Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

7

Елън щракна закопчалката на чантата си, вдигна очи и се усмихна на Пауъл, който крачеше по фоайето към нея. Беше със сиво палто, тъмносин костюм и на лицето му бе изписана усмивката от предната вечер.

— Здравей — каза той и се отпусна до нея на кожения диван. — Май не си от тия, дето карат мъжете да ги чакат.

— Някои ме чакат.

Усмивката му се разшири.

— Как върви търсенето на работа?

— Доста добре. Мисля, че намерих нещо. При един адвокат.

— Чудесно. Значи оставаш в Блу Ривър, така ли?

— Така изглежда.

— Чудесно — той произнесе думата гальовно. Хвърли поглед към ръчния си часовник. — Не е зле да оседлаем конете. На идване минах покрай дискотеката и опашката беше чак до…

— Ох! — проплака тя.

— Какво има?

На лицето й се изписа досада.

— Ами първо трябва да свърша една работа. При този адвокат. Да му занеса едно писмо… препоръка. — Тя потупа чантичката си.

— Не знаех, че и за секретарките искат препоръки. Мислех, че само ги изпитват по стенография или нещо подобно.

— Да, но аз споменах, че имам такова писмо от последното място, където работех, и той каза, че иска да го види. Ще бъде в кантората си до осем и половина. — Тя въздъхна. — Страшно съжалявам. Извинявай.

— Няма нищо.

Елън докосна ръката му.

— Пък и да ти кажа, не ми се ходи на танци — каза тя. — Можем да отидем някъде да пийнем нещо…

— Чудесно — отвърна той по-ведро. Станаха. — Къде е този адвокат? — попита Пауъл, като й държеше палтото.

— Не е далече оттук — отговори Елън. — В Общината.

 

 

Като изкачиха стъпалата пред сградата на Общината, Пауъл спря. Елън, с ръка на въртящата се врата, го погледна. Беше блед, но можеше да е и от сивкавата светлина, която се процеждаше от фоайето.

— Ще те почакам тук, Иви. — Сякаш челюстта му беше скована и думите излизаха трудно.

— Исках да се качиш с мен — рече тя. — Можех да дойда и преди осем, но ми се стори малко странно, че настоява да му донеса писмото вечерта. Един такъв мазен дебелак. — Усмихна се. — Ти ще си ми закрилата.

— Аха, разбирам — каза Пауъл.

Елън се завъртя с вратата и Пауъл я последва. Когато той излезе от другата страна, тя се бе обърнала и го наблюдаваше. Той дишаше тежко през полуотворена уста, а лицето му бе безизразно.

Огромното мраморно фоайе беше тихо и празно. Три от четирите асансьора бяха тъмни зад металните решетки. Четвъртият бе жълто осветена клетка с меднозлатисти дървени стени. Тръгнаха заедно към него и шепотът на стъпките им отекваше под купола на тавана.

В кабината стоеше негър в светлокафява униформа и четеше „Лук“. Той пъхна списанието под мишница, настъпи бутона, който освободи тежката плъзгаща се врата, и издърпа решетката след нея.

— Кой етаж, моля?

— Четиринайсети — отвърна Елън.

Стояха мълчаливо и гледаха как светлинката отмерено напредва през редицата от цифри над вратата: 7 — 8 — 9… Пауъл потърка мустачки с показалеца си.

Когато светлинната прескочи от 13 на 14, асансьорът плавно намали скорост и спря. Операторът сгъна решетката и дръпна лоста за външната врата.

Елън излезе в безлюдния коридор, следвана от Пауъл. Вратата глухо дрънна зад тях. Чуха затварянето на решетката и после отдалечаващия се шум на асансьора.

— Насам. — Елън тръгна надясно. — Стая 1405.

Стигнаха до чупката на коридора и свиха надясно. Светеше само зад две от матираните стъкла на вратите по дължината на коридора. Чуваха се единствено стъпките им върху лъснатата пластмасова настилка. Елън се опита да наруши мълчанието:

— Няма да се бавя. Само ще му дам писмото.

