Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

7

Заведението на Гидиън беше почти празно, когато той пристигна. Само две сепарета бяха заети — в едното двама възрастни мъже седяха като препарирани над шахматна дъска, а в другото, на отсрещната страна на помещението, го чакаше Дороти, прегърнала между дланите си чаша с кафе и зяпнала в нея, сякаш бе многостенен кристал, който ще й предскаже бъдещето. Главата й беше увита с бяла кърпа. Отпред се подаваха мокри сплескани къдрици, защипани с фиби.

Усети го едва когато той застана пред сепарето и взе да си сваля мушамата. Тя вдигна поглед — кафявите й очи бяха тревожни. Беше без грим. Бледнината и прибраната коса я правеха още по-млада. Той закачи мушамата на една кука до дъждобрана й и се отпусна на мястото срещу нея.

— Какво има? — попита тя загрижено.

Гидиън, старец с хлътнали страни, дойде до масата им.

— Какво ще желаете?

— Кафе.

— Само кафе?

— Да.

Гидиън се отдалечи, чуваше се как пантофите на краката му се влачат. Дороти се наведе напред.

— Какво има?

Той заговори тихо и делово:

— Когато се прибрах в квартирата си днес следобед, намерих една бележка. Хърми Годсен ме търсил по телефона.

Ръцете й стиснаха чашата с кафе.

— Хърми Годсен…

— Позвъних му. — Той помълча, като драскаше по масата. — Объркал хапчетата онзи ден. Чичо му… — Замълча, тъй като Гидиън се приближи с потракваща върху чинийката чаша кафе. Докато старецът си отиде, те седяха неподвижни, вперили очи един в друг.

— Чичо му преподреждал аптеката или нещо подобно. Тези хапчета не били каквито ги смятахме.

— А какви са били? — В гласа й имаше уплаха.

— Някакво средство за прочистване на хранопровода. Ти каза, че си повръщала. — Той вдигна чашата си и сложи хартиена салфетка в чинийката, за да попие кафето, което треперещата ръка на Гидиън беше разляла. Сетне натисна и избърса дъното на чашата в салфетката.

Тя въздъхна с облекчение.

— Добре де, това е минало. Те не ми навредиха. Като ми се обади по телефона, така ме притесни…

— Работата е, пиленце — каза той и сложи наквасената салфетка настрана, — че се видях с Хърми точно преди да ти се обадя. Той ми даде истинските хапчета, онези, които е трябвало да вземем миналия път.

Лицето й посърна.

— Не.

— Добре де, няма нищо трагично. Отново сме там, където бяхме в понеделник, това е всичко. Имаме втора възможност. Ако подействат, идеално. Ако не, пак можем да се оженим утре. — Той бавно си бъркаше кафето и го наблюдаваше как се върти. — Те са в мен. Можеш да ги вземеш довечера.

— Само че…

— Само че, какво?

— Не искам втора възможност. Не искам повече хапчета. — Тя се наведе напред. Ръцете й, сплетени една в друга върху масата, бяха побелели от стискане. — Аз си мислех само за утре, колко чудесно, колко щастливи… — Дори стисна очи, изпод клепачите й бликнаха сълзи.

Тя вече не контролираше гласа си. Той хвърли поглед към другия край на заведението, където седяха шахматистите, и Гидиън ги наблюдаваше. Измъкна монета от джоба си, пусна я в автомата и блъсна един от бутоните. После хвана вкопчените й ръце, разтвори ги насила и ги взе в своите.

— Моля ти се, пиленце — успокояваше я той, — пак ли трябва да говорим за всичко отначало? Разбери, мисля за теб. За теб, не за мен.

— Не. — Тя отвори очи, втренчи се в него. — Ако мислеше за мен, щеше да искаш каквото аз искам. — Гръмна музика, духови инструменти, джаз.

— Ти какво искаш, пиленце? Да гладуваш? Това не е филм, погледни на нещата трезво.

— Няма да гладуваме. Представяш всичко по-зле, отколкото би било. Ще си намериш добра работа, дори и да не си завършил. Ти си умен, ти си…

— Не познаваш живота — каза той категорично. — Просто нищо не знаеш. Едно хлапе, което е било богато цял живот.

Ръцете й се боричкаха в неговите — опитваше се да ги свие.

— Защо е нужно всички да ми казват това? Защо и ти ми го казваш? Защо смяташ, че е толкова важно?

— Важно е, Дори, независимо от това дали на теб ти харесва, или не. Погледни се. Обувки в тон с всеки тоалет, чанта към всеки чифт обувки. Ти си израснала по този начин. Не можеш…

— Мислиш ли, че има значение? Мислиш ли, че това ме интересува? — Тя спря. Ръцете й се отпуснаха и когато отново проговори, гневът в гласа й се беше смекчил и бе преминал в напрегнато откровение. — Знам, че понякога ми се присмиваш за филмите, които харесвам, за това, че съм романтична. Може би е така, защото си пет години по-голям от мен или защото си бил войник, или защото си мъж, не знам. Но аз вярвам, истински вярвам, че ако двама души се обичат — както аз те обичам, както ти казваш, че ме обичаш, тогава нищо друго няма особено значение. Пари, такива неща просто нямат значение. Аз вярвам в това, наистина… — Ръцете й се отскубнаха от неговите и захлупиха лицето й.

