Айра Левин
Предсмъртна целувка (18)

4

— Ама тя… тя наистина ли ти е братовчедка? — взе да заеква мисис Аркет.

— Аркет, любов моя — каза Гант, като застана от лявата страна на Елън. — На нас зъбите са ни никнали заедно. — Той потупа Елън по рамото. — Нали, Хестър?

Тя го зяпна слисана, с пламнало лице. Сетне погледът й се премести към мисис Аркет вляво от масата, към антрето… Мантото и чантичката бяха в ръцете й. Тя побягна надясно, покрай масата, изхвърча през вратата и хукна. В антрето чу гласа на мисис Аркет: „Бяга!“, и съпровождащия вик на Гант: „В рода си имаме едни налудничави!“ Дръпна тежката външна врата и изскочи от къщата. Токчетата й почукваха по каменната пътечка. Щом стъпи на тротоара, сви надясно и закрачи бързо и решително, като се опитваше да навлече омотаното манто в движение. Божичко, накрая всичко се бе объркало! Тя стисна зъби и усети, че очите й парят и се наливат със сълзи. Гант я настигна и с отмерена широка крачка тръгна успоредно с нея. Тя хвърли гневен поглед към ухиленото му лице и заби очи право напред, обезумяла от ярост и към себе си, и към него.

— Каква е паролата? — попита той. — Не трябва ли да пъхнеш бележка в ръката ми и да прошепнеш „Садърн Камфърт“ или нещо подобно? Или случаят е друг? Подозрителен субект в черен костюм те преследва цял ден и ти се шмугваш в най-близката врата. И двата варианта ми харесват, така че който и да избереш… — Тя крачеше мрачно и не обелваше дума. — Чела ли си романите за Светеца? Едно време страшно си падах по тях. Онова приятелче Саймън Гемплър, прякорът му е Светеца, все се натъкваше на разни красавици със странно поведение. Веднъж една доплува до яхтата му посред нощ. Май каза, че участвала в някакъв маратон и взела, че се заблудила. После стана ясно, че е застрахователен агент. — Той я хвана за ръката. — Братовчедке Хестър, просто изгарям от любопитство.

Елън отскубна ръката си. Бяха стигнали пресечката и по отсрещната улица се зададе такси. Тя махна и таксито направи обратен завой.

— Беше шега — каза кратко тя. — Съжалявам. Хванах се на бас.

— Същото каза и момичето от яхтата на Сейнт, — лицето му доби сериозно изражение. — Майтапът си е майтап, но защо бяха всички тия въпроси за моето недотам порядъчно минало?

Таксито спря. Тя посегна да отвори вратата, но той препречи пътя й с ръка.

— Виж какво, братовчедке, не се подвеждай от маниера ми на дисководещ. Съвсем не се шегувам…

— Моля ви — простена тя изтощено и дръпна дръжката на вратата. Шофьорът подаде глава от предния прозорец и ги изгледа, като преценяваше ситуацията.

— Ало, господине! — Гласът му избоботи заплашително.

Гант въздъхна и освободи вратата. Елън я отвори, напъха се вътре и я затръшна. Потъна в износената кожена седалка. Отвън Гант се беше надвесил, е ръце на вратата, и се вглеждаше в нея през стъклото, сякаш се опитваше да запомни чертите на лицето й. Тя извърна глава.

Изчака таксито да потегли и чак тогава каза на шофьора къде да я закара.

