне да ме попиташ!“ Сетне кавгата се разрасна, понеже Дороти беше изнервена и потисната през цялата ваканция. Когато се върнаха в колежите, кореспонденцията им се сведе до кратки бележки, при това си ги разменяха рядко…

Какво й пречеше да позвъни на Елън? Дороти се улови, че се е втренчила в телефона. Можеше да се свърже за секунда… Не, не! Защо тя първа да подава ръка и да рискува да я отблъснат? Смачка цигарата си в пепелника. Освен това, след като се беше успокоила вече, какво още се колебаеше? Ще глътне хапчетата и ако подействат — добре. Ако не — ще се оженят. Помисли си колко чудесно би било, пък дори баща й да побеснее. Голяма работа! Не и трябваха неговите пари.

Отиде до вратата на хола и я заключи. Изпита лек трепет при това необичайно и донякъде мелодраматично действие.

Влезе в банята, взе плика от ръба на мивката и изсипа капсулите върху дланта си. Бяха сиво-бели, с лъскаво желатиново покритие, като удължени перли. Пусна плика в кошчето. „Ами ако не ги взема?“

Още утре ще се оженят! Вместо да чакат до лятото или, по-вероятно, до завършването — две години, че и отгоре, — утре вечер ще са женени!

Не, нямаше да е честно. Беше обещала, че ще опита. Все пак утре…

Вдигна чашата, тикна хапчетата в устата си и изпи водата на един дъх.