Айра Левин
Предсмъртна целувка (19)

5

— Ало? — Женски глас.

— Ало — каза Елън. — Дуайт Пауъл там ли е?

— Не, няма го.

— Кога очаквате да се прибере?

— Не мога да ви кажа точно. В свободните часове и след училище работи във „Фолджър“, но не знам до колко часа.

— Не сте ли хазайката му?

— Не. Аз съм снаха й. Дойдох да почистя. Мисис Хониг е в Айова Сити заради крака си. Поряза го миналата седмица и се инфектира. Наложи се съпругът ми да я закара до Айова Сити.

— Съжалявам.

— Ако трябва да предадете нещо на Дуайт, мога да му оставя бележка.

— Не, благодаря. След няколко часа сме заедно на лекции и ще го видя там. Не е толкова спешно.

— Добре. Дочуване.

— Дочуване.

Елън затвори. Разбира се, че нямаше да чака да се върне хазайката. Вече беше почти сигурна, че Пауъл е ходил с Дороти. Проверката при хазайката беше един вид формалност. Потвърждение можеше да получи също толкова лесно и от приятелите на Пауъл. Или от самия Пауъл.

Чудеше се какво ли е това „Фолджър“, мястото, където работи. Би трябвало да е близо до университета, щом ходи в свободното време между лекциите. Може би е някакъв магазин, в който обслужва клиенти.

Взе телефонния указател, отвори на „Ф“ и проследи колонките.

„Фолджър“, дрогерия, Юнив. Ав. 1448… 2-38-00.

Намираше се между 28-а и 29-а улица на Юнивърсити Авеню. Бе ниска тухлена постройка с дълъг зелен фирмен надпис под стрехата: Дрогерия Фолджър, с по-малки букви: Рецепти и с още по-малки — Бърза закуска. Елън се спря пред стъклената врата и приглади коси. Изпъчи се, все едно излиза на сцена, бутна вратата и влезе.

Барчето беше вляво! — цялото бе в огледала, хромиран метал и сив мрамор. Пред него бяха наредени високи столчета с кръгли седалки от червена изкуствена кожа. Беше рано за обяд, тъй че имаше само няколко души, седнали в близкия край.

Дуайт Пауъл беше зад барчето, облечен в спретната бяла престилка и с бяла шапчица, която плуваше по вълните на хубавата му руса коса като обърнат кораб. Лицето му с квадратна челюст беше слабо. Имаше мустачки — тънки, старателно подстригани, почти безцветни, — които се забелязваха само когато върху тях паднеше светлината. Явно си ги бе пуснал, след като бе направена снимката, която деканът показа. Пауъл украсяваше една не особено апетитна мелба с разбита сметана от метална кутия. Мрачно бе свил устни, от което ставаше ясно, че работата не му е по вкуса.

Елън се отправи към далечния край. Когато мина покрай Пауъл, който поднасяше сладоледа на един клиент, той вдигна поглед. Тя продължи да върви, вперила очи право пред себе си. Спря при редицата празни столчета, свали си палтото, сгъна го и заедно с чантичката го сложи на едно от тях. Настани се на съседното. Отпусна длани върху студения мрамор и заразглежда отражението си в огледалата насреща. Ръцете й се смъкнаха от мрамора, хванаха края на сиво-синия й пуловер и силно го опънаха.

Пауъл се приближи зад барчето. Сложи пред нея чаша вода и книжна салфетка. Очите му бяха наситеносини. Под долните му клепачи имаше сиви сенки.

— Какво ще обичате? — попита я той тихо. Погледът му срещна нейния и мигновено се сведе надолу.

Тя мярна закрепените на огледалната стена реклами, на които бяха снимани разни сандвичи. Грилът беше точно срещу нея.

— Един топъл сандвич с месо и сирене — каза тя, като обърна лице към него. Очите му отново срещнаха нейните. — И чаша кафе.

— Сандвич и кафе — повтори той и се усмихна. Усмивката му бе неестествена и скована и бързо изчезна, сякаш лицевите му мускули не бяха привикнали към това движение. Той се обърна, отвори едно шкафче под грила и извади порцийка кайма, поставена върху восъчна хартия. Затвори шкафчето с ритник, плесна месото на грила и отлепи восъчната хартия. Месото зацвърча. Взе едно кръгло хлебче от панера и започна да го реже през средата с дълъг нож. Тя наблюдаваше лицето му в огледалото. Той вдигна поглед и пак се усмихна. Тя отвърна с едва загатната усмивка: не че те забелязвам, но не е и съвсем да не те забелязвам. Той захлупи двете половинки от хлебчето върху грила, до месото, и се обърна към Елън.

— Кафето сега или после?

