Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Трета част
Мариън

1

Когато Мариън Кингшип завърши Колумбийския университет — учебно заведение, изискващо продължителни и сериозни занимания за разлика от това, кажи-речи, увеселително място Колдуел, където постъпваше Елън — баща й, без да се колебае, се обади на директора на рекламната агенция, обслужваща „Кингшип Копър“, и Мариън получи предложение да постъпи там на работа. Макар и да имаше голямо желание да пише рекламни материали, тя не прие предложението. След известно време успя да получи секретарска длъжност в малка агенция, където името Кингшип фигурираше само като щемпел на водопроводната инсталация в тоалетната и където увериха Мариън, че в недалечно бъдеще ще й бъде разрешено да подготвя реклами за някои по-незначителни фирми при условие, че това няма да пречи на изпълнението на текущите й задължения.

Година по-късно, когато Дороти неизбежно тръгна по стъпките на Елън и започна да се заплесва по футболните игрища и да се целува в двора на колежа, Мариън се озова сама с баща си в осемстайния апартамент. Двамата бяха наелектризирани топчета, които се приближават и разминават, но никога не се допират. Въпреки, явното, макар и негласно неодобрение на баща си тя реши да си намери самостоятелно жилище.

Нае двустаен апартамент на най-горния етаж в една ремонтирана стара кафява къща на Източна Петдесет и осма улица в Манхатън. Обзаведе го с голямо старание. Тъй като двете стаички бяха по-малки от стаите, с които разполагаше в бащиния си дом, не можеше да прибере всичките си вещи и реши да обмисли добре какво трябва да вземе. Каза си, че ще избере нещата, които харесва най-много, нещата, които имат най-голямо значение за нея, и точно така направи. Но докато закачваше картините и подреждаше книгите по лавиците, тя гледаше на всеки предмет не само през собствените си очи, но и през очите на един очакван посетител, все още неизвестен, но във всеки случай от другия пол. Във всички тези предмети бе вложен смисъл, ключ към самата нея. Мебелите, лампите и пепелниците със съвременни форми, но не и изкълчени, репродукцията на любимата й картина („Моят Египет“ от Чарлс Демут[1] — не авангардна, но все пак модерна живопис), грамофонните плочи (няколко със записи на джаз, няколко от Стравински и Барток, но най-много от тези, които „слушаш на тъмно“, Григ, Брамс и Рахманинов) и книгите, особено книгите, защото именно те разкриват духовния свят на личността. (Романите и пиесите, прозата и поезията — всичко бе подбрано според нейния вкус.) Този сякаш рекламен уют синтезираше и зов, и копнеж. Зад това стоеше някакъв егоцентризъм, но не егоцентризмът на разглезения, а напротив — на твърде малко глезения, на самотния. Ако тя бе художничка, щеше да нарисува автопортрета си. Вместо това обзаведе две стаи, запълни ги с неща, които някой посетител един ден ще разпознае и разбере. Ще види всички онези качества, ще отгатне онези копнежи, които тя бе открила у себе си и не бе могла да изрази.

Седмичната й програма се въртеше около два важни момента: в сряда вечеряше с баща си, а в събота почистваше основно двете си стаи. Първото беше въпрос на дълг, а второто бе удоволствие. Намазваше дървените части на мебелите, лъскаше стъклата, почистваше прахта и поставяше предметите обратно на мястото им, като ги гледаше с благоговение.

Понякога идваха гости. Когато Дороти и Елън се прибираха у дома по време на ваканциите, подхвърляха, немного убедително, че направо завиждат на Мариън как самостоятелно си е уредила живота. Баща й пристигаше, задъхан от стъпалата на трите етажа, оглеждаше скептично малката всекидневна, която служеше и за спалня, сетне още по-малката кухня и клатеше глава. Идваха момичета от службата и играеха канаста така разпалено, сякаш не бе игра, а борба на живот и смърт. Един-единствен път й гостува млад мъж, счетоводител в агенцията — красавец, интелигентен. Ала интересът му към наредбата в жилището се изразяваше в доста чести погледи към канапето.

