Айра Левин
Предсмъртна целувка (15)

1

Писмо от Анабел Кох до Лео Кингшип:

Студентско общежитие

Стодард Юнивърсити

Блу Ривър, Айова

5 март 1951 г.

 

Уважаеми господин Кингшип.

Предполагам, че се питате коя съм, ако не си спомняте името ми от вестниците. Аз съм момичето, което даде на заем колана си на дъщеря Ви Дороти през април миналата година. Аз последна говорих с нея. Ако нямах сериозна причина, не бих повдигнала този въпрос, тъй като съм сигурна, че темата е много болезнена за Вас.

Както може би си спомняте, аз и Дороти имахме еднакви зелени костюми. Тя дойде в моята стая и ми поиска колана. Аз й го дадох и по-късно полицията го намери в стаята й (тогава си мислех, че е моят колан). Задържаха го повече от месец, докато решат да ми го върнат, и през това време пролетта свърши, така че миналата година не облякох зеления си костюм.

Сега отново наближава пролет и снощи преглеждах пролетните си дрехи. Пробвах зеления костюм и той ми стоеше чудесно. Но когато сложих колана, за мое учудване открих, че това е коланът на Дороти. Разбирате ли, белегът оставен от катарамата, е две дупки по-нататък, отколкото е талията ми. Дороти беше много стройна, но аз съм по-слаба от нея. Всъщност, откровено казано, съм направо кльощава. Знам със сигурност, че не съм отслабнала напоследък, защото костюмът, както вече споменах, ми е съвсем по мярка. Значи коланът е на Дороти. Когато полицията най-напред ми го показа, помислих, че е моят, защото златното покритие на езика на катарамата беше олющено. Трябвало е да се сетя, че след като двата костюма са правени от един и същ производител, покритието ще падне и от двете катарами.

Излиза, че Дороти не е могла да носи своя колан по някаква причина, макар изобщо да не е бил повреден, и е взела моя. Нищо не разбирам. Навремето си мислех, че тя само се е преструвала, че й трябва коланът ми, защото е искала да поговори с мен.

След като знам, че това е коланът на Дороти, бих се чувствала неудобно да го нося. Не съм суеверна, но в крайна сметка той не е мой, а на бедната Дороти. Помислих си да го изхвърля, но и това е някак неудобно, така че Ви го изпращам в отделен пакет и можете да го запазите или да разполагате с него както намерите за добре.

Аз пак мога да използвам костюма, защото и без това тази година всички момичета тук носят широки кожени колани.

С уважение,

Анабел Кох

Писмо от Лео Кингшип до Елън Кингшип:

8 март 1951 г.

 

Мила Елън.

Получих последното ти писмо и се извинявам, че не ти отговорих по-рано, но напоследък бях много зает с неотложни задачи, свързани с бизнеса.

Вчера, както всяка сряда, Мариън беше тук на вечеря. Тя не изглежда много добре. Показах й едно писмо, което получих вчера, и тя предложи да го препратя на теб. То е в плика. Прочети първо него и после моето писмо.

Сега, след като си прочела писмото на мис Кох, ще ти обясня защо ти го изпращам.

Мариън ми каза, че след смъртта на Дороти ти се упрекваш, че си проявила безсърдечно отношение към нея. Според Мариън онзи разказ на мис Кох за отчаяната нужда на Дороти да разговаря с някого те е накарал да смяташ, че това е трябвало да бъдеш ти и си щяла да бъдеш ти, ако не си тласнала Дороти към самостоятелност твърде рано. Мислиш си, както Мариън подразбира от писмата ти, че ако твоето отношение към Дороти е било различно, тя може би нямаше да избере този път.

Аз смятам, че Мариън е права. Това обяснява и твоето настойчиво нежелание да приемеш истината — това твое самозалъгване, само така мога да го нарека, — когато миналия април упорито отказваше да повярваш, че смъртта на Дороти е самоубийство, въпреки неоспоримото доказателство на бележката, която ти самата получи. Внушаваше си, че ако Дороти е извършила самоубийство, ти по някакъв начин си отговорна за това, така че трябваше да минат няколко седмици, преди да повярваш на истината за смъртта й и да поемеш бремето на една въображаема отговорност.

