Дейвид Морел
Петата професия (85)

3.

Един крехък човек с брада и спортни дрехи, които му бяха малко широки, седеше срещу Сантизо, когато се върнаха.

— Това е доктор Уайнберг — представи го той.

Тримата се ръкуваха с него.

— Доктор Уайнберг е психиатър.

— О-о — изненадано възкликна Савидж и започна да се върти неспокойно на стола си.

— Това притеснява ли ви? — попита Уайнберг учтиво.

— Не, не разбира се — отговори Акира вместо него. — Имаме проблем и горим от нетърпение да го разгадаем.

— С цената на всичко — допълни Савидж.

— Чудесно — каза Уайнберг и си извади тефтерче и химикалка. — Надявам се, че не възразявате.

Савидж се притесни още повече. Той избягваше разговорите му да бъдат документирани, но в случая беше принуден да каже:

— Както желаете.

— Добре.

Уайнберг отбеляза нещо в бележника си. На Савидж му се стори, че това бяха датата и часа.

— Всеки момент ще ми донесат магнитнорезонансното изследване — каза Сантизо. — Докато чакаме, доктор Уайнберг ще ви зададе няколко въпроса.

— Jamais vu. Разбрах, че този израз е ваше изобретение — обърна се той към Савидж.

— Точно така. Само това можах да измисля, за да опиша състоянието ни.

— Опитайте се да ми го обясните.

Савидж започна. Акира допълваше от време на време по нещо. Рейчъл само слушаше напрегнато.

Уайнберг си водеше бележки.

— И така, да обобщим. Вие двамата казвате, че всеки е видял как другият умира. Не сте могли да откриете хотела, където е настъпила тази предполагаема смърт. Не сте намерили и болницата, където са ви закарали след инцидента, нито лекуващия ви лекар.

— Правилно.

— И тези събития са се случили преди шест месеца?

— Да.

Уайнберг въздъхна.

— За момента… — той остави химикалката си — смятам, че вашата дилема е хипотетична.

— Смятайте каквото желаете — отговори му Савидж.

— Не се изразих така, за да ви противореча.

— Не съм казал подобно нещо.

— Ще се опитам да ви обясня — Уайнберг се облегна назад. — Обикновено познавам добре пациентите си. Имам всичките им данни. Ако е необходимо, мога да се обърна към близките им или към техните работодатели. В този случай обаче, не знам почти нищо за вас. Имам само вашата преразказана история — да се изразя по-меко — за миналото ви. Няма как да засека тази информация. Съответно не мога и да ви повярвам. Бих могъл единствено да си помисля, че сте патологични лъжци, жадуващи за внимание или репортери, които проверяват наивността на читателите си с поредната „сензация“.

Сантизо не остана много доволен от думите му и каза:

— Макс, разказах ти тяхната история. Показах ти и снимките им. Те ме заинтригуваха. Дай ни някакво обяснение…

— Само като логическа задача в рамките на дискусията.

— Е, и какво е то? — подкани го Сантизо.

Уайнберг си пое въздух и продължи:

— Най-вероятното обяснение ми се струва това, че вие двамата страдате от взаимна заблуда, причинена от почти смъртоносните удари, които казвате, че сте преживели.

— Как така? Нали снимките показаха, че не сме били наранявани? — изненада се Савидж.

— Не съм съгласен. Снимките доказват само, че не сте имали фрактури по краката, ръцете и черепа. Това не означава, че не сте били бити. Бих искал да обясня как си представям ситуацията. И двамата сте охранявали вашия клиент.

— Да.

— Отишли сте заедно в провинциален хотел. Там той е бил убит по ужасно жесток начин. Както ми описахте преди малко, с меч, който разсякъл тялото му на две.

Акира кимна.

— Докато сте се опитвали да го защитите, и двамата сте били пребити до безсъзнание. Били сте на границата на смъртта. Всеки от вас е получил халюцинации. Останали сте с погрешното впечатление, че сте видели другия да умира. След като очевидно това не е вярно, най-логичното обяснение е, че тези видения са били причинени от комбинацията между болката и заблудата или страха.

— Но защо тогава и двамата ще имат еднакви халюцинации? — не се стърпя Рейчъл.

— Заради чувството за вина.

— Не виждам връзката — намръщи се Савидж.

— Ако съм ви разбрал правилно, професията за вас не е само нещо, с което трябва да се препитавате. Тя е ваша същност. Защитата и спасяването на чуждия живот е ваше морално задължение. В този смисъл, мога да ви сравня със загрижени лекари.

— Да, така е — съгласи се Акира.

— За разлика от лекарите, които неизбежно губят пациенти и следователно са принудени да затворят емоциите си в нещо като черупка, вие сте имали забележителни успехи до онзи момент. Искам да кажа, че не сте губили нито един клиент. Вашата успеваемост, ако мога така да се изразя, е била сто процента.