— Мислиш ли, че ще те назначи?

— Надявам се. Препоръката е добра.

Стигнаха края на коридора и пак свиха вдясно. Една врата светеше по-нататък отляво и Пауъл се насочи към нея.

— Не, не е тази — рече Елън и отиде до една тъмна врата вдясно. На матираното стъкло пишеше: „Фредерик Х. Клаусен, адвокат“. Пауъл се приближи зад нея, докато тя напразно натискаше бравата и си гледаше часовника. — Какво ще кажеш на това? — каза огорчено тя. — Няма още и петнайсет, а беше казал, че ще бъде тук до осем и половина. (Думите на секретарката по телефона бяха: „Кантората затваря в пет часа“).

— И какво сега? — попита Пауъл.

— Ще го пусна под вратата — рече тя и си отвори чантата. Извади голям бял плик и писалка. Свали капачката, подложи чантата си и започна да пише на плика. — Жалко, че изпуснахме танците.

— Няма значение — рече Пауъл. — И на мен не ми се ходеше кой знае колко.

Той дишаше по-леко, като начинаещ еквилибрист, който е преминал средата на опънатото въже и вече е станал малко по-сигурен в краката си.

— От друга страна — замисли се Елън и го погледна, — ако оставя писмото сега, утре все едно трябва пак да се връщам да го взема. Мога направо да го донеса сутринта.

Затвори писалката и я пъхна в чантата си. Наклони плика към светлината, видя, че мастилото още не е изсъхнало, и започна да вее плика като ветрило. Погледът й попадна на една врата от другата страна на коридора, вратата с надпис „Стълбище“. Очите й светнаха.

— Знаеш ли какво ми се ще да направя? — попита тя.

— Какво?

— Преди да отидем да пийнем.

— Какво? — усмихна се той.

Тя също се усмихна, като продължаваше да вее плика.

— Да се кача на покрива.

Еквилибристът сякаш погледна надолу и видя, че издърпват мрежата изпод него.

— Това пък защо? — попита бавно той.

— Не видя ли луната? Ами звездите? Гледката сигурно е прекрасна.

— Мисля, че още не е късно, можем да отидем на дискотека — рече той.

— Не, и на двамата не ни се ходи чак толкова. — Мушна плика в чантичката си и щракна закопчалката. — Хайде — каза весело тя и тръгна. — Къде се дяна романтичното настроение, с което тъй настойчиво ме ухажваше снощи?

Той посегна към ръката й, но не улови нищо.

Тя бутна вратата и я отвори. Погледна назад в очакване той да я последва.

— Иви… завива ми се свят от високото. — Пауъл с мъка се усмихна.

— Няма нужда да гледаш надолу — каза тя безгрижно. — Няма нужда дори да се приближаваш до ръба.

— Вратата може би е заключена.

— Не вярвам да заключват изхода към покрива. Това е противопожарно правило. — Тя се намръщи с престорено възмущение. — Е, хайде де! Човек ще рече, че те карам да се спуснеш по Ниагарския водопад с буре или нещо подобно! — Тя стъпи заднишком на площадката, като държеше вратата и чакаше усмихната.

Той тръгна бавно и безпомощно като в кошмарен сън. Сякаш нещо независимо от волята му го теглеше да я последва. Когато и двамата бяха на площадката, Елън пусна вратата. С леко свистене тя сама се затвори и отряза светлината, идеща от коридора, като остави една десетватова крушка да се бори безуспешно с мрака на стълбището.

Изкачиха осем стъпала, завиха, изкачиха още осем. Стигнаха до черна метална врата. Надпис е големи бели букви предупреждаваше: Влизането строго забранено. Да се ползва само в случай на бедствие. Пауъл го прочете на глас, като наблегна на „строго забранено“.

— Ами! Надписи — каза Елън презрително. Опита се да завърти топката на вратата.

— Сигурно е заключена — рече Пауъл.