От писмото на мис Кох става ясно, че Дороти е отишла при нея именно защото, по някаква нейна си причина, й е трябвал коланът. Тя не се е нуждаела отчаяно да поговори с някого. Решила е да го направи, тъй че е щяла да го направи и няма абсолютно никаква причина да смяташ, че би дошла първо при теб, ако не сте се спречкали миналата Коледа. (И не забравяй, че тогава тя започна разпрата, беше в лошо настроение.) Колкото до първоначалната студенина от страна на Дороти, нали и аз се съгласих, че е по-добре да отиде в Стодард вместо в Колдуел, защото в Колдуел щеше да стане още по-зависима от теб. Вярно, ако те беше последвала в Колдуел, трагедията нямаше да се случи, но „ако“ с нищо не помага. Наказанието на Дороти бе наистина прекомерно сурово, но си го е избрала сама. Аз не нося отговорност, нито ти, нито който и да било друг освен тя самата.

Известието, че първоначалното тълкуване на мис Кох за поведение на Дороти е било погрешно, надявам се, ще те освободи от чувството за вина, което може би продължава да те тормози.

Твой любещ баща

 

П.П. Моля да ме извиниш за нечетливия почерк. Сметнах това писмо за твърде лично, за да го продиктувам на мис Ричардсън.

Писмо от Елън Кингшип до Бъд Корлис:

12 март 1951 г. 8,35 ч.

 

Драги Бъд.

Ето че седя във вагон-ресторанта пред чаша кока-кола (в този час — уф!), с лист и писалка и се старая да пиша равно, макар че ръката ми подскача в ритъма на влака, и да дам едно „далеч не блестящо, но поне хвърлящо известна светлина“ — както би казал професор Мълхоланд — обяснение защо предприемам това пътуване до Блу Ривър.

Съжалявам за баскетболния мач довечера, но съм сигурна, че Кони или Джейн с удоволствие ще дойдат на мое място, а ти можеш да си мислиш за мен между полувремената.

Преди всичко това пътуване не е плод на прибързано решение! Обмислях го цяла нощ. Все пак не съм тръгнала да бягам в Кайро! Второ, няма да пропусна от материала, защото ти ще водиш пълни записки във всички часове, пък и надали ще отсъствам повече от седмица. Освен това не знам да са изхвърлили някой студент от горните курсове за неизвинени. Трето, не смятам, че ще е загубено време, защото няма да разбера истината, ако не се опитам да я разбера, а докато не се опитам, няма да имам нито минута спокойствие.

Сега, след като отхвърлих възраженията, нека ти обясня защо отивам. Ще започна с малко предистория.

От писмото, което получих от баща си в събота сутринта, ти знаеш, че първоначално Дороти искаше да дойде в Колдуел и аз се противопоставих за нейно добро — тогава бях убедена, че е за нейно добро. След смъртта й се питам дали не е било чист егоизъм от моя страна. У дома ме е ограничавала както строгостта на баща ми, така и зависимостта на Дороти от мен, въпреки че не съм го съзнавала. И когато отидох в Колдуел, аз направо хвръкнах. През първите три години се отдадох на живот: излизах с весели компании, движех се с най-големите бохеми… Ако можеше да надзърнеш в миналото, не би ме познал. Та мисълта ми е, не съм сигурна дали тогава спрях Дороти, за да насърча нейната независимост или за да запазя своята, тъй като Колдуел е такова място, че всеки знае какво върши другият.

Преценката на баща ми (вероятно от втора ръка, чрез Мариън) за реакцията ми към смъртта на Дороти е абсолютно вярна. Не исках да приема, че е самоубийство, защото това означаваше, че съм отчасти отговорна. Мислех обаче, че имам и други причини за съмнение освен емоционалните. Бележката, която тя ми изпрати, например. Почеркът беше нейният — не мога да отрека, — но изразите сякаш не бяха нейни. Звучаха някак превзето и се обръщаше към мен със „скъпа“, докато по-рано винаги е било „мила Елън“ или „скъпа Елън“. Споменах това на полицията, но те казаха, че тя естествено е била напрегната, когато е писала бележката, и не може да се очаква, че ще се изразява нормално, с което трябваше да се съглася, тъй като изглеждаше логично. Фактът, че е носела свидетелството си за раждане, също ме тревожеше, но те дадоха обяснение и на това. Самоубийците често си правели труда да осигурят незабавното установяване на самоличността им. Фактът, че другите неща, които тя винаги носеше в портфейла си (лична карта от Стодард и други документи), са достатъчно доказателство за самоличността й, изглежда, не им направи никакво впечатление. А когато им казах, че тя просто не е такъв човек, че не би й дошло наум да се самоубие, те дори не си дадоха труд да ми отговорят. Отхвърлиха всичките ми аргументи.

