Айра Левин
Предсмъртна целувка (10)

10

Той влезе в Института по изкуствата, където под централното стълбище бе сместена една телефонна кабина. Обади се на „Телефонни справки“ и получи номера на Бюрото за бракосъчетания.

— Бюро за бракосъчетания.

— Добър ден. Обаждам се да разбера работното ви време днес.

— До обяд и от един до пет и половина.

— Значи от дванайсет до един е затворено?

— Точно така.

— Благодаря ви.

Той затвори, пусна в процепа още една монета и избра номера на общежитието. Позвъниха в стаята на Дороти, но никой не отговори. Той остави слушалката — чудеше се какво е могло да я забави. Със скоростта, с която вървеше, тя трябваше да си е вече в стаята.

Нямаше повече дребни монети, затова излезе и се отби в някакъв „Снекбар“, където развали един долар и впери освирепял поглед в момичето, което бе заело телефонната кабина. Когато най-после то отстъпи, той влезе в ухаещата на парфюм кабина и затвори вратата. Този път Дороти отговори:

— Ало?

— Здрасти. Какво те забави толкова? Звънях преди няколко минути.

— Отбих се по пътя. Трябваше да си купя ръкавици. — Беше запъхтяна и щастлива.

— Честито… Слушай, сега е… десет и двайсет и пет. Можеш ли да си готова в дванайсет?

— Ами не знам. Искам да взема душ…

— Дванайсет и петнайсет?

— Добре.

— Слушай, нали няма да се отписваш за края на седмицата?

— Трябва. Нали знаеш правилника.

— Ако се отпишеш, трябва да посочиш къде отиваш, нали?

— Да.

— Е?

— Ще пиша „Ню Уошингтън Хаус“. Ако ме попита управителката, ще й обясня.

— Виж, можеш да се отпишеш следобед. Така или иначе, трябва да се връщаме дотук. За бунгалото. Трябва да се върнем, за да уредим въпроса.

— Така ли?

— Да. Казаха, че не мога да направя официална заявка, докато действително не сме женени.

— Е, щом ще се връщаме по-късно, тогава ще си взема куфара.

— Не. Вземи го сега. Като свършим с церемонията, ще се настаним в хотела и ще обядваме. Той е само на две преки от Общината.

— Тогава мога да се отпиша и сега. Нали е все едно?

— Слушай, Дори, мисля, че университетът няма кой знае каква полза от момичета от други градове, които бягат да се женят. Твоята управителка сигурно ще ни забави по някакъв начин. Ще пита дали баща ти знае. Ще ти прочете лекция, ще се опита да те склони да изчакаш края на семестъра. Управителките за това са сложени.

— Добре, ще се отпиша после.

— Точно така! Ще те чакам пред общежитието в дванайсет и четвърт. На Юнивърсити Авеню.

— На Юнивърсити?

— Ще излезеш през страничния вход, нали? Щом си с куфар и не си се отписала…

— Да, вярно. Не се сетих за това. Ей, страхотна конспирация, сякаш се готвим за бягане.

— Точно като на филм.

Тя се засмя от все сърце.

— Дванайсет и четвърт.

— Точно така. Ще сме в центъра към дванайсет и половина.

— Довиждане, младоженецо!

— Довиждане, младоженке.

 

 

Той се облече безупречно в тъмносиния си костюм, с черни обувки и чорапи, бяла риза и бледосиня вратовръзка от тежка италианска коприна на черни и сребристи цветя. Но като се видя в огледалото, реши, че красивата връзка е твърде фрапираща, и я смени със семпла перленосива плетена връзка. Огледа се пак и закопча повторно сакото си. Искаше му се, както смени връзката, също толкова лесно да може временно да смени и физиономията си с някоя по-безлична. Имало случаи, помисли си той, когато да си красив е неизгодно. В старанието си да направи нещо, за да изглежда по-обикновен, той неохотно нахлупи единствената си шапка, гълъбовосива шапка, като внимателно нагласи непривичната тежест, за да не си разроши косата.

В дванайсет и пет той беше на Юнивърсити Авеню, на тротоара срещу страничния вход на общежитието. Слънцето печеше почти отвесно, беше жарко и ослепително. В знойния въздух редките птичи гласове, хорските стъпки и стържещите трамваи звучаха някак по-чисто, сякаш се чуваха иззад стъклена стена. Той стоеше с гръб към общежитието, загледан във витрината на един железарски магазин.

