Айра Левин
Предсмъртна целувка (17)

3

Обядва набързо в малък ресторант на една улица срещу студентското градче — дъвчеше механично, а в ума й се боричкаха най-различни мисли. Как да започне? Да зададе няколко дискретни въпроса на техни приятели? Но откъде да тръгне? Да проследи всеки от тях, да разбере кои са приятелите му, да се срещне с тях, да намери онези, които са го познавали миналата година? За всичко това трябваше време, време… Ако остане твърде дълго в Блу Ривър, Бъд можеше да се обади на баща и. Пръстите й барабаняха припряно по масата. Кой би трябвало да знае подробности за Гордън Гант и Дуайт Пауъл? Техните семейства. Ако пък не бяха оттук, хазайката или някой съквартирант. Би било прибързано да започне от най-близките хора, но от друга страна, нямаше време за губене… Прехапа долната си устна, пръстите й още барабаняха.

След минута остави недоизпитата си чаша кафе, стана от масата и се отправи към телефонната кабина. Прехвърли колебливо страниците на тънкия указател на Блу Ривър. Името Гант изобщо не фигурираше, също и Пауел на Тридесет и пета улица. Това означаваше, че те или нямаха телефони, което беше малко вероятно, или живееха при други семейства.

Позвъни на справки и по адреса — Блу Ривър — запад, 26-а улица 1312 — й дадоха телефонния номер: 2-20-14.

— Ало? — Обади се жена на средна възраст. Неприветлив глас.

— Ало. — Елън преглътна. — Там ли е Гордън Гант?

Мълчание.

— Кой го търси?

— Негова приятелка. Той там ли е?

— Не — каза жената сопнато.

— Кой е на телефона?

— Хазайката му.

— Кога очаквате да се прибере?

— Ще се прибере чак късно вечерта. — Жената явно беше раздразнена. Чу се щракване, затвори телефона.

Елън погледна глухата слушалка и я закачи на вилката. Когато се върна на масата, кафето беше изстинало.

Нямаше да го има там цял ден. Дали да не отиде? Достатъчно бе да поговори с хазайката и можеше да установи, че Гант е този, който е ходил с Дороти. Или чрез изключване, можеше да докаже, че е бил Пауел. Трябваше да поговори с хазайката. Но под какъв претекст?

Ами какъвто и да е претекст, стига жената да повярва. Никому нямаше да навреди, дори и да измисли най-прозрачната история. Пък ако ще да я разкрият после, когато хазайката разкаже историята на самия Гант. Или той не е човекът и в този случай нека си блъска главата над случката със загадъчната разузнавачка, представила се за приятелка или роднина, или пък е той, и тогава: а) не е убил Дороти — значи, пак нека си блъска главата; б) убил е Дороти — значи историята с някакво момиче, което иска информация за него, ще го разтревожи. Но тревогата му нямаше да обърка плановете й, защото, ако по-късно се запознае с него, той няма да има основание да си мисли, че тя е същото момиче, което е разпитвало хазайката му. Безпокойство от негова страна можеше дори да й е от полза — щеше да е напрегнат и по-вероятно бе да се издаде. Та той можеше направо да реши да не рискува и да напусне града и това щеше да е достатъчно да убеди полицията, че нейните подозрения не са били неоснователни. Щяха да започнат разследване, да намерят доказателства…

Защо да не си завре носа направо в гозбата? Прибързано? Като се замисли човек, това е всъщност най-логичното действие.

Погледна си часовника. Един и пет. Посещението й не биваше да е веднага след телефонното обаждане, защото хазайката можеше да свърже двете неща и да се усъмни. Елън неохотно се облегна в стола. Улови погледа на сервитьорката и си поръча още едно кафе.

 

 

В два без четвърт тя бе на 26-а улица — тиха, вяла улица с бозави двуетажни дървени къщи, в чиито запустели дворчета кафявата пръст бе все още като вкочанена от зимата. Няколко стари форда и шевролета бяха паркирани покрай бордюра — едни се примиряваха с неизбежното си овехтяване, а други се перчеха, нескопосно пребоядисани в ярки цветове. В старанието да си придаде безгрижен вид, Елън вървеше с бавна крачка. Тракането на токчетата й отекваше в притихналия въздух.