 

 

По пътя — десет минути, докато стигнат до Ню Уошингтън Хаус, където се беше настанила, преди да посети декана — Елън хапа устни, нервно пуши и гневно се кори за глупостта си. Все някак си трябваше да се освободи от напрежението, което бе натрупала до идването на Гант и което остана неизразходвано заради неочакваните му тъпи закачки. „Братовчедке Хестър!“ По дяволите, тя наистина бе оплескала всичко! Бе вкарала в играта половината си жетони и до един ги бе загубила. Все още не знаеше дали това е въпросният човек, или не, а оттук нататък нямаше да може да разпитва нито него, нито хазайката му. Ако проучването на Пауъл покажеше, че той не е човекът, което щеше да е доказателство, че това е Гант, тя трябваше направо да се откаже от плановете си и да се върне в Колдуел, защото, ако — това второ, голямо „ако“, — ако Гант бе убил Дороти, той щеше да е нащрек, тъй като може би е познал Елън и да е разбрал какво означават въпросите, които е задала на мисис Аркет. Убиец нащрек, може би готов да убие пак. Тя не можеше да рискува да се забърка в това — особено след като бе видял лицето й. По-добре да живее с подозрение, отколкото да умре, разбрала истината. Другият път бе да отиде в полицията и пак нямаше да бъде в състояние да им предложи повече от „нещо старо, нещо ново…“, а те щяха да кимат сериозно и учтиво да я изпроводят от участъка.

Няма що, добро начало!

 

 

Хотелската стая бе с бежови стени, обзаведена с тромави кафяви мебели — чистичка, безлична, като опакованото калъпче сапун в банята. Единственият признак, че стаята е заета, беше куфарът с етикети от Колдуел върху скарата пред двойното легло.

Елън закачи мантото си в гардероба и седна на писалищната маса край прозореца. Извади от чантичката си писалката и писмото до Бъд. Вторачена в адресирания, но все още незапечатан плик, тя се колебаеше дали да му разкаже освен за срещата с декана Уелч и за провала с Гант. Не, ако установи, че е Дуайт Пауел, значи историята с Гант е без значение. Сигурно е Пауел, не може да е Гант, казваше си тя. С това весело, безгрижно бърборене… Но всъщност какво и бе казал той? „Не се подвеждай от маниера ми на дисководещ. Съвсем не се шегувам…“

На вратата се почука. Тя скочи на крака.

— Кой е?

— Кърпите — отговори креслив женски глас.

Елън прекоси стаята и хвана дръжката на вратата.

— Аз… не съм облечена. Бихте ли ги оставили отвън?

— Добре — отвърна гласът.

Постоя с ръка на дръжката около две минути, като се заслушваше в стъпките по коридора и приглушения шум на асансьора. Дръжката се изпоти в ръката и. Усмихна се — с тази своя подозрителност май ставаше смешна. Представи си как като стара мома наднича под леглото, преди да си легне. Отвори вратата.

Гант се беше облегнал с лакът на рамката, подпрял с ръка русата си глава.

— Здрасти, братовчедке Хестър — каза той. — Май споменах, че изгарям от любопитство.

Тя се опита да затвори вратата, но кракът му, опрян на ръба, не помръдна. Той се усмихна.

— Страшно забавление. Преследване на такси. — Дясната му ръка описа зигзагообразна траектория. — Като в криминален филм. Шофьорът беше толкова доволен, че за малко да откаже бакшиша. Обясних му, че си ми избягала от леглото.

— Махай се! — изсъска тя свирепо. — Ще повикам управителя!

— Слушай, Хестър! — Усмивката изчезна. — Мисля, че мога да поискам да те арестуват, задето незаконно нахълтваш в дома ми и се представяш за моя братовчедка или нещо такова, така че защо не ме поканиш вътре на един малък задушевен разговор? Ако се притесняваш какво ще си помислят камериерките, можеш да оставиш отворено. — Той побутна леко вратата, което принуди Елън да отстъпи крачка назад. — Виж, така е добре — каза той, като се вмъкна вътре. Погледна роклята й с преувеличено разочарование. — „Не съм облечена“, вика. Трябваше да се досетя, че си закоравял лъжец. — Отиде до леглото и седна на ръба му. — Ама моля ти се, братовчедке, престани да трепериш! Няма да те изям!

— Какво… какво искаш?

— Обяснение.

Тя отвори вратата докрай и остана на прага, сякаш стаята беше негова, а тя бе нежеланата гостенка.

— Какво обяснение… Много просто. Непрекъснато слушам предаването ти…

Той хвърли поглед на куфара.