В дванайсет и петнайсет видя в отражението на стъклото как вратата от другата страна на улицата се отваря и се появява облечената в зелено фигура на Дороти. За първи път в живота си бе точна. Той се обърна. Тя се озърташе наляво и надясно, но търсещият й поглед не попадаше на него. С едната ръка в бяла ръкавица държеше дамска чантичка, в другата — малко куфарче, обвито със светлокафяв брезент на широки червени ивици. Той вдигна ръка и в следващия миг Дороти го забеляза. Разцъфнала в усмивка, слезе от тротоара, изчака пролука в потока от автомобили и тръгна към него.

Беше красива. Костюмът й бе тъмнозелен, с къдрица от бяла коприна, искряща на врата. Обувките и чантичката й бяха от кафява крокодилска кожа, а върху пухестата й златиста коса бе кацнало тъмнозелено воалче. Когато стигна до него, той й се усмихна и взе куфарчето от ръката й.

— Всички булки са красиви, но ти си най-красивата.

— Gracias, senor. — Тя като че ли се готвеше да го целуне.

Една таксиметрова кола намали скорост, като минаваше край тях. Дороти го погледна въпросително, но той поклати глава.

— Ако ще пестим, по-добре да свикваме отсега.

Той се взря надолу по улицата. В трептящия въздух се зададе трамвай.

Дороти поглъщаше света жадно, сякаш бе живяла затворена с месеци. Небето беше чисто, седефеносиньо. Университетското градче, което се бе ширнало пред тях от общежитието още седем преки нататък покрай Юнивърсити Авеню, беше притихнало, засенчено от свежозелени дървета. По алеите вървяха студенти. Други се бяха изтегнали на тревата.

— Представи си — възкликна тя, — като се връщаме следобед, ще сме вече женени!

Трамваят изтрака до тях, изскърца и спря. Качиха се.

Седнаха в задната част, размениха само няколко думи и всеки потъна в своите мисли. Един случаен наблюдател надали би се досетил, че пътуват заедно.

 

 

Първите осем етажа от Общината на Блу Ривър се използваха за канцеларии на администрацията на града и на Рокуел Каунти, чийто областен център беше Блу Ривър. Останалите шест етажа бяха дадени на частни наематели, предимно адвокати, лекари и зъболекари. Самата сграда беше смесица от модерна и класическа архитектура, компромис между функционалния уклон на трийсетте години и непоклатимия консерватизъм на щата Айова. Професорите, които четяха уводните лекции по архитектура в Стодардския институт по изкуствата, я наричаха архитектурно недоносче, с което предизвикваха у първокурсниците притеснен смях.

Погледната отгоре, сградата представляваше квадрат, в средата пронизан от вентилационна шахта. Отстрани отстъпите на осмия и дванайсетия етаж създаваха впечатление, че е направена от три блока, наредени един върху друг като пирамида. Беше тромава сграда с груби очертания. Трегерите на прозорците й бяха нелепо окичени с орнаменти в псевдогръцки стил, а трите въртящи се врати от бронз и стъкло бяха притиснати между гигантски колони, на чиито капители бяха издялани стилизирани житни класове. Сградата беше направо чудовищна, но когато Дороти слезе от трамвая и се спря да я погледне, тя сякаш съзерцаваше катедралата в Шартър.

 

 

Беше дванайсет и половина, когато прекосиха улицата, изкачиха стъпалата и влязоха през централната въртяща се врата. Фоайето беше изпълнено с хора, едни отиваха или се връщаха от обяд, други бързаха за срещи, трети стояха и чакаха. Под високия купол гласовете и шумът от стъпките по мраморния под се превръщаха в шепот.

Той изостана една крачка зад Дороти, като я остави да го поведе към таблото за справки встрани.

— Дали ще бъде на „Р“ от Рокуел Каунти или на „Б“ от Бюро? — попита тя, съсредоточила поглед върху таблото, когато той застана до нея. Той също се взираше в таблото, сякаш забравил за нейното присъствие.

— Ето го — каза тя победоносно. — Бюро за бракосъчетания, шестстотин и четири.

Той се обърна и тръгна към асансьорите, които се намираха срещу въртящите се врати. Дороти бързаше успоредно с него. Посегна към ръката му, но в нея беше куфарчето. Той, изглежда, не забеляза жеста й, защото не понечи да го премести в другата ръка.