Той извади кърпичка от горния си джоб и я допря до ръката й. Дороти я взе и я притисна към очите си.

— Пиленце, аз също вярвам в това. Знаеш, че вярвам — каза й нежно. — Знаеш ли какво направих днес? — Замълча за малко. — Две неща. Купих ти венчален пръстен и пуснах обява в неделния „Клариън“. Обява за работа. Нощна работа. — Тя леко потърка очите си с кърпичката. — Може би наистина нарисувах нещата в прекалено черни краски. Разбира се, че ще успеем да се справим и ще бъдем щастливи. Но нека бъдем просто малко по-реалистични, Дори. Ние ще сме още по-щастливи, ако можем да се оженим това лято, и то с благословията на баща ти. Не можеш да го отречеш. Всичко, което трябва да направиш, за да имаме възможност за това допълнително щастие, е само да вземеш тези хапчета. — Той бръкна във вътрешния си джоб и извади плика, като преди това го опипа, за да се увери, че е този, който трябва. — Няма никаква логика да отказваш.

Тя сгъна кърпичката и взе да я върти в ръце, загледана в нея.

— От вторник сутринта си мечтая за утрешния ден. Това промени всичко, целия свят. — Тя бутна кърпичката към него. — Цял живот съм се съобразявала постъпките ми да се харесват на баща ми.

— Знам, че си разочарована, Дори. Но трябва да мислиш за бъдещето. — Той й подаде плика. Ръцете й, опрени на масата, не помръднаха да го поемат. Той го сложи на масата между тях. Бял правоъгълник, леко издут от капсулите. — Готов съм да започна нощна работа още сега, да прекъсна следването в края на семестъра. Единственото, за което те моля, е да глътнеш няколко хапчета.

Ръцете й останаха неподвижни, а погледът й бе вперен в чисто белия плик.

Той говореше хладнокръвно, убедително:

— Ако откажеш да ги вземеш, значи си инат. Не искаш да погледнеш трезво и си несправедлива. Несправедлива повече към себе си, отколкото към мен.

Плочата с джаза свърши, цветните светлини угаснаха и настъпи тишина.

Пликът лежеше на масата между тях.

От другата страна на заведението се чу шум от преместване на фигура и старчески глас:

— Шах.

Ръцете й се раздалечиха малко и той видя, че дланите й са лъснали от пот. Забеляза, че и собствените му ръце са изпотени. Погледът й се вдигна от плика и срещна неговия.

— Моля те, пиленце…

Тя отново сведе очи. Лицето й бе застинало.

Взе плика. Пъхна го в чантата си, която лежеше на пейката до нея, и пак се втренчи в ръцете си на масата.

Той се пресегна през масата и докосна ръката й, помилва я, стисна я. С другата си ръка побутна кафето, от което не беше пил, към нея. Наблюдаваше я как вдига чашата, как отпива. Намери още една монета в джоба си и все още стиснал ръката й, пусна монетата в автомата и натисна бутона на „Една вълшебна вечер“.

 

 

Вървяха мълчаливо по мокрите бетонни алеи, по навик хванати за ръка, но всеки потънал в собствените си мисли. Дъждът бе спрял, но въздухът бе изпълнен с гъделичкаща лицето влага, през която всяка улична лампа се очертаваше в по-тъмно сиво.

Пред общежитието, на отсрещния тротоар те се целунаха. Устните й бяха хладни и неотзивчиво стиснати. Когато се опита да ги раздели, тя поклати глава. Държа я в прегръдката си няколко минути, като й шепнеше нежно, и после си пожелаха лека нощ. Той гледаше, докато пресече улицата и влезе в жълто осветеното преддверие на сградата.

Той отиде в един близък бар, където изпи две чаши бира и окъса една хартиена салфетка във вид на изящен филигран с необикновено дребни детайли. След половин час влезе в телефонната кабина и избра номера на общежитието. Поиска от телефонистката стаята на Дороти.

Тя отговори след две позвънявания:

— Ало?

— Ало, Дори? — Тишина. — Дори, направи ли го?

Пак тишина.

— Да.

— Кога?

— Преди няколко минути.

Той пое дълбоко въздух.

— Пиленце, момичето от централата не подслушва ли понякога?

— Не. Последната я уволниха за…

— Добре, чуй, не исках да ти казвам предварително, но… може да те заболи малко. — Тя не отговори нищо. Той продължи: — Хърми каза, че вероятно ще повръщаш както миналия път. Може да почувстваш парене в гърлото и болки в стомаха. Каквото и да усетиш, не се плаши. То ще значи просто, че хапчетата действат. Не викай никого. — Той я изчака да каже нещо, но тя мълчеше. — Извинявай, че не те предупредих по-рано, но… няма да боли много. Докато разбереш, и всичко ще е наред. — Мълчание. — Не ми се сърдиш, нали, Дори?

— Не.

— Ще видиш, че така ще е най-добре.

— Знам. Съжалявам, че се инатих.

— Няма нищо, пиленце. Не се извинявай.

— Ще се видим утре.

— Да.

Настъпи кратко мълчание.

— Е, лека нощ — каза тя.

— Лека нощ, Дороти — рече той.