— Ако беше заключена, нямаше да слагат това! — Тя посочи надписа. — Опитай ти.

Той хвана топката, натисна.

— Заяла е тогава.

— Хайде, хайде. Напъни се малко.

— Добре де, добре — каза той, сякаш пращаше всичко по дяволите. Дръпна се назад и с все сила блъсна рамо във вратата. Тя се отвори изведнъж и едва не го повлече след себе си. Той се препъна във високия праг и се озова на асфалтовия покрив.

— Готово — каза мрачно той, като се изправи. Продължаваше да държи вратата. — Хайде, Иви, ела да си видиш великолепната луна.

— Мърморко. — Шеговитият й тон омаловажаваше неговото недоволство. Тя прескочи прага, мина покрай Пауъл и почти изтича на просторната тераса — втурна се като кънкьор, който си дава вид, че нехае за тънкия лед. Чу как вратата след нея се затваря и от лявата й страна се появи Пауъл.

— Извинявай — рече той, — просто щях да си счупя рамото в тази проклета врата, затова. — Направи усилие да се усмихне.

Срещу тях беше кулата с антената на местната радиостанция — черен скелет на фона на синьо-черното небе, обсипано със звезди. На самия й връх бавно мигаше червена светлинка и равномерните й проблясъци оцветяваха покрива в розово. Между червените примигвания покривът оставаше облян от меката светлина на лунния сърп.

Елън погледна извърнатото нагоре напрегнато лице на Пауъл, първо смъртно бяло, после окъпано в червено и отново бяло. Зад него бе стената, която ограждаше шахтата, белият камък се открояваше в нощта. Тя си спомни скицата, публикувана в един от вестниците, с кръстчето в долната част на квадрата — южната страна, която бе по-близо до тях. Внезапно я обзе налудничавото желание да отиде там, да надникне, да види къде Дороти… Призля й. Погледът й се спря на очертания в бяло профил на Пауъл и тя неволно се отдръпна.

Няма страшно, каза си Елън, аз съм в безопасност — по-опасно щеше да е, ако сега разговарях с него в някой бар. Можех и да се издам. Всичко е наред, нали съм Ивлин Китридж.

Пауъл усети втренчения й поглед.

— Мислех, че искаш да гледаш небето — каза той, като продължаваше да зяпа нагоре. Тя също вдигна поглед и внезапното движение на главата още повече я замая. Звездите се залюляха в кръг…

Тя се затича надясно към външния парапет на покрива. Ожули си ръцете на грапавата облицовка. Жадно поглъщаше студения нощен въздух. Тук я е убил. Непременно ще се издаде — достатъчно е да изпусне нещичко, за да ида в полицията. В безопасност съм… Най-сетне спря да й се вие свят. Погледна надолу — безчет искрящи светлинки се преливаха в мрака.

— Дуайт, ела да видиш.

Той се обърна и тръгна към парапета, но се спря на няколко крачки.

— Нали е красиво? — Тя говореше, без да гледа назад.

— Да — отвърна той.

Пауъл погледа известно време — кабелите горе на кулата почукваха на лекия ветрец, — после бавно се завъртя и застана с лице към вентилационната шахта. Втренчи се в парапета. Краката му сами тръгнаха натам. Понесоха го безшумно напред с непреклонен устрем, както краката на отказал се от алкохола пияница го водят към бара за една последна чашка. Озова се точно до парапета на шахтата. Ръцете му се вдигнаха и се подпряха с длани върху хладния камък. Наведе се и погледна надолу.

Тя усети отсъствието му. Обърна се и се взря в полумрака. В този миг блесна светлинната от кулата и кървавочервеното сияние очерта силуета му. Сърцето й се обърна. Сиянието изчезна, но тъй като знаеше къде е, тя го различаваше и на слабата лунна светлина. Тръгна натам, стъпките й потъваха в меката настилка.