— Сега, моля.

Той измъкна някъде отдолу светлокафява чашка с чинийка и една лъжичка. Нареди ги пред нея, отдалечи се на няколко крачки и се върна със стъклена кана кафе. Бавно наля горещата течност в чашата й.

— В Стодард ли учите? — попита той.

— Не.

Остави каната върху мрамора и със свободната си ръка пак извади отдолу каничка с мляко.

— А вие? — запита Елън.

Той кимна.

От другия край на бара се чу дрънчене на чаша, по която чукаха с лъжичка. Пауъл се запъти натам, като отново мрачно стисна устни.

След малко се върна, взе лопатка и обърна месото. Отвори същия шкаф, извади резен сирене и го сложи върху месото. Докато подреждаше хлебчето и няколко парченца туршия в чинията, двамата се наблюдаваха един друг в огледалото.

— Не сте идвали тук преди, нали? — каза той.

— Не. В Блу Ривър съм само от няколко дни.

— Така ли? Ще останете или просто минавате оттук? — Той говореше бавно, опипваше почвата.

— Ще остана. Ако си намеря работа, разбира се.

— А каква работа търсите?

— Като секретарка.

Той се обърна към нея. Продължаваше да държи лопатката в едната ръка, а в другата — чинията.

— Предполагам, че няма да е трудно.

— Ами! — каза тя.

Замълчаха.

— Откъде сте? — попита той.

— От Де Муан.

— Там би трябвало по-лесно да се намира работа, отколкото тук.

Тя поклати глава.

— Всички момичета, които търсят работа, отиват в Де Муан.

Той се обърна към грила, повдигна сандвича с лопатката и го плъзна върху хлебчето. Постави чинията пред нея и извади шише с кетчуп.

— Роднини ли имате тука?

Тя поклати глава.

— Никого не познавам. Освен жената от тукашната агенция по труда.

Отново се чу дрънчене на чаша в другия край на бара.

— По дяволите — промърмори той, — да ви отстъпя ли моята работа? — С решителна крачка се отдалечи.

След няколко минути се върна. Започна да стърже грила с ръба на лопатката.

— Харесва ли ви сандвичът?

— Да.

— Искате ли нещо друго? Още кафе?

— Не, благодаря.

Грилът беше съвсем чист, но той продължаваше да го стърже и да наблюдава Елън в огледалото. Тя попи леко устните си със салфетката.

— Искам да платя.

Пауъл се обърна и взе в ръка молива и зеления бележник, които бяха закачени на колана му.

— Слушай — рече той, докато пишеше, без да вдига очи, — довечера в „Парамаунт“ дават много хубав филм. Искаш ли да отидем?

— Аз…

— Каза, че не познаваш никого в града.

Елън като че ли се поколеба.

— Добре — рече тя накрая.

Той вдигна очи и се усмихна, този път непринудено.

— Чудесно. Къде да те чакам?

— В Ню Уошингтън Хаус. Във фоайето.

— Осем часа добре ли е? — Откъсна сметката от бележника. — Казвам се Дуайт. Като Айзенхауер. Само че Дуайт Пауъл. — Погледна я в очакване.

— Аз съм Ивлин Китридж.

— Приятно ми е — усмихна се той.

Тя отвърна с широка усмивка. Нещо пробягна по лицето на Пауъл. Изненада? Спомен?

— Какво има? — запита Елън. — Защо ме гледаш така?

— Усмивката ти — каза той притеснено — е точно като на едно момиче, което познавах.

Замълчаха. След малко Елън се обади:

— Джоун Бейкън или Бейскъм, или нещо такова — каза тя с решителен глас. — Само от два дни съм в този град, а вече двама души ми казаха, че приличам на тази Джоун…

— Не — отвърна Пауъл, — името на това момиче беше Дороти. — Той сгъна сметката. — Аз черпя. — Размаха ръка, за да привлече вниманието на касиера отпред. Проточи врат, посочи сметката, после Елън и себе си и пъхна листчето в джоба си. — Всичко е уредено.

Елън бе станала и обличаше палтото си.

— Осем часа във фоайето на Ню Уошингтън — повтори Пауъл. — Там ли си отседнала?

— Да.

Тя измайстори една усмивка. Отгатваше логиката на мислите му: момиче, което няма нужда от навивки, не познава никого в града, отседнала в хотел…

— Благодаря за обяда.

— Няма защо.

Взе си чантичката.

— До довечера, Ивлин.

— Осем часа — каза тя. Обърна се и с бавна крачка тръгна към изхода, като усещаше погледа му на гърба си. При вратата се обърна. Той вдигна ръка и се усмихна. Елън също махна с ръка и се усмихна.

Навън установи, че коленете й треперят.