Айра Левин
Предсмъртна целувка (38)

9

В писмата до майка си Бъд само беше загатвал за парите на Кингшип. Един-два пъти бе споменал „Кингшип Копър“, но без уточнения, и беше сигурен, че сиромашките й представи за богатството са също толкова мъгляви и неточни, колкото и представите на младеж в пубертета за секса; тя нямаше ни най-малко понятие за охолния живот, който президентството на такава фирма означава. Затова той бе очаквал с нетърпение момента, когато ще може да я запознае с Мариън, баща й и обкръжаващия ги разкош в двуетажния апартамент на Кингшип. Знаеше, че в светлината на предстоящата сватба нейните смаяни очи ще виждат всяка инкрустирана маса и блеснал полилей не като доказателство за способностите на Кингшип, а на собствения й син.

Ала вечерта му донесе разочарование.

Не защото реакцията на майка му не достигна неговите очаквания. Леко прехапала долна устна, тя току ахваше тихичко, сякаш съзираше едно след друго безброй чудеса. Прислужникът в лъскава униформа, килимите, където кракът ти потъва, тапетите — не от хартия, а от някаква скъпа тъкан, подвързаните с кожа книги, позлатеният стенен часовник, сребърният поднос за шампанското… шампанско!… кристалните чаши. Тя се въздържаше да изкаже многословно възхищението си, а само лекичко се усмихваше, промълвяваше: „Много е хубаво!“, и кимаше тъй, че току-що фризираната й посребрена коса се полюшваше, с една дума, създаваше впечатление, че обкръжаващата я обстановка не й е съвсем чужда. Но когато след тоста очите й срещнаха погледа на Бъд, избликналото чувство на гордост прелетя към него като въздушна целувка, а загрубялата й длан тайничко милваше плюша на канапето.

Да, майка му искрено се възхити от всичко. Но настроението му се помрачи, защото бе явно, че Мариън и Лео са се спречкали за нещо. Мариън се обръщаше към баща си само когато благоприличието го изискваше. Още повече поводът за скарването им несъмнено бе той самият, тъй като Лео избягваше да го поглежда и очите му блуждаеха, докато Мариън сякаш нарочно демонстрираше чувствата си, гушеше се в него и го наричаше „скъпи“ и „миличък мой“ — нещо, което досега не си бе позволявала в присъствието на други хора. Това смътно безпокойство не го оставяше на мира като камъче, попаднало в обувката му.

Вечерята бе тягостна. Тъй като Лео и Мариън седяха на двата края на дългата маса, а той и майка му един срещу друг, реплики се разменяха само настрани. Бащата и дъщерята не си приказваха. Майката и синът пък не можеха да си говорят, защото всичко, което имаха да споделят, бе много лично и нямаше да прозвучи на място пред тези хора, които все още им бяха някак чужди. И тъй, Мариън го наричаше „миличък мой“ и разправяше на майка му за техния нов апартамент. Майка му говореше на Лео за „децата“, а Лео веднъж го помоли любезно да му подаде хляб, но не го погледна.

Бъд мълчеше. Вземаше и повдигаше бавно всяка вилица и лъжица, та майка му да види с кой прибор какво се яде. Това беше един безмълвен, трогателен заговор, който представляваше единствената приятна страна на вечерята. Усмихваха се насреща си, щом Мариън и Лео се навеждаха над блюдата си, усмивки, изпълнени с гордост и обич, още по-приятни от обстоятелството, че се прокрадват над главите на домашните, неподозиращи нищо.

В края на вечерята, въпреки че на масата имаше сребърна запалка, Бъд запали с кибрит цигарата на Мариън, както и своята. След това запотупва разсеяно с него по покривката, докато най-сетне майка му забеляза бялата лицева страна на кибрита, където със златни букви пишеше: „Бъд Корлис“.

Но въпреки това „камъчето в обувката“ не му даваше мира през цялото време.

 

 

По-късно отидоха на църква, тъй като беше Бъдни вечер. Надяваше се, че след службата ще изпрати сам майка си до хотела, а Мариън ще се върне вкъщи с Лео. Затова се раздразни, когато Мариън прояви необичайно кокетство и настоя да ги придружи до хотела, така че Лео си отиде сам, а Бъд качи двете жени на такси. Седеше между тях и изброяваше на майка си имената на забележителностите, край които минаваха. Накара шофьора да отклони малко, за да може мисис Корлис, която досега не бе идвала в Ню Йорк, да види Таймс Скуеър през нощта.

Влязоха във фоайето на хотела и спряха пред асансьора.