Той гледаше надолу. Няколко жълти снопа светлина от прозорците се кръстосваха в квадратния отвор на шахтата. Един от тези прозорци беше чак долу, на самото дъно, и осветяваше сивото бетонно квадратче, в което се събираха четирите стени.

— Мислех, че ти се вие свят от високото.

Той се обърна.

Капчици пот бяха избили по челото и над мустаците му. На устните му се появи нервна усмивка.

— Да — рече той, — но не мога да се сдържа да не погледна. Самоизтезавам се. — Усмивката изчезна. — Любимото ми занимание е да се самоизтезавам. — Пое дълбоко въздух. — Можем ли да си ходим вече?

— Току-що сме дошли — възрази закачливо Елън.

Обърна се и се отправи към източния ръб на покрива, като се провираше между високите отдушници. Пауъл я последва неохотно. Елън застана с гръб към парапета и вдигна очи към обляната в червено кула, която се извисяваше край тях.

— Хубаво е тук — рече тя. Пауъл, скръстил ръце на парапета, гледаше града и мълчеше. — Идвал ли си тук вечер?

— Не — отвърна той. — Не съм идвал тук изобщо.

Тя се обърна към парапета и се надвеси, за да погледне козирката два етажа по-долу. Сви вежди замислено.

— Миналата година — рече бавно тя — струва ми се, четох, че някакво момиче паднало оттук.

Скръцна капак на вентилатор.

— Да — каза Пауъл. Гласът му беше хладен. — Самоубийство. Не е паднала.

— Аха. — Елън продължаваше да гледа отстъпа. — Не виждам как е могла да се убие — рече тя. — Някакви си два етажа.

Той вдигна ръка, палецът сочеше назад през рамото му.

— Там… в шахтата.

— Да, вярно. — Тя се изправи. — Сега си спомням. Вестниците в Де Муан писаха много подробно. — Сложи чантата си на парапета и се хвана с две ръце за ръба, сякаш проверяваше здравината му. — Момичето беше от Стодард, нали?

— Да. — Той посочи далеч към хоризонта. — Виждаш ли онази кръгла сграда със светлинните отгоре? Това е Стодардската обсерватория. Веднъж трябваше да ходя там за един, проект по физика. Имат…

— Ти познаваше ли я?

Червената светлина оцвети лицето му.

— Защо питаш?

— Просто си помислих, че може да си я познавал. Естествено е да си го помисля, след като сте били в един университет.

— Да — отвърна рязко той. — Познавах я, беше много добро момиче. Дай да говорим за нещо друго.

— Историята ми се е запечатала в ума само заради шапката.

Пауъл въздъхна, по-скоро изсумтя.

— Каква шапка? — попита той с досада.

— Била с червена шапка с панделка, а аз тъкмо си бях купила червена шапка с панделка. Същия ден.

— Кой каза, че е била с червена шапка? — попита Пауъл.

— А не е ли била червена? Вестниците в Де Муан… — Кажи ми, че бъркат — замоли тя, — кажи ми, че е била зелена.

За миг замълчаха.

— В „Клариън“ не се споменава за червена шапка — рече Пауъл. — Аз четох внимателно статиите, тъй като я познавах.

— Нима като не се споменава в блуривърския вестник, това означава, че не е било така?

Той не каза нищо. Елън видя, че си поглежда часовника.

— Слушай — рече грубо той, — часът е девет без двайсет и пет. До гуша ми дойде този твой великолепен изглед. — Обърна се рязко и се запъти към входа за стълбището.

Елън се спусна след него.

— Не искам още да си тръгваме — капризно рече тя, като го хвана за лакътя точно пред вратата.

— Защо?

Усмихна се — трябваше светкавично да измисли нещо.

— Искам… да изпуша една цигара.

— Божичко! Та ти… — Ръката му посегна към джоба, но се спря. — Нямам. Хайде, долу ще си купим.