— Освен…

— … събитията в провинциалния хотел преди половин година. Тогава за първи път ви се случва да изгубите клиента си. А това е най-голямото насилие върху вашата личност. Дотогава не сте се проваляли. Не сте били подготвени за този удар. Изпаднали сте в шок, което се дължи и на отвратителния начин, по който е бил убит клиентът ви. Това е най-естествената реакция от чувството ви за вина. Защото вие сте оцелели, а той не. Защото безопасността на клиента ви означава всичко за вас, до такава степен, че сте готови да жертвате живота си за него. Но този път не е станало така. Загинал е той, а вие сте оживели. Не сте могли да понесете чувството за вина. Намесило се е подсъзнанието ви. Сторило ви се е, че виждате и другаря си да умира. То настойчиво е налагало мисълта, че клиентът ви може би нямаше да умре, ако и вашият помощник е загинал в борбата, а самият вие едва сте останали жив след героичните, но в крайна сметка безполезни усилия да изпълните задълженията си. Като се имат предвид близките ви по същността си личности, тези еднакви халюцинации са лесно обясними, дори бих казал, предсказуеми.

— Тогава защо не успяхме да намерим хотела? — попита Савидж.

— Защото някъде дълбоко в себе си вие сте се борили с мисълта, че сте се провалили. Какъв по-добър начин да преодолеете всичко това, освен да си внушите, че хотелът, където не сте успели да защитите клиента си, болницата, където са ви пренесли и дори лекарят, който се е грижил за вас, не съществуват. Те са реалност, поне ако не сте ме лъгали досега. Но не ги търсете там, където ви водят вашите усилия да заличите спомените си.

Савидж и Акира се вторачиха един в друг, но в същия момент поклатиха отрицателно глави.

— Тогава защо — започна японецът скептично — и двамата смятаме, че хотелът е на едно и също място? И докторът? И болницата?

— Това е най-лесно за обяснение. Вие си влияете взаимно. Каквото каже единият, другият го потвърждава. За да подхранвате илюзиите си и да приглушите чувството си за вина.

— Не е вярно — отвърна му Савидж.

Уайнберг потръпна и каза:

— Казах ви, че всичко това е само хипотеза.

— Добре, защо сме били в гипс, след като крайниците ни не са били счупени? Защо изживявахме агонията на бавното възстановяване в продължение на цели шест ужасни месеца?

— В гипс ли казвате, че сте били? Може да са ви сложили само шини за по-бързо възстановяване на разтегнатите сухожилия на ръцете и краката. Наистина ли гръдният ви кош е бил също гипсиран или само стегнат здраво с бинтове? Не е невъзможно костите ви да са така добре зараснали, че фрактурите да не се забелязват на рентгеновите снимки. Казахте, че са ви давали демерол. Той нарушава чувството за реалност.

— Така е — съгласи се Рейчъл. — Аз не съм била там. Не съм усетила тяхната болка. Но аз се гордея с тези двама мъже. Толкова много преживяхме заедно. Не съм глупачка и мисля, че от нас тримата аз имам най-обективни възприятия. Мога да ви уверя, че приятелите ми не подхранват взаимно илюзиите си, както вие се изразихте.

— Е, мисля че поне сте чували за принципа на Стокхолм. Хората в беда имат склонност да се идентифицират с онези, от които зависи тяхната сигурност.

— А вие сте чували за принципа на щрауса — не се въздържа Рейчъл. — Приличате ми на психиатър, който завира главата си в пясъка, тъй като не може да признае, че съществува нещо, за което той не е чувал.

Уайнберг се облегна назад, намръщи се и накрая се засмя.

— Ти беше прав — обърна се той към Сантизо. — Това наистина е забавно.

— Трябва да си признаеш, Макс. Тя наистина те ядоса.

— Само хипотетично.

На свой ред и Сантизо се разсмя:

— Да, естествено. Нека тогава да напишем една хипотетична статия за явлението да си хипотетично ядосан.

— Какво става тук? — попита накрая Савидж.

Сантизо престана да се смее и отговори:

— Това беше малка проверка. Исках да разбера дали ме лъжете. Нямах друг избор. А Макс беше чудесен. Прояви се като надарен човек с изключителен ум и талант на актьор.

— Аз не се опитвах да играя — възрази Уайнберг. — Това, което чух, беше толкова зашеметяващо, че искам да разбера повече подробности.

В този момент на вратата се почука. Секретарката, която донесе чая, сега влезе с голяма кафява папка.

— Това е магнитнорезонансното изследване — поясни Сантизо.

Той започна да разглежда филмите и след малко каза:

— Благодаря ти, Макс. Мисля, че оттук нататък ще се справя и сам.

— Сигурен ли си?

— Да. Дължа ти един обяд. Проблемът си остава мой. Мисля, че психиатър не може да обясни всичко това.