Много ли си уморена? — попита Бъд и когато майка му кимна, той сякаш се разочарова.

— Не заспивай веднага. Ще ти звънна по-късно. — Двамата се целунаха и си пожелаха лека нощ, а после мисис Корлис, която още не пускаше ръката на Бъд, сияеща от щастие, Целуна Мариън по бузата.

Докато се връщаха с таксито към дома на Лео, Мариън мълчеше.

— Какво има, мила?

— Нищо — каза тя, като се усмихна притеснено. — Защо?

Бъд сви рамене.

Имаше намерение да я остави пред вратата на апартамента, но камъчето на тревогата растеше и се превръщаше в голям остър камък. Тръгна след нея. Кингшип вече спеше. Влязоха в дневната, където Бъд запали цигара, а Мариън пусна радиото. Седнаха на канапето.

Тя каза, че много е харесала майка му. Той отвърна, че се радва и че майка му също я е харесала. Заговориха за бъдещето и по насилената непринуденост на тона й Бъд почувства, че нещо я човърка. Облегна се назад с притворени очи. Сложил ръка на рамото й, той се вслушваше в нейните думи както никога преди и изпълнен с боязън, преценяваше всяка пауза и промяна на гласа й. Какво ли намекваше? Едва ли бе нещо съществено. В никакъв случай! Сигурно я бе обидил, без да усети, забравил бе някоя дреболия, която е обещал, и толкова. Но какво точно? Той не бързаше с отговорите си и претегляше думите, преди да ги изрече. Мъчеше се да отгатне каква реакция ще предизвикат — като шахматист, който попива фигурите, преди да изиграе следващия ход.

Мариън насочи разговора към децата.

— Две — рече тя.

Сложил лява ръка върху коляното си, той подръпваше ръба на панталона. Усмихна се.

— Или три. А може и четири!

— Две — настояваше Мариън. — Тогава едното може да учи в Колумбийския университет, а другото в Колдуел.

В Колдуел. Нещо относно Колдуел? За Елън ли намекваше, питаше се Бъд.

— Току-виж, и двете поискат в Мичиган или някъде другаде — отговори той.

— А ако имаме само едно — продължи Мариън, — може да започне в Колумбийския и след това да се прехвърли в Колдуел. Или обратното.

Тя се наведе напред усмихната и смачка цигарата си в пепелника.

Той забеляза, че угаси фаса много по-внимателно, отколкото обикновено. Прехвърляне в Колдуел… В Колдуел. Изчакваше в мълчание.

— Не, всъщност аз не бих искала то да се прехвърля — додаде тя с упоритост, каквато никога не бе проявявала при подобен празен разговор, — защото няма да му признаят всички изпити. Едно преместване е свързано с неприятности.

Известно време седяха безмълвно един до друг.

— Не, не е така — каза накрая той.

— Не е ли?

— Не — повтори той. — На мен всичките ми ги признаха.

— Че ти нали не си се прехвърлял? — запита тя уж изненадана.

— Как да не съм, вече ти казах.

— Не, не си. Никога не си ми казвал.

— Казвал съм ти, мила, сигурен съм. Постъпих в Стодард Юнивърсити, а след това отидох в Колдуел.

— Ами че и сестра ми Дороти учеше в Стодард.

— Зная от Елън.

— Не ми казвай, че си я познавал!

— Не, но Елън ми показа нейна снимка и все си мисля, че съм я виждал някъде. Нали ти споменах още първия ден в музея?

— Не, не си. Абсолютно съм сигурна.

— Добре, възможно е. Бях в Стодард две години. Ти да не би да намекваш, че… — Устните на Мариън не му позволиха да се доизкаже. Тя го целуна пламенно, сякаш да изкупи вината си за проявеното съмнение.

Няколко минути по-късно той погледна часовника си.

— Време е да си вървя — каза той. — Искам да си отспя тази седмица, защото мисля, че през следващата няма да имам възможност.

 

 

А може би Лео чисто и просто бе разбрал отнякъде, че той е учил в Стодард. При това положение нямаше реална опасност да го разкрият. Виж, неприятности можеше и да има. Ами ако плановете за сватбата се осуетят? Господи! Само полицията да не се намеси! Не, нямаше такава опасност. Закон за преследване на онези, които се женят за пари, още не бе измислен.

Но защо Лео чак сега се сети да разпитва? Защо не бе направил това по-рано? Защо именно днес? Обявата в „Таймс“, разбира се! Някой я бе видял. Някой, който е бил в Стодард. Може би синът на някой приятел на Лео. Представете си, моят син и вашият бъдещ зет са учили заедно в Стодард. И веднага е направил простата сметка: Дороти, Елън, Мариън… значи жени се за моите парички. Казал е това на Мариън и ето ти скандал.