Нищо не можех да направя. Разбира се, накрая трябваше да приема, че Дороти се е самоубила и че аз съм отчасти виновна за това. Разказът на Анабел Кох беше само един необорим аргумент. А мотивът за самоубийството на Дороти ме караше да се чувствам още по-отговорна, тъй като в днешно време разумните момичета не трябва да се самоубиват, когато забременеят… Освен, мислех си аз, ако са свикнали да се осланят на друг и после този друг изведнъж ги изостави.

Но бременността на Дороти означаваше, че още един човек я е изоставил — мъжът. В едно бях сигурна — Дороти не се отнасяше лекомислено към секса. Тя не се сваляше ей тъй, за ден-два. Фактът, че е била бременна, означаваше, че е имало мъж, когото тя е обичала и за когото е възнамерявала един ден да се омъжи.

Спомних си, че в началото на декември, пет месеца преди смъртта си, Дороти ми бе писала за един младеж, когото срещала в часовете по английски. Излизала с него от доста време и знаела, че това е Истинската Любов. Пишеше, че ще ми разкаже подробно през коледната ваканция. Но по Коледа ние така се сдърпахме, че тя не ми говореше. А след като се прибрахме в колежите, започнахме да си разменяме много сдържани писма. Така и не успях да науча дори името му. Знам за него само това, което тя бе споменала в онова писмо — че е бил в нейната група по английски през есента и че бил красавец и приличал на Лен Върнън (съпруг на наша братовчедка), което означава, че възлюбеният на Дороти е бил висок, рус и синеок.

Споменах на баща ми за този младеж и го увещавах да разбере кой е и да го накаже по някакъв начин. Не се съгласи и взе да ми обяснява, че било невъзможно да се докаже, че именно той е вкарал Дороти в беля, пък дори и да можело да се докаже, каква полза от това. Според него тя се била самонаказала за греховете си и той смяташе случая за приключен.

Така стояха нещата до събота, когато получих писмото от баща ми заедно с това на Анабел Кох. Ето че стигнахме до моето голямо откритие.

Писмата нямаха очаквания от баща ми ефект — във всеки случай не в първия момент, защото, както казах, историята на Анабел Кох далеч не беше причината за моята гузна съвест. Но после започнах да се чудя: ако коланът й е бил съвсем здрав, защо Дороти е излъгала и взела колана на Анабел? Защо Дороти не е могла да сложи своя колан? Баща ми е склонен да отмине това обстоятелство, като казва, че е имала „някаква нейна си причина“, но аз исках да знам каква е тази причина, защото в деня на смъртта си Дороти бе направила още три привидно незначителни неща, които тогава ме озадачиха и продължават да ме озадачават. А именно:

1. В 10,15 ч. същата сутрин тя си купува чифт евтини бели ръкавици в магазина срещу общежитието. (Собственикът съобщил в полицията, след като видял снимката й във вестника.) Първо попитала за тънки чорапи, но поради големия наплив за пролетния бал, насрочен за следващата вечер, вече нямали от нейния размер. Тогава поискала ръкавици и купила един чифт за долар и петдесет. Тя е била с тях, когато е загинала, а в същото време в бюрото в стаята й е имало красиви бели ръкавици, ръчна изработка, съвършено чисти — Марион й ги беше подарила предната Коледа. Защо не е сложила тях?

2. Дороти се обличаше старателно. Носела е зеления си костюм, съчетан с евтина блуза от бяла коприна, чиято провиснала безвкусна фльонга никак не подхожда на линията на костюма. В същото време в гардероба й имаше бяла копринена блуза, също безупречно чиста, ушита специално за този костюм. Защо не е облякла нея?

3. Дороти е била облечена в тъмнозелено, в комбинация с кафяво и бяло. А кърпичката в чантата й е ярко тюркоазна, възможно най-неподходяща за тоалета й. В стаята й е имало поне дузина кърпички, които вървят с тоалета й. Защо не е взела някоя от тях?

Тогава, след смъртта й, аз споменах тези неща на полицията. Те им обърнаха толкова внимание, колкото и на другите въпроси, които бях повдигнала. Била объркана. Абсурдно било да се очаква от нея да се облече с обичайното си старание. Изтъкнах, че случаят с ръкавиците е обратното на разсеяност — тя ги е купила, защото много е държала да си купи нещо. А щом в единия случай е действала съзнателно, не е ли логично да се предположи, че и трите й постъпки са били целенасочени? Те махнаха пренебрежително: „Сложно нещо е психологията на самоубийците.“

Писмото на Анабел Кох прибави четвърти случай, който следваше схемата на другите три. Коланът на Дороти е бил в изправност, но вместо него тя е сложила този на Анабел. Във всички тези случаи тя се отказва от подходяща вещ заради по-неподходяща. Защо?