— Аз имам — каза бързо тя и показа чантичката си. Отстъпи назад. Разположението на шахтата зад нея беше така ясно в ума й, сякаш виждаше чертежа във вестника. С „Х“ бе отбелязано точното място. Обърна рамо и взе да отстъпва назад, като в същото време отваряше чантичката си.

— Ще бъде приятно да изпушим по една цигара тук — каза тя на Пауъл с глуповата усмивка.

Парапетът опря в ханша й. „Х“. Тя ровеше в чантичката.

— Искаш ли?

Той се приближи неохотно, със стиснати от гняв устни. Елън тръсна няколко пъти измачкания пакет, докато накрая се показа един бял филтър. Този вечер или никога, мислеше си тя, защото той отсега нататък няма да покани Ивлин Китридж.

— Заповядай.

Той дръпна цигарата, като я гледаше навъсено.

Докато пръстите и ровеха за още една, очите й бродеха и когато се спряха на вентилационната шахта, широко се отвориха, сякаш за първи път я забелязаха.

— Тук ли?… — попита тя и се извърна към него.

Бе присвил очи, стиснал зъби — явно и последните капки търпение се бяха изчерпали.

— Слушай, Иви, помолих те да не говориш за това. Би ли ми направила тази услуга? Много те моля. — Той нервно захапа цигарата.

Елън не сваляше поглед от лицето му. Извади цигара от пакета, поднесе я спокойно към устните си и пусна пакета в чантичката.

— Извинявай — каза тя хладно и пъхна чантичката под левия си лакът. — Не знам защо толкова се засягаш.

— Не можеш ли да разбереш? Аз го познавах това момиче.

Тя драсна клечка кибрит и я поднесе към цигарата му. Оранжевият пламък освети лицето му. Сините очи щяха да изхвръкнат от напрежение, а мускулите на челюстта му бяха опънати като струни на пиано. Още веднъж да го бодне, само още веднъж и… Тя премести клечката от запалената цигара към лицето му.

— Тъй и не казаха защо го е направила, нали?

Очите му се затвориха болезнено.

— Обзалагам се, че е била бременна.

Лицето му пламна първо в оранжево, после с угасването на клечката и блясването на светлината от кулата стана кървавочервено. Опънатите до крайност мускули вече не издържаха, сините очи, широко отворени, пронизваха. Сега, помисли Елън победоносно. Хайде! Направи едно грандиозно признание!

— Добре! — избухна той. — Добре! Знаеш ли защо не ми се говори за това? Знаеш ли защо не исках да се качвам тук? Защо изобщо не исках да влизам в тази проклета сграда? — Той захвърли цигарата. — Защото момичето, което се самоуби тук, е същото, за което ти говорих снощи! Дето ти казах, че се усмихваш като него! — Той сведе поглед. — Момичето, което…

Думите му секнаха като отрязани с гилотина. Тя видя как сведените му очи се разширяват от ужас. В този миг светлината от кулата угасна — Елън различаваше само тъмния силует пред себе си. Изведнъж ръката му сграбчи лявата й китка и я стисна с парализираща сила. От устата й се изтръгна вик и цигарата падна. Той извиваше пръстите й, впил нокти в тях. Чантичката се изплъзна изпод мишницата й и тупна в краката й. Дясната й ръка безпомощно замахваше към главата му. Палецът му притискаше мускулите на ръката й. Накрая пръстите й се разтвориха… Той я пусна и отстъпи назад — превърна се отново в смътен силует.

— Какво направи? — извика тя. — Какво взе?

Все още зашеметена се наведе и вдигна чантичката. Раздвижи пръстите на лявата си ръка. Обърканите й сетива напразно се мъчеха да възстановят формата на предмета, който бе държала.

Тогава червената светлина блесна отново и тя го видя върху дланта му, държеше го тъй, сякаш го бе разглеждал в тъмното. Кибритът. Меднозлатистите букви блестяха ясно и отчетливо: „Елън Кингшип“. Обля я студена пот. Затвори очи, премаляла от ужас. Олюля се. Гърбът й се опря в твърдия ръб на парапета.