Къщата, в която живееше Гордън Гант — 1312, — беше третата след ъгъла — жълтеникава къща, чийто перваз бе с оттенък на престоял шоколад. Елън я огледа и тръгна по напукания цимент на пътеката, която пресичаше запустялата градинка и водеше към входа. На пощенската кутия, закачена на една от колоните, имаше табела:

Мисис Мина Аркет

Тя пристъпи към вратата. Звънецът беше от едновремешните, с метално лостче, което се подаваше в средата на вратата. Пое си дълбоко въздух, сетне рязко разклати лостчето. Звънецът отвътре дрезгаво издрънча. Елън зачака.

След малко се чуха стъпки и вратата се отвори. Жената, която стоеше на входа, беше висока и слаба, със сива коса на ситни къдри над продълговатото конско лице. Очите й бяха мътни и сълзяха. На ъгловатите й рамене висеше домашна дреха на големи шарки. Тя изгледа Елън от горе до долу.

— Да? — Троснатият глас от телефона.

— Вие навярно сте мисис Аркет? — каза Елън.

— Точно така. — Устните й неочаквано се разтегнаха в усмивка и разкриха два реда неестествено съвършени зъби.

Елън отвърна на усмивката й.

— Аз съм братовчедката на Гордън.

Мисис Аркет повдигна тънките си вежди.

— Братовчедката му ли?

— Не ви ли е казал, че ще дойда днес?

— Ами не. Не е споменавал за братовчедка. Нито дума.

— Странно. Писах му, че ще се отбия. Пътувам за Чикаго и нарочно минавам оттук, за да го видя. Трябва да е забравил…

— Кога му писахте?

Елън се поколеба.

— Оня ден. В събота.

— Оо… — Усмивката блесна отново. — Гордън излиза от къщи рано, а сутрешната поща идва чак в десет. Писмото, което пристигна днес, е навярно вашето. Оставила съм го на масата в стаята му.

— Жалко…

— Него го няма…

— Мога ли да вляза за малко? — прекъсна я Елън. — Сбърках трамвая от гарата и ми се наложи дълго да обикалям пеш.

Мисис Аркет отстъпи крачка навътре.

— Разбира се. Заповядайте.

— Благодаря ви.

Елън прекоси прага. Във вестибюла миришеше на мухъл и щом се затвори външната врата, вътре стана почти тъмно. Покрай дясната стена се изкачваха стълби. Вляво през един свод се влизаше в гостната, която имаше негостоприемния вид на рядко използвано помещение.

— Мис Аркет? — извика някой от задната част на къщата.

— Идвам! — отвърна тя и се обърна към Елън: — Ще имате ли нещо против, ако ви поканя в кухнята?

— Ни най-малко — каза Елън. Зъбите на Аркет светнаха отново и Елън последва високата фигура към дъното на вестибюла, като се чудеше защо тази жена е толкова приятна сега, а бе така сприхава по телефона.

Кухнята беше боядисана в същия жълтеникав цвят, както къщата отвън. По средата имаше маса с бял порцеланов плот, върху който бяха наредени анаграми. Край масата седеше плешив възрастен мъж с дебели очила и изливаше остатъка от бутилка кока-кола в изрисувано с цветя бурканче от топено сирене.

— Това е мистър Фишбак, живее в съседната къща — каза мисис Аркет. — Играем на анаграми.

— Пет цента на дума — прибави възрастният човек и повдигна очилата си, за да огледа Елън.

— Това е мис… — Мисис Аркет чакаше.

— Гант — каза Елън.

— Мис Гант, братовчедка на Гордън.

— Здравейте — каза мистър Фишбак. — Гордън е добро момче. — Той намести очилата си и очите му се уголемиха зад тях. — Ти си на ред — каза той на мисис Аркет.

Тя седна на стола срещу мистър Фишбак.

— Заповядайте — каза тя на Елън и посочи един от празните столове. — Искате ли газирана вода?

— Не, благодаря — отвърна Елън и седна. Изхлузи ръцете си от ръкавите на мантото и го преметна върху облегалката на стола.

Мисис Аркет се загледа в обърнатите букви на масата, около които бяха наредени в кръг останалите плоски дървени квадратчета, с черната опака страна нагоре.

— Откъде идвате? — запита тя.

— От Калифорния.

— Не знаех, че Гордън има роднини там.

— Не, бях на гости в Калифорния. Инак съм от Изтока.

— А, разбирам. — Мисис Аркет погледна мистър Фишбак. — Продължавай, аз се предавам. Нищо не мога да направя с тия глупави букви. Пък и няма хубави гласни, само две „у“-та.

— Мой ред ли е? — попита той. Тя кимна. Ухилен, мистър Фишбак грабна обърнатите букви. — Изпусна, изпусна! — тържествуваше той. — М-У-Н-Д-Щ-У-К. Мундщук. Това на духовите инструменти. — Той събра буквите и прибави думата към другите подредени пред него.