— В Уисконсин?

— Че то е само на стотина километра оттук. Ние хващаме и някои местни радиостанции. Наистина.

— Продължавай.

— Непрекъснато те слушам и много ми харесва предаването ти. Минавах през Блу Ривър и реших да опитам да се срещна с теб.

— Добре де, защо тогава, щом се срещна с мен, побягна?

— А ти какво би направил? Не го бях замислила по този начин. Представих се за твоя братовчедка, защото… защото исках да науча някои неща за теб… какви момичета харесваш…

Той поглади брадичката си, като я гледаше недоверчиво и се изправи.

— Как намери телефонния ми номер?

— От студентския указател.

Той отиде до леглото и докосна куфара.

— Щом си в Колдуел, откъде взе Стодардския указател?

— От едно момиче тук.

— Как се казва?

— Анабел Кох. Тя ми е приятелка.

— Анабел… — Той знаеше това име. Взря се в Елън с изненада. — Ей, да не ме лъжеш?

— Не. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Знам, че беше идиотщина от моя страна, на толкова много ми харесва предаването ти… — Когато отново вдигна очи, той беше до прозореца.

— Какви ли не глупави, идиотски…

Той изведнъж се втренчи в коридора зад нея, слисан. Тя се завъртя. Нямаше нищо необикновено. Погледна отново Гант, който вече стоеше с гръб към нея, до прозореца.

— Е, Хестър — каза той, — обяснението ти беше много ласкателно. — Обърна се и извади ръката си от якето. — Дълго ще го помня. — Взря се в открехнатата врата на банята. — Ще имаш ли нещо против, ако използвам заведението? — И преди тя да успее да каже каквото и да било, той се шмугна в банята и затвори вратата. Ключалката щракна.

Елън впери озадачен поглед във вратата, като се чудеше дали Гант й е повярвал, или не. Коленете й трепереха. Пое дълбоко въздух, прекоси стаята, взе чантичката си от писалищната маса и извади цигара. Счупи две клечки и най-накрая я запали, сетне се загледа през прозореца, като търкаляше нервно автоматичната си писалка напред-назад по масата. Върху масата нямаше нищо, само чантата и. Нищо — ами писмото? Писмото до Бъд! Спомни си, че Гант стоеше близо до масата, когато я подлъга да погледне към коридора, а после беше с гръб и като се обърна, изваждаше ръката си от якето!

Тя бясно затропа по вратата на банята.

— Дай ми това писмо! Дай го!

Мълчание. След няколко секунди чу плътния глас на Гант:

— Любопитството ми е направо ненаситно, особено когато става дума за фалшиви братовчедки, които се опитват да ме будалкат.

 

 

Тя стоеше на вратата, с една ръка на рамката, в другата палтото, гледаше ту към затворената врата на банята, ту към коридора и се усмихваше механично на случайно минаващите хора. Едно момче от персонала попита дали не може да й помогне с нещо. Тя поклати глава.

Най-сетне Гант излезе. Сгъваше внимателно писмото. Пъхна го в плика и го сложи на масата.

— Тъй значи. — Огледа я скептично. Тя явно се готвеше да побегне. — Даа. — Усмихна се малко неловко. — Както казваше баба ми, когато по телефона търсят Лана Търнър, „Виж какво, приятелче, въртиш грешен номер.“

Елън не помръдна.

— Слушай — каза той, — аз дори не я познавах. Един-два пъти съм й казал здрасти. Имаше и други руси момчета в тази група. Дори не й знаех името, докато снимката й не се появи във вестниците. В час ни проверяваха по номера, не по списък. Името й дори не знаех.

Елън продължаваше да стои неподвижна.

— По дяволите, ако искаш да счупиш рекорда по бързо бягане, това палто само ще ти пречи.

Тя не помръдваше.

С два подскока той се озова до нощното шкафче и грабна Библията. Вдигна дясната си ръка.

— Кълна се в тази Библия, че никога не съм ходил със сестра ти и не съм разменял с нея повече от две думи… нищо общо не съм имал… — Остави Библията. — И сега какво?

