Дейвид Морел
Петата професия (38)

19.

Вилата южно от Анаполис беше построена на дървени подпори. От нея се откриваше прекрасен изглед към залива Чезапийк: Леглото на Савидж беше до прозореца и с подпряна на възглавниците глава той можеше да вижда гонените от вятъра бели зайчета по вълните. Обичаше да гледа и платноходките, които с всеки изминал ден ставаха все повече, тъй като вече беше настъпил май. Окован в гипс, той си представяше, че е на една от тях и държи руля, а вятърът роши косата му. Чувстваше соления вкус на водните пръски, чуваше пронизителния крясък на чайките. Изведнъж се появяваше главата на Акира и се търкулваше към него. Платноходките изчезваха, а на тяхно място изникваха гротескните падащи тела и рукналата кръв.

Имаше двама телохранители и се притесняваше от неудобството защитник да търси защита. Не бяха Тони и приятелят му. В болницата вероятно имаха записан техния телефон. Врагът лесно би могъл да го научи и да ги проследи. Греъм беше уредил да го пазят други хора. Същевременно беше променил и номера на онзи телефон, защото и него сигурно го имаха записан след разговора на Савидж.

Греъм беше наел и лекар, на който можеше да се довери. Той идваше всеки ден. Медицинска сестра дежуреше постоянно до болния. Всеки петък откарваха Савидж до близкия рентгенолог, който проверяваше как заздравяват счупените кости.

Греъм го посещаваше всяка събота. Носеше му стриди и хайвер от белуга или пък омари. Продължаваше да пуши пури, но винаги отваряше прозореца да се проветри.

— Тази вила с целия персонал трябва да са ти стрували цяло състояние — каза Савидж.

Греъм отпи от чашата с изстудено шампанско „Дом Периньон“ и продължи да пуши.

— Ти го заслужаваш. Ти си най-добрият персонален защитник, когото съм обучавал. Разходите ми са без значение. Те са като минимално капиталовложение, ако се има предвид бъдещата ми посредническа такса. Мисля, че това е въпрос на чест — предаността на учителя към ученика. На приятел към приятеля. Мога дори да добавя — отношенията помежду ни са на равен с равен. Никога не си ме разочаровал. И аз не искам да те разочаровам.

— … А ако реша да се оттегля?

Греъм едва не се задави с шампанското.

— Ще развалиш един чудесен следобед.

— Когато ми свалят гипса, няма гаранция, че ще съм същият. Може да съм станал по-бавен. Ами ако съм осакатял? Или — Савидж се поколеба за миг — не искам повече да рискувам живота си?

— Това е проблем на бъдещето.

— Не знам. Когато видях тялото на Камичи разполовено…

— Трябва да си виждал и по-страшни неща в SEAL.

— Да. Някои от приятелите ми бяха така раздробени, че не можех да ги позная. Но там бяхме задължени да отблъснем врага. И да се защитаваме един друг, доколкото можем. Но това не беше главната ни цел.

— Да се защитавате? Разбирам. Сега за пръв път не успя да защитиш Главния си.

— Ако бях по-бдителен…

— „Ако“ е дума, която използват глупаците. Истината е, че си бил пометен от по-голяма сила. Даже и най-добрият персонален защитник понякога се проваля.

— Бях длъжен…

— Най-красноречивото доказателство за свършена работа е натрошеното ти тяло. Направил си всичко, което е зависело от теб.

— И все пак Камичи е мъртъв — гласът му съвсем падна. — Акира също.

— Защо този придружител толкова те интересува? Имал е същите задължения като твоите. Когато се е съгласил да работи за Камичи, е приел всички последствия от това.

— Защо ме интересува ли? — Савидж отново потъна в мрачни мисли. — Мисля, че го чувствах като брат.

— Съвсем естествено. Изпитвал си уважение към него. Но не оставяй професията си заради това.

— Трябва да си помисля.

— Мисленето е опасно. По-добре се опитай бързо да оздравееш. Изкарай до следващия петък. Надявам се в събота да те видя без гипс.

— Господ да ми е на помощ в такъв случай, защото тогава започват истинските болки.