Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

13

Той стоеше на висяща платформа, оградена с вериги, и гледаше в захлас огромните цилиндрични пещи, строени като войници, като спретната, подредена гора от гигантски секвои. Наоколо делово сновяха хора, които командваха непонятни контролни уреди. Въздухът беше нажежен и просмукан от сяра.

— Всяка пещ е разделена на шест нива — обясняваше мистър Ото. — Рудата се изсипва отгоре. Тя се придвижва бавно надолу, от едно ниво на друго, чрез въртящи се перки, прикрепени към централната ос. Рудата се пържи и така се отстранява излишната сяра.

Бъд слушаше внимателно и кимаше. Обърна се към другите, за да изрази своето възхищение, но само Мариън стоеше от дясната му страна с каменна физиономия, с каквато бе през целия ден. Лео и Детуайлър ги нямаше.

— Къде изчезнаха баща ти и Детуайлър? — попита той.

— Не зная. Татко искал да му покаже нещо.

— Хм. — Той отново се обърна към пещите. Какво искаше да покаже Лео на Детуайлър? Както и да е.

— Колко са?

— Пещите ли? — Мистър Ото избърса потта от горната си устна. — Петдесет и четири.

— Петдесет и четири! Боже мой! Колко руда минава през тях дневно? — попита той.

 

 

Беше чудесно! През целия му живот досега нищо не го бе заинтригувало толкова. Зададе хиляди въпроси и мистър Ото, явно въодушевен от възхищението му, обясняваше надълго и нашироко, като говореше само на него, а Мариън унило се влачеше отзад.

В една друга сграда имаше по-различни пещи. Тухлени, ниски, дълги трийсет-четирийсет метра.

— Отражателните пещи — каза мистър Ото. — Рудата, която идва от пещите за пържене, съдържа десетина процента мед. Тук тя се стопява. По-леките минерали изтичат като шлака. Каквото остава, е желязо и мед, четирийсет процента мед.

— Какво гориво използвате?

— Продухваме въглищен прах. Излишната топлина се използва като енергиен източник.

Бъд поклати глава и подсвирна от възхищение.

— Интересно ли ви е? — Мистър Ото се засмя.

— Невероятно! — каза Бъд. — Чудесно!

Гледаше втренчено безкрайните редици пещи.

 

 

— А това е може би най-интересната фаза в целия производствен процес — извиси глас мистър Ото, тъй като грохотът заглушаваше думите му.

— Божичко!

— Конверторите — провикна се мистър Ото.

Сградата имаше огромен стоманен скелет, в който отекваше бумтежът на машините. Зеленикава мъгла забулваше отдалечените кътчета и се стелеше около сноповете слънчева светлина, които проникваха през прозорчетата на сводестия опушен таван.

Близо до входа от двете страни имаше по шест масивни тъмни цилиндъра, разположени хоризонтално — все едно гигантски стоманени варели, край които работниците изглеждаха като джуджета върху оградените с парапети високи платформи. Всеки цилиндър имаше отвор най-отгоре, зейнала паст, откъдето бълваха пламъци, жълти, оранжеви, червени, сини пламъци.

Отворът на един от конверторите беше наклонен настрани. Огнената течност се изливаше от лъчистото гърло в огромна пота отдолу. После конверторът се извъртя обратно с грохот. Кобилицата на потата се вдигна, окачена на кука, за която бяха завързани десетина стоманени въжета, спускащи се от кабинка. Тази кабинка се движеше на релса, прикрепена към тавана. Въжетата се изопнаха. Потата се вдигна бавно и увисна над конверторите на седем-осем метра от земята и тогава кабинката, въжетата и потата започнаха да се отдалечават към зеленикавата мъгла в северния край на сградата.

Центърът на всичко това! Сърце в сърцето! С възхитени очи Бъд гледаше как въздухът над потата трепти нажежен.

— Шлака — каза мистър Ото.

Бяха застанали на една по-ниска платформа с перила, прикрепена към южната стена, между двата реда конвертори. Мистър Ото попи чело с носната си кърпа.