— Ако Дороти е била убита — каза Елън, — убиецът би се заклел в десет Библии. А щом е вярвала, че той я обича, значи е бил добър актьор.

Гант впери очи в тавана и протегна китките си, готов да му сложат белезниците.

— Добре — каза той, — предавам се.

— Интересно как ти идва наум да се шегуваш с това?

Гант отпусна ръце.

— Извинявай — рече той искрено. — Но как, по дяволите, ще те убедя, че…

— Не можеш — отвърна тя. — По-добре си върви.

— Имаше и други руси момчета в групата — настояваше той. Щракна с пръсти. — Имаше един, с когото винаги влизаха заедно! С брадичка като на Кери Грант, висок…

— Дуайт Пауъл?

— Точно така! — Той се сепна. — И той ли е в списъка ти?

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Той е.

Елън го изгледа подозрително.

Той разпери ръце.

— Добре де, предавам се. Но ще видиш, че е Пауъл. — Тръгна към вратата. Елън отстъпи назад и се озова в коридора. — Бих искал просто да си вървя, както ти самата предложи — рече Гант надуто.

Той излезе в коридора.

— Ако не искаш да продължавам да те наричам Хестър, би трябвало да ми кажеш истинското си име.

— Елън.

На Гант сякаш не му се тръгваше.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Не знам — отвърна тя след малко.

— Ако си решила да нахълтваш в дома на Пауъл, не му излизай с плитки номера, както днес следобед. Може да се окаже човек, с когото не бива да си правиш шега.

Елън кимна.

Гант я изгледа от горе до долу.

— Гледай ти, човек детектив! Не мога да повярвам на очите си. — Понечи да тръгне, но се върна. — Мисля си, дали пък нямаш нужда от доктор Уотсън?

— Не, благодаря — каза тя от прага. — Съжалявам, но…

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Тъй си и знаех, смяташ, че не съм подходящ. Е, наслука. — Обърна се и тръгна по коридора.

Елън влезе в стаята и бавно затвори вратата.

… Сега е 19,30, Бъд, и аз съм удобно настанена в хубава хотелска стая в Ню Уошингтън Хаус. Току-що вечерях и съм готова да се изкъпя и да си легна след уморителния ден.

По-голямата част от следобеда прекарах в чакалнята на декана. Когато накрая ме прие, аз му разказах една невероятна история за някакъв дълг, който Дороти уж имала към красив блондин от есенната група по английски. След дълго ровене в архива и разглеждане на досиетата на престъпниците — т.е. снимките в студентските формуляри — открихме човека: мистър Дуайт Пауъл, Блу Ривър — запад, 35-а улица 1520. Започвам акцията утре сутринта.

Какво ще кажеш — добро начало? Никога не подценявай способностите на една жена!

С обич, Елън

 

 

Точно в осем часа — преди да влезе в банята — тя пусна една монета в радиоавтомата край леглото. Натисна бутона с надпис „Местна радиостанция“. Чу сигнала — тих барабанен ритъм, — после увереният звучен глас на Гант изпълни стаята: „Добър вечер! Пред микрофона е вашият стар приятел Дискохвъргача с редовната диско програма, за която нашият доста поетично настроен техник в студиото току-що написа цяло стихотворение: «Дзупа-лупа, сърцето ми тупа — не че съм музикант, ами слушам Гордън Гант.» И така, първата плоча тази вечер е, тъй да се каже, «ретро» и се посвещава на мис Хестър Холмс от Уисконсин…“

Познат стар ритъм, носталгично стар, гръмна от радиото. Запя сладникав женски глас, прищипнат като гласче на момиченце.

Елън се усмихна и влезе в банята. Облицованите с плочки стени кънтяха от шума на падащата във ваната вода. Тя ритна чехлите си и закачи пеньоара на куката до вратата. Пресегна се и спря водата. Във внезапно настъпилата тишина се чу тънкият глас от съседната стая.