— Не е честно — запротестира мисис Аркет. — Ти си мислил през цялото време, докато бях на вратата.

— Няма нищо нечестно — заяви мистър Фишбак. Той обърна четири букви и ги постави в средата на кръга.

— Добре де, играй — промърмори мисис Аркет и се облегна назад.

— Как е Гордън напоследък? — попита Елън.

— А, добре е — каза мисис Аркет. — Вечно е зает или в училище, или в предаването.

— Какво предаване?

— Нима не знаете за предаването на Гордън?

— Ами не ми е писал доста отдавна…

— Че той го води, кажи-речи, три месеца вече! — Мисис Аркет се изпъчи важно. — Пуска плочи и говори. Дискожокей. Викат му „Дискохвъргача“. Всяка вечер, с изключение на неделя от осем до десет по местния предавател.

— Това е чудесно! — възкликна Елън.

— Та той е цяла знаменитост — продължи хазайката и обърна една буква, когато мистър Фишбак й кимна. — Имаше интервю с него във вестника по-миналата неделя. Тук идва репортьор, голяма работа беше. И разни момичета, дето изобщо не ги познава, му звънят по всяко време. Студентки! Вземат телефонния номер от университетския указател и се обаждат само за да чуят гласа му. Той не ще да се занимава с тях, та аз трябва да отговарям. Това е достатъчно да те подлуди. — Мисис Аркет се намръщи на анаграмите. — Карай, мистър Фишбак.

Елън опипваше ръба на масата.

— Гордън още ли ходи с онова момиче, за което ми писа миналата година? — попита тя.

— Кое е то?

— Едно русо дребно момиче, хубавичко. Гордън я споменава в няколко писма миналата година — октомври, ноември, чак до април. Мислех, че е нещо сериозно. През април спря да пише за нея.

— Ами да си кажа правото, аз не ги виждам момичетата, с които ходи Гордън — рече мисис Аркет. — Преди да започне това предаване, излизаше три-четири пъти в седмицата, но не е водил нито едно тука. Пък и не очаквам да ми ги представя. Аз съм му само хазайка, нищо повече. Дори не приказва за тях. Другите момчета, дето съм имала тука преди него, ми разправяха всичко за момичетата си, но онези бяха по-млади. Повечето от сегашните студенти идват след армията и като че ли са повъзмъжали, не бъбрят толкова много. Гордън поне. Не че искам да си пъхам носа, но хората се интересуват. — Тя обърна една буква. — Как му е името на това момиче? Кажете ми името и може би ще ви кажа дали още ходи с нея. Нали разбирате, понякога, като използва телефона горе на стълбището, аз може да съм в гостната и без да искам, чувам част от разговора.

— Не си спомням името й — каза Елън, — но ходеше с нея миналата година, така че ако вие си спомните имената на някои от момичетата, с които е разговарял тогава, може би ще се сетя.

— Ами да видим — замисли се мисис Аркет, като продължаваше механично да размества буквите в търсене на подходяща дума. — Имаше една Луела. Помня името, защото една от снахите ми се казваше така. После имаше една… — сълзящите й очи се затвориха, опитваше се да се съсредоточи — Барбара. Не, това беше по-предната година, в първи курс. Така, Луела… — Тя поклати глава. — Имаше и други, но да пукна, ако мога да си ги спомня.

Известно време продължиха мълчаливо да играят на анаграми.

— Мисля, че това момиче се казваше Дороти — обади се след малко Елън.

Мисис Аркет махна на мистър Фишбак да играе.

— Дороти. — Очите и се присвиха. — Не… Ако се казва Дороти, мисля, че не излиза с нея. Напоследък не съм го чула да говори с никаква Дороти. Сигурна съм. Разбира се, понякога той слиза до ъгъла, за да проведе някой съвсем личен или пък междуградски разговор.

— Но е ходел с Дороти миналата година?

Мисис Аркет погледна към тавана.

— Не знам. Не си спомням да е имало Дороти, но не си спомням и да е нямало. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Дори? — опита Елън.

Мисис Аркет размисли малко и вдигна неопределено рамене.

— Твой ред е — каза мистър Фишбак кисело.

Дървените буквички леко потропваха, докато мисис Аркет ги местеше.

— Струва ми се — каза Елън, — че е скъсал с тази Дороти през април, когато престана да ми пише за нея. Сигурно е бил в ужасно настроение към края на април. Угрижен, нервен… — Елън погледна мисис Аркет въпросително.