Един от четирите асансьора чакаше отворен — имаше място за още пътници. Когато приближиха, той отстъпи малко назад и даде възможност на Дороти да влезе първа. До него крачеше възрастна жена, изчака я да влезе и чак след това се качи и той. Жената му се усмихна, поласкана от неочаквания жест от страна на млад мъж, още повече в такава оживена обществена сграда, но сякаш малко се разочарова, когато той пропусна да си свали шапката. Дороти също му се усмихна, над главата на жената, която бе застанала между тях. Той отвърна на усмивката й с почти незабележимо помръдване на устните.

Слязоха от асансьора на шестия етаж, заедно с двама мъже с куфарчета, които завиха надясно и чевръсто тръгнаха по коридора.

— Ей, чакай ме! — прошепна развеселено Дороти, когато вратата на асансьора щракна зад нея. Тя беше излязла последна, а той пръв. Беше тръгнал наляво и бе извървял вече пет-шест метра, сякаш беше сам. Той се обърна — изглеждаше смутен, когато тя го застигна и весело го хвана под ръка. Над главата й видя, че мъжете с куфарчетата са стигнали до другия край на коридора, завиват надясно и изчезват в другото крило.

— Къде бягаш? — пошегува се Дороти.

— Извинявай — усмихна се той. — Това е то. Нервен младоженец.

Вървяха под ръка и завиха наляво по коридора. Дороти четеше номерата, изписани на вратите.

— Шестстотин и двайсет, шестстотин и осемнайсет, шестстотин и шестнайсет…

Направиха още един завой наляво, преди да стигнат стая 604, която се намираше чак в дъното на широкия коридор, срещуположно на асансьорите. Той се опита да отвори вратата. Беше заключена. Прочетоха работното време, написано на матовото стъкло, и Дороти изпъшка обезсърчена.

— По дяволите — каза той. — Трябваше да се обадя да проверя. — Остави куфарчето и погледна часовника си. — Един без двайсет и пет.

— Имаме двайсет и пет минути — каза Дороти. — Мисля, че можем да слезем долу.

— В тази навалица… — измърмори той и замълча. — Знаеш ли, хрумна ми една идея.

— Каква?

— Покрива. Да се качим на покрива. Такъв хубав ден. Обзалагам се, че ще се вижда много надалече!

— Разрешено ли е?

— Ако никой не ни спре, значи е разрешено. — Той вдигна куфарчето. — Ела, погледни света за последен път като неомъжена жена.

Тя се усмихна и тръгнаха по обратния път до асансьорите, където не след дълго над една от вратите светна бяла стрелка, сочеща нагоре.

Когато излизаха от кабината на четиринайсетия етаж, отново се разделиха, тъй като между тях попаднаха други слизащи хора. Изчакаха в коридора, докато хората изчезнат зад ъглите или по стаите.

— Хайде да вървим — каза Дороти със заговорнически глас. Тя превръщаше всичко това в приключение.

Отново трябваше да направят половин обиколка на сградата, докато намерят вратата с надпис Стълбище, до стая 1402. Той я отвори и двамата влязоха. Вратата се затвори след тях с въздишка. Озоваха се на една площадка, от която черни метални стъпала водеха нагоре и надолу. През опушената капандура над главите им проникваше мъжделива светлина. Тръгнаха нагоре — осем стъпала, завой и още осем стъпала. Изправиха се пред една врата от тежък червеникавокафяв метал. Той завъртя топката на бравата.

— Заключена ли е?

— Струва ми се, че не е.

Той сложи рамо на вратата и натисна.

— Ще си изцапаш костюма.

Под вратата имаше висок праг, който повдигаше, основата й на две педи над нивото на площадката. Прагът бе издаден напред и му пречеше да употреби цялата си тежест. Остави куфарчето, подпря вратата с рамо и опита отново.

— Можем да слезем долу и да почакаме — каза Дороти. — Тази врата вероятно не е отваряна от…

Той стисна зъби. Запънал лявото си стъпало в основата на прага, той се дръпна назад и с все сила стовари рамото си върху вратата. Тя поддаде, изстена и се отвори. Веригата от другата страна изтрака. Резен бляскавосиньо небе светна в очите му и ги заслепи след мрака по стълбището. Чу се припряно пърхане на криле.

Той взе куфарчето, прекрачи прага и го остави встрани. Отвори вратата по-широко и застана с гръб към нея. Подаде едната си ръка на Дороти. С другата замахна галантно към просторната тераса на покрива, както оберкелнер би посочил най-хубавата си маса. Поклони й се шеговито, с най-лъчезарната си усмивка.

— Заповядайте, госпожице — каза той.

Тя пое ръката му, прекрачи грациозно прага и стъпи върху смолисточерната покривна настилка.