Дейвид Морел
Петата професия (32)

13.

Събуди се от силни болки. Чувстваше, че всяка клетка на тялото му се гърчи от страданието. Усети някакво дърпане за дясната ръка. Насочи очи натам и видя медицинска сестра, която сменяше лекарството в прикрепената за китката му система.

— Болкоуспокоително — каза доктор Хамилтън, появявайки се отнякъде. — Демерол.

Савидж само притвори очи, защото вече знаеше, че кимването с глава ще му причини страдание. Болката все пак имаше и добра страна — помагаше му да вижда нещата съвсем ясно.

Леглото му беше с прегради. Отдясно видя системата, закрепена на метална стойка. Течността в шишето беше жълта.

— Какво е? — попита той.

— Нещо подхранващо — отвърна лекарят. — В края на краищата вече пети ден сте тук. Нямаше как да ви храним през устата.

— Пет дни? — мозъкът му заработи усилено.

Благодарение на болката съзнанието му се беше изяснило достатъчно, за да разбере, че не само главата, а и краката и ръцете му са бинтовани.

Докторът — защо ли тези детайли му се струваха толкова важни? — беше около четиридесетте, рус, с лунички.

— Много ли съм зле? — лицето на Савидж лъщеше от пот.

Докторът се поколеба преди да му отговори.

— Ръцете и краката ви са счупени на няколко места и целите са гипсирани. Ето защо се наложи да включим системата към китката.

— А бинтовете по главата?

— Имахте фрактура на черепа. Освен това имате и три счупени ребра.

Савидж разбра, че гърдите му са стегнати с бинтове, които му пречат да диша. Ясно защо го боляха дробовете. Демеролът започна да действа. Наркотикът не само притъпяваше болките, но замъгляваше и съзнанието му. Не! Имаше прекалено много въпросителни. Направи усилие да се съсредоточи.

— Това ли са най-сериозните ми наранявания?

— Страхувам се, че не съвсем. Натъртени бъбреци. Разкъсан апендикс и далак. Вътрешен кръвоизлив. Наложи се да ви оперираме.

Не чувстваше вече почти нищо, но все пак осъзна, че има и катетър между краката.

— Благодарете на бога, че останалите наранявания не са толкова сериозни.

— С други думи целият съм на трески.

— Чувството за хумор е добър признак. Значи се възстановявате.

— Злополука, казвате?

Савидж на всяка цена искаше да изясни мислите си.

— Още ли не си спомняте?

— Сякаш съм като в мъгла. Преди време… Помня, че бях на Бахамските острови.

— Кога? — попита докторът бързо. — Спомняте ли си месеца?

Савидж направи усилие да се сети.

— В началото на април.

— Горе-долу преди две седмици. Можете ли да ми кажете как се казвате?

Савидж едва не изпадна отново в паника. Какво ли име използваше напоследък. Дали ще отгатне правилно?

— Роджър Форсайт.

— Името, което е и в шофьорската книжка. А адреса?

Савидж се опита да се концентрира. Каза адреса на ферма край Александрия, Вирджиния. Греъм я беше наел под чуждо име за него и за още няколко души, които я посочваха в официални документи като постоянен адрес.

„Греъм“ — пулсът му се ускори, когато си спомни за него.

Докторът кимна.

— Да, това е адресът от шофьорската книжка. Взехме и телефонния номер от указателя. Опитвахме да се свържем, но напразно. Щатската полиция във Вирджиния дори изпрати там свой служител, но отново без успех.

— Живея сам.

— Нямате ли приятели или роднини, които бихте искали да уведомим?

Демеролът беше омаломощил Савидж. Страхуваше се да не сбърка нещо.

— Не съм женен.

— Родителите ви?

— Починали са. Нямам братя и сестри. — Клепачите на Савидж натежаха. — Не искам да тревожа приятелите си.

— Сигурен ли сте?

— Да. Съвсем.

— Добре. Отговорите поне съответстват на данните, които открихме за вас в документите ви. Това доказва, че имате само временна загуба на паметта. Не се случва винаги след травми на черепа, но не е и необичайно. Няма да е задълго.

Савидж се мъчеше да остане буден.

— Още не сте ми отговорили. Каква беше злополуката?

— Спомняте ли си планинския комплекс „Медфорд Гап“?

Независимо от мъглата, която вече го обгръщаше, Савидж беше пронизан от спомени.

— „Медфорд Гап“? Да. Странен хотел.

— Много добре. Вече и това си спомнихте — доктор Хамилтън се приближи. — Били сте гост на хотела. Отишли сте да се катерите по скалата.

Савидж си спомняше само разходката до там.

— Паднали сте от скалата.

— Какво?

— Управителят на хотела настоява, че е имало маркировка: „Само за опитни алпинисти“. Тръгнали сте надолу по стълбите. Изглежда сте се подхлъзнали на леда. Ако не е била някаква издатина на десет метра по-надолу, щели сте да паднете направо долу. Това са триста метра. Извадили сте късмет. След като не сте се върнали за вечеря, персоналът тръгнал да ви търси. Успели да ви намерят точно преди залез-слънце, бих казал точно преди да ви изтече кръвта или да замръзнете.

Лицето на доктора се замъгляваше все повече. Савидж се опитваше да запази образите в съзнанието си ясни.

— Паднал съм от скалата?… Но аз…

Обхванат от панически ужас, той чувстваше, знаеше, че това не е вярно, че се беше случило нещо по-страшно.

Кръв. Замъгленото му съзнание виждаше кръв.

Блясък на стомана. Нещо падащо.

Пред очите му причерня.