— Ами! — каза тя. — Точно миналата пролет бе като същински майски бръмбар. Вървеше и си тананикаше. Аз дори го подкачах за това. — Мистър Фишбак се въртеше неспокойно. — Играй де — каза мисис Аркет.

Мистър Фишбак се задави от питието, но въпреки това се хвърли към анаграмите.

— Пропусна още една! — извика той, като сграбчи няколко букви. — К-А-П-И-Щ-Е. Капище!

— Какви ги говориш, капище. Няма такава дума! — Мисис Аркет се обърна към Елън. — Чували ли сте някога такава дума: „капище“?

— Ти по-добре недей да спориш с мен! — изписка мистър Фишбак. — Не знам какво значи, но знам, че е дума. Виждал съм я! — Той се обърна към Елън. — Всяка седмица изчитам по три книги, от кора до кора.

— Капище! — изсумтя мисис Аркет.

— Ами погледни я в речника!

— В това загубено речниче, дето няма нищо в него? Щом потърся някоя от твоите думи и я няма, моят речник ти е виновен!

Елън гледаше двете гневни физиономии.

— Гордън сигурно има речник — каза тя и стана. — Мога да ви го донеса, само ми кажете коя е неговата стая.

— Ами да — каза решително мисис Аркет. — Гордън има речник. — Тя се надигна. — Вие си стойте, мила. Аз знам точно къде е.

— Може ли да дойда и аз? Иска ми се да видя стаята на Гордън. Казвал ми е колко е хубава…

— Елате тогава — каза мисис Аркет и с горда крачка излезе от кухнята.

Елън забърза след нея.

— Ще видиш — застигна ги гласът на мистър Фишбак. — Аз знам толкова много думи, че и на сто години да станеш, няма да ме настигнеш.

 

 

Изкачиха бързо дървените стълби — мисис Аркет вървеше начело и продължаваше да мърмори възмутено. Елън прекрачи след нея вратата отдясно на площадката.

Стаята беше светла, облепена с тапети на цветя. Имаше легло със зелена покривка, тоалетно шкафче, кресло, маса… Мисис Аркет отмъкна една от книгите, наредени върху шкафчето, застана до прозореца и заразлиства нервно страниците й. Елън отиде до шкафчето и хвърли поглед на заглавията на книгите, строени отгоре. Щеше й се да намери тефтер. Какъв да е бележник. „Наградени разкази за 1950 г.“ „Кратка история“, „Наръчник по произношение за говорителите по радиото“, „Основи на психологията“, „Храбрите бикове“, „История на американския джаз“, „По следите на изгубеното време“, „Три прочути криминални романа“ и „Лексикон на американския хумор“.

— По дяволите! — извика мисис Аркет. Сочеше с показалец думата в отворения речник. — „Капище“ — прочете тя, — „храм“. Значи църква. Затръшна книгата. — Откъде ги взема тия думи?

Елън се промъкна до масата, върху която лежаха разстлани три плика. Мисис Аркет сложи речника на шкафчето и я погледна.

— Писмото без подател е твоето, предполагам.

— Да, то е — отвърна Елън. Другите писма бяха от „Нюзуик“ и от „Нашънъл Бродкастинг Корпорейшън“.

Мисис Аркет стоеше на вратата.

— Идвате ли?

— Да — каза Елън.

Затътрузиха се по стълбите, сетне бавно влязоха в кухнята, където чакаше мистър Фишбак. Щом забеляза унинието на мисис Аркет, той избухна в несдържан кикот. Тя го изгледа гневно.

— Означава църква — каза мисис Аркет и се стовари на стола си. Той продължаваше да се кикоти. — Млъквай де! Хайде играй — избоботи тя.

Мистър Фишбак обърна две букви.

Елън взе чантата си от стола, на който седеше и на чиято облегалка бе метнала мантото си.

— Мисля да си тръгвам вече — каза тя разочаровано.

— Искате да си тръгвате? — Мисис Аркет вдигна поглед и тънките й вежди се вирнаха на челото.

Елън кимна.

— Добре де, няма ли да изчакате Гордън? — Елън изстина. Мисис Аркет погледна часовника върху хладилника до вратата. — Два и десет е. Последният му час е свършил в два. Ще се върне всеки момент.

Елън съвсем онемя. Лицето на мисис Аркет, вдигнато към нея, се залюля пред очите й.

— Вие… вие казахте, че няма да го има цял ден… — успя да промълви тя накрая.

Мисис Аркет я погледна обидено.