— Разтопеният четирийсетпроцентов концентрат от отражателните пещи се излива в тези конвертори. Добавя се силициев двуокис и тогава по тръби откъм задната част се вкарва въздух под налягане. Излишните примеси се окисляват. Образува се шлака, която, както току-що видяхте, се излива. Добавя се още четирийсетпроцентов концентрат, образува се още шлака и така нататък. Процентното съдържание непрекъснато се увеличава, докато след около пет часа се получи деветдесет и девет процента чиста мед. Тогава медта се излива по същия начин както шлаката.

— Ще изливат ли скоро мед?

Мистър Ото кимна. Циклите на конверторите са така изчислени, че да осигурят непрекъснато производство.

— Искам да видя как изливат медта — каза Бъд. Гледаше един от конверторите вдясно, който изливаше шлака. — Защо пламъците са с различен цвят?

— Цветът се мени в зависимост от това докъде е стигнал. А за техниците той показва какво става вътре.

Вратата зад тях се затвори. Бъд се обърна и видя Лео, застанал до Мариън. Детуайлър се бе облегнал на някаква стълба близо до вратата.

— Как ти се вижда тук? — Гласът на Лео се опитваше да надвие шума.

— Лео, това е изумително! Смайващо!

— Ей там всеки момент ще изливат медта — каза високо мистър Ото.

Кранът пред един от конверторите вляво спускаше голяма стоманена вана, по-голяма от потата, в която изливаха шлаката. Скосените й стени от матовосив метал бяха дебели десетина сантиметра и високи колкото човешки ръст, а напречното й сечение беше два метра.

Огромният цилиндър на конвертора започна да се завърта, чу се грохот, отворът се наклони и над него затрептя прозрачносин пламък. Цилиндърът отново се завъртя. От вътрешността му блесна вулканично сияние, издигна се воал от бял пушек и тогава бликна нажежен поток, който се заизлива в огромния съд. Конверторът спираше и пак се завърташе. Бликваха нови и нови струи. Повърхността на течната маса под трептящия въздух бавно се издигаше. Парливият мирис на мед се усещаше във въздуха. Когато конверторът започна да се върти обратно, струята постепенно намаля, сетне съвсем изтъня и последните й няколко капки се търкулнаха по цилиндъра и паднаха на циментовия под, блещукащи.

Трептящата мараня над ваната постепенно се разреди. Повърхността на разтопената мед на десетина сантиметра под ръба на съда приличаше на блестящ диск, обагрен в морскозелено.

— Та тя е зелена! — каза Бъд изненадан.

— Когато изстине, възстановява обичайния си цвят — каза мистър Ото.

Бъд наблюдаваше шипящата маса във ваната. Блъбваха мехури.

— Какво ти е, Мариън? — чу той гласа на Лео.

Нагорещеният въздух над ваната трептеше, сякаш се поклащаха целофанови листове.

— Нищо ми няма — отвърна Мариън.

— Гледам, че си пребледняла.

Бъд се обърна. Мариън не бе по-бледа от обикновено.

— Не, няма ми нищо — повтори Мариън.

— Бледа си — настояваше Лео, а Детуайлър кимаше за потвърждение.

— Сигурно е от горещината или пък…

— Изпаренията — каза Лео. — Някои хора не понасят изпарения. Мистър Ото, бихте ли завели дъщеря ми в административната сграда. Ние ще дойдем след няколко минути.

— Наистина, татко, чувствам се…

— Недей да се инатиш. — Лео се засмя малко пресилено. — Ние идваме след няколко минути.

— Да, ама… — Мариън се поколеба за миг, сетне малко смутена вдигна рамене и се запъти към изхода. Детуайлър отвори вратата и й направи път.

Мистър Ото последва Мариън, но преди да излезе в коридора, спря и се обърна към Лео:

— Надявам се, че ще покажете на мистър Корлис как отливаме анодите. Много е интересно — добави той, като се усмихна на Бъд. Сетне излезе. Детуайлър затвори вратата.

— Какви аноди? — попита Бъд.

— Медните плочи, които товарят вън на влака.

