Айра Левин
Предсмъртна целувка (14)

14

Последните шест седмици от учебната година му се сториха особено вяли. Мислеше си, че вълнението, породено от смъртта на Дороти, ще остане известно време като ярка следа от ракета, но то се заличи почти веднага. Очакваше повече разговори в университетското градче и статии във вестниците, които да му позволят да изпита блаженото чувство на превъзходство, опиянението на всесведущия. А то — нищо. Три дни след като Дороти умря, университетските клюки я изоставиха и се вкопчиха в десетина цигари марихуана, намерени в едно от по-малките общежития. Колкото до вестниците, един кратък параграф, съобщаващ за пристигането на Лео Кингшип в Блу Ривър, отбеляза за последен път името Кингшип по страниците на „Клариън Леджър“. Нито дума за аутопсия или пък за бременността й, макар че когато едно неомъжено момиче извърши самоубийство, без да посочва причина, положително това е първото нещо, което ще им дойде наум. Кингшип, изглежда, бе потрошил доста пари, за да потули историята.

Всъщност трябваше да ликува. Ако се водеше разследване, положително щяха да го потърсят за разпит. Но щом като никой не се бе обърнал към него, никой не го бе заподозрял, значи нямаше разследване. Всичко си беше отишло на мястото. С изключение на тази история с колана. Тя го озадачаваше. Защо, по дяволите, Дороти бе взела колана на тази Кох, след като не е искала да го носи? Може би действително е искала да си поговори с някого… за женитбата… и после се е отказала. Слава богу. Или пък токата на колана й наистина е била счупена, но тя е успяла да я поправи, след като вече е била взела колана на Кох. Така или иначе, това бе дреболия. Обяснението на Кох само подкрепяше идеята, че е самоубийство, допринасяше за пълния успех на плановете му. Трябваше да хвърчи в облаците, да се усмихва на непознати, тайно да полее победата си с шампанско. Вместо това изпитваше някакво тъпо, тегнещо чувство, някакво разочарование. Не можеше да разбере на какво се дължи.

Депресията му се засили, когато в началото на юни се прибра в Менасет. Ето го пак там, където беше миналото лято, след като дъщерята на притежателя на концерна за селскостопански съоръжения му каза за годеника си, и по-миналото лято, след като напусна вдовицата. Смъртта на Дороти беше отбранителна мярка. Нито един от плановете му не го бе извел и крачка напред.

Започна да се дразни от майка си. Кореспонденцията му от университета се свеждаше до една картичка седмично и тя му вадеше душата за подробности. Има ли снимки на момичета, с които е излизал? И естествено очакваше това да са най-красивите, най-търсените момичета. Членува ли в този клуб, в онзи клуб? Очакваше да е председател и на двата. Какъв е успехът му по философия, по английски, по испански? Очакваше да е пръв по всичко.

— Време е да разбереш, че не съм цар на този свят! — избухна той един ден и изхвърча от стаята.

Хвана се на временна работа за през лятото — от една страна, защото му трябваха пари, от друга, защото стоенето по цял ден вкъщи с майка му го притесняваше. Това обаче не му помогна да се освободи от мислите си. Работеше в модерно обзаведен галантериен магазин и стъклените витрини на щандовете бяха свързани по ръбовете с шини от лъскава мед, широки два пръста.

Към средата на юли той все пак започна да се отърсва от мрачното си настроение. Още пазеше изрезките от вестниците за смъртта на Дороти, заключени в малък сейф, който държеше в дрешника в спалнята си. Взе да ги изважда от време на време, да им хвърля по един поглед, като се усмихваше на началническата увереност на шефа на полицията Елдън Чесър и на недозрялото теоретизиране на Анабел Кох.

Изрови старата си карта от библиотеката, презавери я и започна да взема редовно книги: „Студии за убийства“ от Пирсън, „Убийство с мотив изгода“ от Болито, томове от „Поредица регионални убийства“. Прочете за Ландру, Смит, Причард, Крипън — мъже, които се бяха провалили там, където той бе успял. Естествено, описваха само историите на заловените убийци, а бог знае колко хора бяха успели. Все пак ласкателно беше да се види колко много са се провалили.

Досега това, което се случи в Общината, бе просто „смъртта на Дороти“. Постепенно започна да мисли за него като за „убийството на Дороти“.

Понякога, както си лежеше в леглото с книга в ръка и размишляваше върху току-що прочетените описания на убийства, изведнъж го зашеметяваше огромната дързост на това, което бе извършил. Ставаше и се оглеждаше в огледалото над тоалетната масичка. Успях да се измъкна, мислеше си той. Веднъж дори го прошепна на глас:

— Убих и успях да се измъкна!

Какво от това, че още не беше богат! По дяволите, та той бе само на двайсет и четири години.