— Не съм ви казвала подобно нещо! За какъв дявол седите тука, ако не да го изчакате?!

— По телефона…

Хазайката опули очи.

— Това вие ли бяхте? Някъде към един часа?

Елън кимна безпомощно.

— Че защо не казахте, че сте вие? Помислих, че е някоя от ония глупачки. Когато някой се обажда и не си казва името, аз винаги отговарям, че няма да го има цял ден. Дори и да си е тук. Така ми е поръчал. Той… — Цялата сърцатост изведнъж се изпари от лицето на мисис Аркет. Мътните очи и тънките устни станаха сурови, подозрителни.

— Щом си мислела, че няма да го има цял ден — попита бавно тя, — тогава защо изобщо дойде?

— Аз… аз исках да се запозная с вас. Гордън ми е писал толкова много…

— Защо разпитваше надълго и нашироко? — Мисис Аркет се изправи.

Елън посегна към палтото си. Ненадейно мисис Аркет я хвана за ръцете, дългите й костеливи пръсти я стиснаха до болка.

— Пуснете ме. Моля ви се…

— Защо си пъхаше носа в стаята му? — Конското лице на мисис Аркет се завираше в нейното, очите й се наливаха с гняв, грубата й кожа бе почервеняла. — Какво търсеше там? Успя ли да измъкнеш нещо зад гърба ми?

Столът на мистър Фишбак изскърца зад Елън и кресливият му глас прозвуча уплашено:

— Защо ще краде от братовчед си?

— Кой е казал, че й е братовчед? — отсече мисис Аркет.

Елън напразно се опитваше да се отскубне.

— Моля ви, боли…

Мътните очи се свиха.

— Мисля, че не си от онези глупачки, дето търсят сувенир или нещо подобно. Защо разпитваше толкова много?

— Братовчедка съм му! Наистина! — Елън се опита да овладее гласа си. — Искам да си вървя вече. Не можете да ме задържите. Ще го видя по-късно.

— Ще го видиш сега — каза мисис Аркет. — Ще стоиш тук, докато Гордън се върне. — Тя надникна през рамото на Елън. — Мистър Фишбак, застанете пред задната врата. — Тя проследи с очи мистър Фишбак, докато той бавно се придвижи до вратата, и чак тогава пусна Елън. Бързо се озова пред другата врата и я препречи, скръстила ръце на гърдите.

— Всичко ще се изясни — каза тя.

Елън разтри ръцете си на местата, където пръстите на мисис Аркет доскоро се впиваха в тях. Погледна мъжа и жената, преградили вратите в двата края на кухнята: мистър Фишбак примигваше с уголемените си зад стъклата очи, а мисис Аркет стоеше сурова и твърда като скала.

— Нямате право да постъпвате така. — Елън вдигна чантичката си от пода. Взе мантото от стола и го преметна през ръката си. — Пуснете ме оттук — каза тя твърдо.

Никой от двамата не помръдна.

 

 

Чуха хлопването на външната врата и стъпки по стълбите.

— Гордън! — извика мисис Аркет. — Гордън!

Стъпките спряха.

— Какво има мисис Аркет?

Хазайката се обърна и изтича по коридора.

Елън се завъртя към мистър Фишбак.

— Моля ви — взе да го увещава тя, — пуснете ме да изляза. Нищо лошо не съм искала да направя.

Той бавно поклати глава.

Тя застана неподвижно. Чуваше възбуденото кряскане на мисис Аркет далеч зад себе си. Стъпките се приближиха и гласът се усили.

— Разпитваше какви ли не работи за момичетата, с които си ходил миналата година, и дори успя да ме излъже да я заведа в стаята ти. Разгледа книгите и писмата на масата. — Гласът на мисис Аркет внезапно изпълни кухнята. — Ето я!

Елън се обърна. Мисис Аркет стоеше вляво от масата и вдигнала ръка, сочеше обвинително. Гант се бе облегнал на рамката на вратата — висок и слаб, облечен в светлосиньо палто, с книги в ръката. Измери я с поглед, после устните му се извиха в усмивка над издължената брадичка и едната му вежда се повдигна.

Той се отдръпна от рамката на вратата, влезе вътре и остави книгите си върху хладилника, като през цялото време не сваляше очи от Елън.

— Каква изненада, та това е Хестър! — удиви се той, като я оглеждаше одобрително от горе до долу. — Братовчедке, ти си се разхубавила страшно след пубертета.

Със спокойна стъпка заобиколи масата, сложи ръце на раменете на Елън и нежно я целуна по бузата.