Блъсках си главата с този проблем цяла събота и сетне цялата нощ. Не ме питай какво очаквах да докажа. Чувствах, че трябва да има някакъв смисъл зад всичко това, и се опитвах да разбера в какво състояние е била Дороти по онова време, какво се е въртяло в главата й. Всичко това не ми даваше мира, като болен зъб в устата — щеш, не щеш, езикът ти е там.

Трябват ми топове хартия, за да ти опиша всички етапи, през които преминах в търсенето на някаква връзка между четирите отхвърлени вещи. Цена, откъде са взети и хиляда други идеи, но нищо не излизаше. Същото стана и когато се опитах да намеря общи черти в неподходящите неща, които бе използвала. Дори взех четири листа, озаглавих ги „Ръкавици“, „Кърпичка“, „Блуза“ и „Колан“, записах всичко, което знаех за тях, и отново започнах да търся връзката. По едно време взех да си мисля, че наистина няма връзка. Размери, кога е купено, собственост, стойност, цвят, качество, място на купуване — нито една от съществените особености не се появи във всички списъци. Скъсах листата и си легнах. „Сложно нещо е психологията на самоубийците.“

Идеята ми хрумна след около час, при това така изненадващо, че подскочих в леглото, направо смразена. Блузата, ръкавиците, купени сутринта, коланът на Анабел Кох, тюркоазната кърпичка — „Нещо старо, нещо ново, нещо на заем, нещо синьо“.

Може и да е съвпадение, непрестанно си повтарям това. Но дълбоко в сърцето си не вярвам.

Дороти е отишла в Общината не защото Общината е най-високата сграда в Блу Ривър, а защото е мястото, където отиваш, ако искаш да се жениш. Тя е носела нещо старо, нещо ново, нещо на заем и нещо синьо — бедната романтична Дороти! — и свидетелството си за раждане, за да докаже, че е навършила осемнайсет години. А човек не отива там самичък. Онзи, който е придружил Дороти, може да е единствено младежът, от когото е забременяла, младежът, с когото е ходила дълго време и когото е обичала — русият, синеок красавец от групата й по английски през есента. Той е намерил начин да я качи на покрива. Почти съм сигурна, че така е станало.

Бележката? В нея пишеше само: „Надявам се, че ще ми простиш за нещастието, което ще причиня. Няма какво друго да направя.“ Къде се споменава за самоубийство? Тя е имала предвид сватбата! Тя знаеше, че татко не би одобрил подобна прибързана стъпка, но какво друго е можела да направи, била е бременна. От полицията бяха прави, като казаха, че неестественият тон се дължи на някакво напрежение, само че напрежението е било породено от предстоящата женитба, а не от мисълта за самоубийство.

„Нещо старо, нещо ново…“ бе за мен достатъчно силен аргумент, но той в никакъв случай не можеше да накара полицията да преквалифицира едно самоубийство в неразкрито убийство, особено пък след като са с предубеждение към мен — онази чудачка, която им досаждаше миналата година. Знаеш, че това е вярно. Реших, че ще издиря този младеж и ще направя много предпазливо разузнаване „A la Шерлок“. Щом се добера до нещо, което подкрепя моите подозрения, нещо достатъчно убедително, че да заинтригува полицията, естествено, ще ида при тях. Гледала съм доста филми, в които героинята разобличава убиеца насаме в неговата затънтена квартира, а той й отговаря: „Да, аз го направих, само че ти няма да можеш да разкажеш на никого.“ Така че не се безпокой за мен, не действай прибързано и не пиши на баща ми, защото той сигурно ще побеснее. Може и да е „безразсъдно“ да се втурвам по този начин, но мога ли да си седя спокойно, когато знам какво трябва да се направи и няма кой друг да се заеме?

Всичко е като по часовник. Тъкмо влизаме в Блу Ривър. Виждам Общината през прозореца.

Ще довърша писмото по-късно през деня, когато ще мога да ти кажа къде съм отседнала и какъв напредък имам, ако изобщо имам някакъв напредък. Въпреки че Стодард е десет пъти по-голям от Колдуел, мисля, че знам откъде да започна. Пожелай ми успех…