Когато Дороти се самоуби, Мариън се върна за две седмици при баща си, а след смъртта на Елън остана с него един месец. Ала това не ги сближи — продължаваха да са като наелектризирани. Не можеха да свикнат един с друг, колкото и да се стараеха. В края на месеца той й предложи с неприсъща за него плахост да се пренесе обратно, за постоянно. Тя не се съгласи. Не можеше да си представи, че ще напусне своите две стаи. Бе затворила в тях твърде много от себе си. Все пак оттогава нататък започна да вечеря при баща си три пъти седмично вместо само веднъж.

В събота чистеше стаите и един път в месеца разтваряше всички книги, за да се проветрят.

 

 

Една съботна сутрин, през септември, телефонът иззвъня. Мариън бе коленичила и тъкмо лъскаше долната повърхност на стъклената масичка за кафе. При звука на телефона тя направо замръзна. Втренчи поглед в сплесканата кърпа за прах под синкавото стъкло с надеждата, че е грешка, че някой е сбъркал номера, разбрал е това в последния момент и е затворил. Телефонът иззвъня отново. Тя се изправи неохотно и отиде до масичката край кушетката, все още с кърпата в ръка.

— Ало? — каза троснато.

— Ало. — Беше мъжки глас, непознат. — Мариън Кингшип ли е?

— Да.

— Вие не ме познавате. Аз бях… приятел на Елън. — Изведнъж Мариън се почувства неловко. Приятел на Елън — значи красив и умен, приказлив… а всъщност скучен, човек, който няма да се хареса на самата нея. Неловкостта премина. — Казвам се Бъртън Корлис — каза мъжът, — Бъд Корлис.

— Да, сещам се. Елън ми е говорила за вас. („Този път съм много влюбена — бе й казала Елън последния път, наистина последен — и той ме обича.“ А Мариън, макар че се радваше за нея, по някаква причина бе тъжна през останалата част от вечерта.)

— Бих искал да ви видя — каза той. — У мен остана една вещ, която принадлежи на Елън. Една нейна книга. Даде ми я точно преди… преди да отиде в Блу Ривър, и сметнах, че е редно да ви я върна.

Сигурно е някой нашумял роман, помисли си Мариън и ядосана на собствената си дребнавост, каза:

— Да, бих желала да получа тази книга. Много мило, че се сещате да ми я върнете.

За миг от другата страна на телефона настъпи тишина.

— Бих могъл да я донеса сега — рече той. — Аз съм тук наблизо.

— Не — побърза да каже тя. — Излизам.

— Ами тогава утре по някое време.

— Аз… няма да бъда вкъщи и утре — продължи тя неловко, засрамена от лъжите си, засрамена, че не иска да го покани в дома си. Той навярно бе приятно момче и бе обичал Елън, а Елън е мъртва и той си е направил труда да донесе книгата й… — Бихме могли да се срещнем някъде днес следобед — предложи тя.

— Отлично — каза той.

— Аз ще съм около Пето Авеню.

— Тогава да се срещнем, да речем, пред статуята на Атлас в Рокфелеровия център.

— Добре.

— В три часа, става ли?

— Да. Три часа. Благодаря ви, че се обадихте. Много мило от ваша страна.

— Няма защо — каза той. — Довиждане, Мариън. — Замълча. — Чувствам се някак неловко, като ви наричам мис Кингшип. Елън ми е говорила толкова много за вас.

— Не се притеснявайте. — Мариън отново се смути. — Довиждане — каза тя. Не можеше да реши дали да го назове Бъд или мистър Корлис.

— Довиждане.

Тя постави обратно слушалката и известно време остана загледана в телефона. После се обърна и се отправи към масичката за кафе. Коленичи и продължи работата си, като задвижи нервно кърпата в непривично ускорени полукръгове, защото знаеше, че сега целият й следобед ще пропадне.

Бележки

[1] Демут, Чарлс (1883–1935) — американски художник, силно повлиян от модерното европейско изкуство. — Б.пр.