Бъд забеляза, че Лео отговаря някак механично, като че ли се бе замислил за нещо друго.

— Изпращат ги в рафинерията в Ню Джърси. Това е електролитна мед.

— Брей — каза Бъд. — Не е проста работа.

Обърна се към конверторите наляво. Всеки миг щяха да вдигнат ваната с мед, чиято ъгловата дръжка бе закачена за куката на крана. Десетина въжета се опънаха, завибрираха, след това започнаха да се движат нагоре. Ваната се повдигна от пода.

Застанал зад Бъд, Лео го запита:

— Господин Ото качи ли те горе на платформата?

— Не.

— Оттам се вижда много по-добре. Не искаш ли да се качим?

Бъд се обърна.

— А дали ще имаме време?

— Ще имаме — каза Лео.

Детуайлър, който бе с гръб към стълбата, отстъпи настрана.

— И аз идвам — каза той с усмивка.

Бъд отиде до стълбата, хвана една от металните и стъпенки и погледна нагоре. Стъпенките, подобни на огромни скоби, се издигаха в тясна редица по кафявата стена. Завършваха до отвор в пода на платформата, който бе закрепен за стената на петнайсетина метра височина.

— Ама че тясно — мърмореше Детуайлър зад гърба му.

Бъд се закатери. Стъпенките бяха топли, гладки и излъскани. Изкачваше се в отмерен ритъм, забил поглед в отвесната стена пред себе си. Чуваше стъпките на Детуайлър и Лео, които го следваха. Опитваше се да си представи гледката, която щеше да се открие от тясната платформа. Да погледне отвисоко това индустриално могъщество…

Изкачи се и стъпи на твърдия метален под на платформата. Тук грохотът на машините позаглъхваше, ала въздухът беше по-горещ и миризмата на мед по-остра. Тясната пътека, заградена с тежка верига, продължаваше до средата на сградата и опираше в стоманена преградна стена, широка пет-шест метра.

Бъд надзърна вляво, кръстосал длани върху металната стойка за предпазната верига. Гледаше шестте конвертора, между които сновяха хора.

Обърна глава надясно. На няколко метра от платформата, но доста по-надолу, висеше ваната с медта — зелено езерце със стоманени брегове, което се движеше бавно към далечния край на сградата. Призраци от дим се издигаха от лъщящата повърхност на разтопената маса.

Бъд пристъпяше бавно и не откъсваше поглед от ваната, а лявата му длан следваше извивките на веригата, увиснала между стойките. Усещаше топлия лъх откъм ваната и добре, че беше по-далеч. Чуваше Лео и Детуайлър, които го следваха по платформата. Погледът му се отправи към въжетата на ваната, шест от едната и шест от другата страна, а сетне към кабинката на пет-шест метра над него. Виждаше раменете на оператора вътре. Отново се загледа в медта. Колко ли имаше във ваната? Колко тона? И какви пари струваше? Хиляда? Две хиляди? Три? Четири? Пет?…

Той наближи стоманената преградна стена и чак сега видя, че платформата не завършва при нея, а има разклонения — два метра надясно и два наляво до краищата на стената. Ваната с медта се скри от погледа му. Той тръгна по лявата пътека. Постави лявата си ръка на крайната стойка за веригата, а дясната — на ръба на стената, която бе доста топла. Понадвеси се напред да надникне зад ръба, да проследи пътя на ваната.

— Къде отива сега? — извика той.

Отзад се обади Лео:

— В пречиствателните пещи. След това я изливат в калъпи.

Бъд се обърна. Лео и Детуайлър го гледаха, застанали рамо до рамо точно при разклонението. Чудно защо лицата им бяха каменни. Той потупваше преградната стена от лявата си страна.

— Какво има зад нея? — запита той.

— Пречиствателни пещи — отговори Лео. — Други въпроси?

Бъд поклати глава, озадачен от мрачния израз на двамата мъже.

— Тогава аз имам един към тебе — каза Лео. Зад очилата очите му приличаха на сини стъклени топчета. — Как накара Дороти да напише бележка, че уж ще се самоубива?