По дяволите, просто трябваше да спомене за Стодард още в началото! Само че беше невъзможно. Нали Лео щеше веднага да го заподозре. И тогава Мариън щеше също да се усъмни. Как можа точно сега да се случи?

От друга страна, Лео нищо не би могъл да направи, тъй като това, с което разполагаше, бяха само подозрения. Старецът не знаеше със сигурност, че е познавал Дороти, инак Мариън нямаше да се зарадва толкова, когато той й каза, че не се сеща за нея. Дали пък Лео не бе скрил от Мариън нещо от това, което знае? Не, в такъв случай би се опитал да я убеди, би изложил пред нея доказателствата. Значи Лео не бе сигурен. А можеше ли да издири нещо? След толкова време? Момчетата от Стодард едва ли си спомняха с кого е ходила Дороти. Все пак някой би могъл и да се сети. За щастие по Коледа всички се пръскаха по домовете си. А до сватбата оставаха само четири дни. Мариън в никой случай нямаше да се съгласи да отложат сватбата.

Не му оставаше друго, освен да стиска палци. До деня на сватбата щеше да стои на тръни. Вторник, сряда, четвъртък, петък… събота. В най-лошия случай щяха да го разобличат, че целта му е била парите! Само това можеха да твърдят със сигурност. Лео нямаше как да докаже, че Дороти не се е самоубила. Не можеше да пресуши Мисисипи и да открие пистолета, навярно е потънал вече дълбоко в тинята.

Ако пък му се усмихнеше щастието, сватбата щеше да си мине по реда и тогава Лео нищичко не можеше да направи, дори и момчетата от Стодард да се разприказват. Развод? Анулиране на брака? Та той нямаше достатъчни основания нито за едното, нито за другото, дори и да успее да убеди Мариън в правотата си, което само по себе си е изключено. Тогава какво? Може би Лео щеше да се опита да му плати, за да се откаже от брака.

Виж, върху това трябваше да помисли! Каква ли сума би предложил Лео, за да отърве дъщеря си от този покварен човек? Навярно сумата щеше да е доста голяма.

Все пак е несъизмеримо по-малка от онова, което Мариън щеше един ден да наследи.

С трохички ли да се задоволи, или да рискува с надеждата да получи торта?

 

 

Като се прибра в квартирата си, позвъни на майка си.

— Надявам се, че не те събудих. Върнах се пеша.

— Не се безпокой, моето момче, не съм си легнала. Бъд, тя е много мило момиче. Толкова е сладка! И как ти се радвам!

— Благодаря, мамо.

— Пък и мистър Кингшип е такъв фин човек. Забеляза ли ръцете му?

— Какво му има на ръцете?

— Ами такива едни чисти. — Той се засмя. — Бъд — рече тя тихо, — те трябва да са много богати…

— Вярно е, че са богати, мамо.

— Ами апартаментът, също като на филм! Божичко!

Бъд взе да описва новото жилище, в което ще живеят с Мариън.

— Трябва да го видиш, мамо!

Сетне й разказа за заводите на Кингшип и за предстоящото му посещение при пещите, в които топят медта.

— Ще ме заведе там в четвъртък — обясняваше той. — Лео държи да се запозная с работата в завода.

— Бъд, а какво стана с онази твоя идея? — попита тя накрая.

— Каква идея?

— Нали смяташе да продължиш учението?

— А, това ли имаш предвид? Мисля, че няма никакъв смисъл.

— Така ли? — Тя сякаш бе разочарована.

— Ти нали знаеш оня крем за бръснене, дето натискаш от горе и той излиза от флакона, бухнал като облаче.

— Да де. И какво?

— Ами така е и със следването, там само ти размътват мозъка, напълват го с въздух и го изстискват навън като този крем.

— Божичко! — въздъхна тя съчувствено. — Ама все пак… срамота!… Ти по-добре не ги разправяй тия работи. Не си ги казвал никому, нали?

— Не.

— Слава богу! — рече тя и въздъхна отново. — Иначе какво ще си помислят хората.

След разговора Бъд отиде в стаята си и се просна на леглото. Нямаше никакви основания да се тревожи. Нищо не се бе променило. Пък това, че Лео имал някакви подозрения — негова си грижа!

Божичко, колко щастлива беше майка му! На всяка цена трябваше да я осигури. Само да се добере до парите!